Изкуството на заблудата

62. Скъсяване на разстоянието

„Никога няма да я открия“ — каза си Ламоя, когато стигна до един завой на тунела, където подът беше покрит с рядка кал, която правеше преминаването трудно, дори невъзможно. Доколкото знаеше, следите, по които вървеше, бяха отпреди шейсетина години. Но в момента, в който си помисли това, забеляза недалеч пред себе си цяла плетеница от следи, сякаш в калта се бяха въргаляли група прасета.

Сержантът спря крака си в последната секунда — петата му докосваше калта, а пръстите му се канеха да стъпят в нея, — завладян от ужас, сякаш беше войник, който всеки миг ще настъпи мина. Той премести внимателно крак и освети с фенерчето си парчетата счупено стъкло, сред които проблесна малко късче злато. След миг държеше обецата й в ръка. „Вече съм близо до теб — помисли си неволно Ламоя. — Дръж се.“

Когато се приближи до отъпканата кал, видя в стената на тунела отвор. Друг тунел? Изход към повърхността или към друг отводнителен канал?

Джон извади пистолета си от кобура под коженото сако и бързо го зареди.

— Въоръжен съм — извика тихо сержантът, така че гласът му да бъде чут на не повече от няколко метра. Задържа фенерчето под пистолета, направи няколко големи крачки и като протегна напред и двете си ръце, освети дупката.

— Исусе! — Стомахът му се преобърна от шока при вида на обезглавения заместник-шериф. Трябваха му няколко секунди, за да види лежащата настрани глава и да разпознае лицето на Прейър.

Ламоя осъзна, че разсъждаваше не само като полицай, но и като психолог. Това също го изненада. Ескалация. Уокър беше пренесъл в жертва Прейър заради нея — знаеше това със сигурност. Обикновеното убийство беше едно нещо; обезглавяването — съвсем друго, различна парадигма. Той провери отново дали мобилният му телефон имаше обхват — нямаше. Провери функцията „радио“. Тя също не работеше.

Все още стоеше вцепенен на мястото си, когато дочу слабия звук на гласове. Като шумоленето на насекомо в тъмна стая. Не можеше да определи със сигурност от коя посока идваше звукът. Направи крачка напред, после една назад. Завъртя се на другата страна и се ослуша отново.

Остави дупката, в която лежеше тялото на Прейър, зад себе си. Това го накара да изпита облекчение.

На север! Сега чуваше ясно звука. После той изчезна отново и Ламоя се зачуди дали изобщо е съществувал. Но да. Там. Женски глас, нямаше съмнение в това. По-близо, отколкото си беше мислил. Той тръгна бързо към звука, като се придържаше към стената на тунела, встрани от хлъзгавата кал по средата му, движейки се колкото се може по-тихо.

Това беше единственото нещо, което можеше да направи, за да се въздържи да не извика името й.