Изкуството на заблудата

39. Размазани образи

Малко по-рано, докато беше на улицата, Матюс бе съжалявала, че е сама. Сега се чудеше дали наистина бе сама и искаше повече от всякога това да е така. Запита се дали самата тя не е оставила тези следи преди половин час. Или те още тогава са били там, а тя просто не ги е забелязала заради нетърпението на Блу?

— Джон? — извика името му три пъти, всеки път по-силно от предишния.

Психоложката отстъпи и заопипва слепешката вратата зад себе си, без да изпуска от поглед обширното пространство на мансардата и дългите й остъклени стени, нашарени от дъждовните струи, които се преплитаха на повърхността им като сребърни нишки. С дясната ръка отключи една по една трите ключалки, които бе заключила само преди минута — искаше, ако й се наложеше, да има свободен излаз. Лявата й ръка потърси мушамата, намери беретата и безшумно я измъкна от джоба. Свали предпазителя, вкара патрон в патронника и хвана пистолета с две ръце, като насочи дулото му към пода и леко към себе си.

Прочисти гърлото си. Когато заговори, Блу вдигна глава и се заслуша внимателно.

— Въоръжена съм! — извика високо Дафни. — Ще стрелям без предупреждение! Сега излез или кажи кой си! Повтарям: Въоръжена съм! — „И опасна“ — помисли си тя. Приклекна — жест, който кучето прие като покана да бъде погалено и припна към нея. Матюс избута Блу настрани, но овчарката изтълкува действието й като желание за игра. Кучето завря муцуната си в нея и едва не я прекатури.

Една редица от следи — от дясната й страна мокрите петна бяха по-големи, а от лявата — по-малки, подметките бяха отцедили повечето дъждовна вода само след няколко стъпки. Ъгълът, под който завиваха, сочеше към гостната — нейната спалня.

— Сега излез! — изкрещя отново психоложката, а на Блу прошепна: „Намери го!“, като посочи към стаята. Кучето я изгледа любопитно, почти се подчини, но продължи да се върти около нея, несигурно каква е играта. — Намери го! — повтори Матюс и овчарката заудря с опашка в някаква смесица от възбуда и объркване. Дафни пристъпи към вътрешността на помещението с олекнала глава и натежали ръце. Помисли си да се обърне и да избяга, но само за миг. Вече бе бягала, беше се уморила да играе ролята на жертва. Понякога тази роля бе продукт на дадена ситуация; друг път бе въпрос на поведение, на поредица от избори. Тя бе тази, която имаше опита, която държеше пистолета, която притежаваше решимостта. Сега бе ред на Уокър да се бои от нея, или на Прейър.

Психоложката отново огледа следите от подметки, като постепенно се убеждаваше, че са нейни, както обикновено постъпва със съзнанието си човек, подложен на напрежение. Нямаше повече да клечи и да изследва пода, нямаше да се остави да бъде хваната неподготвена от неканения гост.

— Уокър? — извика високо, като внимателно напредваше в компанията на Блу, който дишаше шумно до нея.

Дафни се обръщаше наляво и надясно с оръжие, все още насочено към пода пред краката й, като бавно потракващ метроном. Потта се стичаше на тънки струйки по страните й, заливаха я горещи вълни, очите й бяха сухи и я смъдяха. Прозорците изтропаха едновременно при един силен порив на вятъра. Във въздуха миришеше на морска вода и хладен дъжд — съчетание, което в друга нощ щеше да й се стори приятно и дори опияняващо.

„Само ми помогни да се справя с това“ — помоли се наум.

Пред ширналия се гол под на мансардата и обширността на помещението, тя се чувстваше като бръмбар в терариум — нечие невидимо, чудовищно око я дебнеше, докато се движеше. Мислите й препускаха, обзе я огромно нетърпение да огледа стаята колкото се може по-бързо, да заключи вратата и прозорците и после да се обади на Ламоя. Блу я следваше по петите, като от време на време от устата му се изтръгваше скимтене, като от пробит балон.

„Ламоя ще се прибере вкъщи по някое време“ — напомни си Матюс. Едната възможност бе да опре гръб в стената с видимост към цялото помещение и просто да изчака завръщането му. Или би могла да се обади по телефона и да извика някой тук, независимо от късния час. Ако го помолеше, Лу щеше да й се притече на помощ за минути.

Но възможността за съвпадение съществуваше, колкото и малка да й се струваше в този момент. Някой уличен крадец или наркоман можеше да е нахлул в апартамента, за да открадне някои преносими предмети.

Скимтенето на Блу я изнервяше. Искаше й се овчарката да се държи като истинско куче и да отиде да подплаши натрапника, вместо да се крие зад нея като уплашено дете.

Първо претърси спалнята, банята и тоалетната на Ламоя, като се притаяваше до касата на всяка врата и после с рязко движение минаваше от другата й страна, както я бяха учили. До този момент не бе влизала в тази част на мансардата, затова се опита да не обръща внимание на чистотата, която цареше в спалнята на сержанта, на купчината от само образователни книги до леглото, на перфектно сгънатите хавлиени кърпи на стола, поставен до дъската за гладене, която си беше съвсем на мястото. Тези няколко стаи й разкриха много повече за мъжа, наречен Джон, отколкото пет вечери в ресторант.

Матюс напусна спалнята, отвори и прегледа два огромни стенни гардероба, като отново се възхити от добрата подредба във всеки от тях, мина през помещението, което служеше едновременно за кухня, трапезария и всекидневна (поглеждайки към входната врата да се увери, че е все така затворена). С оставащите й още два стенни шкафа в коридора (единият от които с гъсто наредени лавици, където едва ли можеше да се скрие някой), банята и спалнята за гости, тя поднови обиколката си, по-спокойна, отколкото бе минути преди това. Блу бе спрял да скимти и се отдели от нея в кухнята, за да отиде да се налочи с вода от купата си. Езикът му плесна по повърхността на водата, а нашийникът му се удари звънливо в ръба на съда.

Дафни се приближи до тази последна стая, за да провери и нея.

— Въоръжена съм! — повтори по-скоро за да чуе гласа си, в който бе останала малко от предишната настойчивост и властност. В известна степен й се струваше, че преиграва, че ролята на печено ченге не й подхождаше.

Тя разбра и се примири с факта, че бе по-женствена, отколкото повечето жени в полицията. Да бъдеш едно от „момичетата“ изискваше грубо държане, което не бе успяла да придобие. Беше повече жена, отколкото ченге, повече психолог, отколкото полицай, независимо от званието, чина и тренировките. Докато стоеше колебливо пред вратата на спалнята за гости, стиснала в треперещите си ръце беретата, чието тегло сякаш бе станало петдесет килограма, Матюс си помисли, че е жалък образец на полицайка. Семената на това съмнение в себе си покълнаха в нея и тя откри, че бе по-скоро разсеяна, отколкото съсредоточена; по-скоро с опънати нерви, отколкото готова за бой.

Някакво движение или звук — не бе сигурна кое от двете — предизвика рязкото покачване на адреналина й. Някой стоеше точно от другата страна на вратата. Дафни с един скок се озова в стаята за гости, вдигна оръжието и не видя никого. Тя бързо затвори прозореца, провери под леглото, под бюрото, после забърза към входната врата, като сграбчи ключовете си.

Минута по-късно двамата с Блу тичаха като вятър надолу по стълбите — Матюс, внезапно завладяна от желанието за конфронтация, от желанието да приключи всичко това.

Пътьом бе грабнала електрическото фенерче на Ламоя от пластмасовата му поставка, закачена на стената, но като стигна до партера, то й се стори старомодно и неудобно, за да го държи заедно с пистолета. Психоложката отвори задната врата на стълбището, блъскана яростно от вятъра. Морският бряг бе зад двойка складови сгради от стомана. Те скоро щяха да бъдат съборени и на тяхно място щяха да бъдат издигнати жилищни блокове. Матюс не искаше да изгуби кучето, така че се измъкна навън без него, с което моментално предизвика нескончаем лай от негова страна. Вратата на противопожарния изход се затвори с щракане зад гърба й. Ако искаше да влезе отново в сградата, щеше да й се наложи да мине през предния вход.

С притиснат към влажната стена гръб и изопнати от дъжда и мрака нерви, Дафни направи кръгово движение с лъча на фенерчето и с пистолета по начин, който на някой страничен наблюдател би се сторил случаен, но всъщност представляваше методичен оглед на района. Тя се изкачи и тръгна по ниска купчина от товарни палети, а дървесината заскърца под нея. Знаеше, че противопожарната стълба под гледащия на запад прозорец свършва зад ъгъла, на западната стена. Част от нея не искаше да приеме, че стълбата е спусната надолу, но миг по-късно откри, че наистина бе така и откритието й я напомпа с достатъчно адреналин, за да пробяга цял маратон.

Със замъглен от вятъра и дъжда поглед, психоложката зашари с лъча на фенерчето, като се оглеждаше за натрапника, търсеше го, изследвайки със снопа светлина тъмните сенки с надеждата, че ще го открие. Притисна пръст към спусъка, изгаряйки от желание да го натисне. Изпитваше жажда за кръв; нещо, за което бе чела и за което й бяха разказвали пациентите й, но никога не го бе преживявала. Искаше претекст да го направи. Беше готова да използва този претекст — лош или добър стрелец, тя откри, че се подготвяше да извърши немислимото.

Тази мисъл я накара да си спомни за Прейър и внезапно, въпреки вятъра и дъжда, въпреки провокиращия импулс да премахне Феръл Уокър от лицето на божията земя, съзря проблясък на светлина в края на това, което приличаше на един много дълъг тунел. Тя се помъчи да изхвърли тези мисли от главата си, но процесът на размисъл вече беше започнал — той се шмугна в съзнанието й, притаявайки се там като компютърен вирус, готов да изскочи в най-неочаквания момент.

Уличните лампи при складовете примигнаха — предупреждение за неизправност в мрежата. Водата се просмука през дрехите и бельото й и я накара да се разтрепери от студ. Мокра или не, Матюс продължи да върви покрай огромната сграда, насочвайки фенерчето толкова често над главата си — право срещу дъжда, — колкото и в която и да е друга посока, с надеждата, че ще улови някакво движение на противопожарната стълба.

Страхът, коварен както винаги, проникна през непреклонната й решителност. Внезапно й се прииска само едно — да бъде отново в мансардата, заключена на сигурно и безопасно място. Сега идеята да застреля Уокър й се струваше далеч по-маловажна от това да намери подслон и топлина. Тук се чувстваше гола и незащитена; пронизващият студ и мокротата я караха да се чувства далеч по-уязвима, отколкото преди броени минути.

— Копеле такова! — изкрещя тя към небето, без да осъзнава кой го бе казал, нито откъде бе дошло. Ръцете й се разтрепериха. Светлината на фенерчето помръкна, приглушена от водната завеса. Дафни беше доведена тук против трезвата й преценка, против истинската й воля, манипулирана по начин, който й се струваше едновременно насилствен и противен. За да сложи край на това, тя бе прибягнала до неговите методи, до неговата игра, и този факт й се стори най-оскърбителен от всичко.

В далечината се чуваше истеричният лай на Блу. Имаше и други, по-слаби звуци — приглушено ръмжене от турбините на джет и нисък тътен от двигателя на кораб или от гръмотевица.

Психоложката се запита отново дали да не извика подкрепление, но знаеше много добре, че тези, които вдигаха фалшива тревога, скоро се оказваха изоставени от всички.

Обзета от неувереност, тя влезе отново в сградата. Обиколката около нея беше събудила в Матюс съмнения коя е била преди и коя бе сега.

Освободи кучето от стълбищната клетка и тръгна да се изкачва по стъпалата; една изморена, обезсърчена обвивка на предишната Дафни. Този, който бе влизал в мансардата, бе успял да я надхитри и това я караше да кипи от негодувание. И дори и да не бе взел нищо оттам, беше откраднал част от самата нея.

Лампите в жилището на Ламоя примигнаха и Матюс изруга под носа си. В момента не й трябваше повече драматизъм, искаше само да се заключи на топло, сухо, безопасно и сигурно в мансардата.

Мокра до кости, тя обиколи още веднъж апартамента, проверявайки всеки ъгъл, всеки килер. Решавайки, че е сама и е защитена от серия секретни ключалки, психоложката провери два пъти дали е залостила прозореца в стаята за гости, спусна щората, затвори вратата, подпря дръжката й с гърба на един стол и съблече бързо мокрите си дрехи. Навлече суха тениска, бикини и обичайния си анцуг и прекара една четка през косата си, преди да отиде в кухнята и да кипне вода за чай.

Възвърнала сили от горещия лайков чай, тя проведе безсмислен разговор с Блу, намери му кучешка бисквитка и го нахрани с нея, седнала на една табуретка до кухненския плот. Щом я изяде, кучето застана мирно до стола й, за да й покаже непоколебимата си преданост. Психоложката изпита омраза към себе си, защото й се искаше Ламоя да се прибере по-скоро. Не искаше да си легне, без той да е в апартамента, без да му е разказала сърцераздирателната история за мокрите отпечатъци от обувки, които бе намерила насред всекидневната му, без да е получила малко съчувствие за това, което бе преживяла, независимо, че вината за него беше най-вече нейна.

Разглеждайки мансардата и нейното обзавеждане над ръба на чашата си, тя веднага разбра какво не бе наред — нищо. Нищо не липсваше от мястото си. Нито една вещ, доколкото успя да прецени. Ако в апартамента бе влизал обикновен крадец, трябваше да има някое и друго отворено чекмедже, щеше да липсва телевизорът или музикалната уредба.

Ръката й увисна над телефона. Би могла да се обади на Ламоя и да го попита след колко време смята, че ще се прибере. Още по-добре — би могла да измисли някакъв хитър начин да научи графика му и после да го уведоми, че някой е шетал из апартамента му — това със сигурност щеше да го доведе при нея след броени минути. Но ако Лу Болд му бе възложил някаква задача и тя се провалеше заради нея, последиците щяха да бъдат ужасни. Лу очевидно изпитваше ревност към тяхната близост — необоснована ревност, поне според нея. Нямаше смисъл да усложнява допълнително нещата. Освен това усилията на Болд бяха насочени към довеждането на Уокър за разпит в управлението. А Матюс нямаше никакво желание да възпрепятства тези усилия.

Психоложката погледна към стаята за гости и взе решение. Не искаше да заспива. В спалнята на Ламоя имаше телевизор с размерите на Тексас. Можеше да се самопокани вътре за един филм — какъвто и да е, стига да й помогне да убие времето до идването на сержанта. Стига да й помогне да не заспи.