22. Чук, чук. Кой е?

Докато колата й бездействаше край пътя, Матюс се проклинаше, че бе избрала да отиде в такава отдалечена част на града. В цял Сиатъл човек не можеше да намери пуста улица по това време на деня, освен около някой неизползваем спортен стадион.

Внезапно падна завеса от дъжд и заглуши всички други звуци. Психоложката посегна да отвори вратата, но вместо това я заключи, като си напомни да не излиза от хондата.

— Аз съм — каза тя, когато Ламоя отговори на обаждането й по-малко от минута по-късно.

— Къде се намираш? Аз съм в задръстване, трафикът е шибан и само за твоя информация, господин Неоткриваемия Прейър застъпва на дежурство с нощната смяна. Би трябвало да дежури по маршрута на един автобус в центъра на града. Моят човек проверява това. Но има една страхотна новина. — Той направи пауза. — Готова ли си за страхотната новина?

Матюс не мислеше, че е готова. Тя искаше да му обясни, че колата й се е развалила и че се нуждае от помощта му. Но преди да успее да го направи, сержантът продължи:

— Спомняш ли си акта за превишена скорост, който ти подхвърли Уокър в съдебната зала? Този акт е бил съставен не от някой друг, а от Нейтан Прейър.

Светът се срути върху психоложката като масичка за игра на карти, чиито крака са се счупили. Тя се почувства хваната в капан, прикована. Успя само да изломоти:

— Двигателят на хондата ми угасна. Закъсала съм на пътя до Сейфко.

— Как угасна?

— Изхърка и спря. Отбих встрани от шосето.

— Бензинът — каза той. — Тази работа не ми харесва.

— Е, и на мен това не ми е ваканционната мечта — отвърна малко сприхаво тя.

— Може да са те саботирали, Матюс. Не мърдай оттам.

— Имам ли избор?

Телефонът замлъкна и Дафни го пусна в скута си. Беше се надявала, че сержантът няма да прекъсне връзката, защото гласът му й действаше успокояващо, но така и не се беше решила да го помоли да остане на линията. Прейър бе познавал Мери-Ан преди смъртта й. Това я накара да се почувства ужасно уязвима.

В този миг на просветление един автомобил спря зад нея, а фаровете му засияха в огледалата й за задно виждане като същински прожектори. Заслепена от светлината им, Матюс се опита да идентифицира транспортното средство като колата на Ламоя и бързо разбра, че не беше тя.

Дамската й чанта лежеше на пода от дясната й страна. Отбранителният й арсенал се намираше в нея. Психоложката посегна да я вземе и едновременно с това завъртя ключа, двигателят изхърка, а кръвта нахлу в ушите й. Тя стисна презрамката на чантата и се изправи в седалката си. В страничното огледало видя тъмния силует на приближаващ се мъж и се сети отново за закрития паркинг. Матюс си даде сметка за внезапно обзелата я слабост и си каза, че трябва да запази хладнокръвие.

Изтегли чантата в скута си и бръкна в нея, но стреснато дръпна ръката си, защото нечии кокалчета потропаха шумно по прозореца.

— Да ви помогна? — Мъжки глас. Дълбок. Дъждът й попречи да види ясно лицето на притежателя му.

Фюю, фиит. Гумените чистачки танцуваха единственият им познат танц. Сега валеше по-силно и дъждовните капки плющяха като камъчета по повърхността на езеро.

Чук, чук. Отново.

— Мога ли да ви помогна?

Гласът на мъжа беше силен и й подсказваше много. Тя не искаше да поглежда към него, защото знаеше, че зрителният контакт дава власт на нападателя. Молеше се мълчаливо Джон да побърза. Пъхна пръсти отново в чантата, но този път нервно, сякаш се страхуваше да не я хванат.

— Не, благодаря ви. — Каза го прекалено тихо, затова повиши глас. — НЕ, БЛАГОДАРЯ ВИ! ВСИЧКО Е НАРЕД. — А наум добави: — „НЯКОЙ ВЕЧЕ Е ТРЪГНАЛ НАСАМ!“

— Имам опит с колите.

„В поправянето или в развалянето им?“ — запита се Матюс.

— Всичко е наред.

— Освободете спирачката — нареди й дълбокият глас. — Нека поне ви изведа от тази уличка.

Мястото, на което беше спряла хондата, действително беше ужасно — по средата между две улици. В слабините й се зародиха малки тръпки на ужас, които плъзнаха нагоре по тялото й.

— НЕ, БЛАГОДАРЯ ВИ! — Колко пъти трябваше да повтори това?

Тропането на мъжа по стъклото я изнерви. Искаше да я остави намира.

— Стига! — изрева тя. Не искаше да го казва, не искаше да звучи уплашено. Хищниците се хранеха с такъв страх.

— Опитвам се да помогна — чу се мъжкият глас. — Ще ви блъснат, ако продължите да стоите тук!

Матюс свали страничното стъкло един сантиметър, колкото да се чуят ясно думите и тонът й.

— Искам да се махнете, моля ви.

— Госпожице, опитвам се да ви помогна.

— Махайте се! — Думите й прозвучаха прекалено настойчиво, прекалено обезумяло. Не искаше да стане така. Тя вдигна стъклото и се загледа право напред.

— Госпожице! — Той разтърси хондата и изпробва дръжката на вратата на шофьора. — Освободете спирачките на проклетата кола и ме оставете да ви махна от пътя.

Дясната ръка на психоложката, сега вътре в чантата, напипа дръжката на пистолета. Лявата й ръка се присъедини към дясната и тя вкара патрон в патронника, без да изважда оръжието.

Мъжът извика:

— Някой ще ви блъсне, ако продължите да стоите тук!

Внезапно се чу силен трясък и Матюс подскочи. Помисли, че някой е блъснал задницата на хондата й. Токата на колана на Добрия самарянин се притисна към стъклото на прозореца, при което дюкянът му се озова на нивото на очите й. Тя незабавно реши да открие огън по тази мишена.

— Остави дамата на мира, задник.

Въпреки че не можа да види спасителя си, психоложката разпозна гласа на Нейтан Прейър и през тялото й преминаха тръпки на ужас. Кой беше паякът и кой мухата?

— Не се мотай. Тръгвай! Няма да получиш двеста долара. — Тази остроумна забележка беше произнесена от Ламоя, чийто желан глас Дафни не можеше да сбърка. Следващите му думи сигурно бяха адресирани до Прейър:

— Ти си твърде далеч от дома си, моряко. Изчакай ей там.

Хронометърът на мобилния телефон в скута й продължи да отброява секундите: 3:07, 3:08… Тя изобщо не бе прекъсвала връзката. Сержантът беше чул целия разговор с мъжа, който бе спрял да й помогне. Отвън се разменяха реплики. Страстите се нажежаваха.

Чу се металическото щракване на белезници, познато до болка на всеки полицай. Ламоя информира непознатия:

— Жената ви помоли да се махнете и да я оставите намира. Вие отказахте, което означава, че сте арестуван за тормоз на полицейски служител.

Изненаданият глас на мъжа попита:

— Полицейски служител?

— Имате правото да запазите…

Матюс отметна глава назад. Еднообразният светлосив таван се простираше над нея като небе. Грапавата дръжка на пистолета се затопли в ръката й. Слепоочията й пулсираха, сякаш всеки момент щяха да експлодират.

Появяването на Прейър на сцената беше отприщило цяла лавина от мисли. Тя зърна проблясващата сигнална лампа на колата му в огледалото си за задно виждане и се зачуди кога я беше включил и защо не я бе видяла досега.

Звънтящите й уши се изпълниха с шума на дъжда и тримата спорещи мъже. Хондата се тресеше от силата на водните струи. Прейър беше скрил, че е познавал — или поне срещал — Мери-Ан Уокър преди убийството й. Защо? И какво влияние имаше това върху случая? Върху Дафни Матюс?

Неспособна да понася повече уединението си, тя излезе под дъжда и погледна към онази страна на пътя, откъдето я гледаше Нейтан Прейър през страничния прозорец на патрулната си кола. По сивото стъкло се спускаха ручейчета дъждовна вода и създаваха илюзията, че по лицето на заместник-шерифа се стичаха безспирно сълзи. Погледът на Прейър беше по-студен отвсякога. Дали не беше прочел мислите й? Дали не беше доловил страха й? Беше ли усетил, че знаят малката му мръсна тайна? Дафни искаше да разбере истината — беше толкова лесно да го попита, но толкова трудно да се реши да го направи.

Заместник-шерифът свали стъклото. Сълзите изчезнаха.

— Опитвах се да помогна — извика той.

Матюс кимна. От косата й се разлетяха дъждовни капки, които заблестяха под светлината на фаровете на Ламоя. Тя му викна в отговор:

— Напоследък всички ми помагат.

Загрузка...