Изкуството на заблудата

25. Погребана история

Болд се събуди от звука на къпещата се под душа Лиз и видя едно размазано петно — спокойното лице на сина му, който спеше, допрял носа си до неговия. Не си спомняше Майлс да е лягал в леглото заедно с тях. В продължение на един безкрайно щастлив момент той остана загледан неподвижно в малкия мъж, осъзнавайки, че това вероятно ще бъде най-хубавата част от деня му — после една мисъл изникна в съзнанието му като малък кълн, разкъсващ обвивката на семето си, и наруши спокойствието му.

Лейтенантът имаше уговорена среща по-късно през деня, която можеше да му даде отговори не само за смъртта на Чен, но и вероятно — той се осмеляваше да вярва в това — за изчезването на Сюзан Хебрингър. Предстояха му две административни събрания относно бюджета, които го изпълваха със страх. Микробусът на Лиз трябваше да бъде откаран от подземния паркинг на банката до един сервиз на Бродуей. След училище Сара имаше урок по балет и ако дотогава колата на Лиз не бъдеше ремонтирана, щеше да се наложи Болд да вземе дъщеря си оттам в пет.

— Каква е програмата ти за деня? — Жена му застана гола на прага на вратата и започна да се подсушава с хавлиена кърпа. Беше възвърнала част от теглото, което й бе отнел лимфомът26, покривайки най-накрая скелета си отново с възхитителна женствена плът.

— Хич не е лоша — отвърна той. — Като се има предвид настоящият момент.

— Искаш ли да заключим вратата за минута?

— Да, искам. — Заедно с теглото й се бе възвърнал и част от неговия апетит. Болд се измъкна внимателно от завивките, за да не събуди Майлс, прекоси стаята и затвори вратата на банята зад гърба си. Докато миеше зъбите си, тя го съблече, като смъкна долнището на пижамата му и му помогна да извади краката си от крачолите по същия начин, по който помагаше на децата. Той реши да се пошегува по този повод, но се отказа, за да не развали момента. Остави водата да тече в мивката, за да заглуши звуците им.

Лиз остави хавлията да се свлече на пода и седна върху шкафчето с лице към него.

— Така добре ли е? — попита тя.

Болд пристъпи към нея, разтвори внимателно краката й и те се прегърнаха.

— Да чуваш да се оплаквам?

В отговор на целувките му тя отметна глава назад към огледалото. По гладката му повърхност започнаха да се стичат капки вода. Лейтенантът се отпусна на едно коляно и Лиз зарови пръсти в остатъка от косата му.

— Добро утро — каза тя с дрезгав, доволен глас.

„Поне започва като такова“ — помисли си Болд.

Доктор Сандра Бабкок можеше да работи като манекенка за реклама на дънки, освен това се оказа значително по-млада, отколкото Болд бе очаквал да бъде един пожизнен професор по археология. Най-много на тридесет и пет, тя имаше светла кожа, нежни зелени очи и провлачен южняшки говор. В очите й се мяркаха игриви искрици и притежаваше отвличащия вниманието навик да върти автоматичен молив между пръстите на дясната си ръка, както мажоретка своя жезъл.

Ако кабинетът отразяваше начина й на мислене, тогава двамата щяха добре да си паснат. Подреден и спретнат, в него нямаше нито един кламер, който да не е на мястото си. Двете празни кофички в коша за смет бяха от обезмаслено ягодово кисело мляко. Той забеляза, че бе запазила пластмасовата лъжичка — тя стърчеше между група моливи и химикали от чаша за кафе с надпис „Уикенд Едишън“. Но д-р Сандра Бабкок се бунтуваше вътрешно срещу цялата тази организираност — преструвката, която съпътстваше всеки ръководител на факултет, — защото ноктите й бяха изгризани чак до живеца. Болд се зарадва, че бе узнал това предварително. „Ние сме от един дол дренки“ — помисли си той.

Те изгубиха няколко минути в светски разговор. Лейтенантът изнасяше редовно лекции на курсовете по криминология в университета и Бабкок си беше приготвила домашното. Минаха през задължителните „знаете ли“ и „познавате ли“, но се оказа, че имат малко общи познати. След няколко колебливи паузи Болд реши, че е дошъл моментът да насочи разговора към целта на своето посещение.

Той каза:

— Онзи ден разпитах двама души от Екипа за спешна медицинска помощ. Или те ме лъжат, или съществува обяснение за случилото се, което ми убягва. Както ви обясних по телефона, д-р Бабкок, нуждая се от старите документи за градското подземие и ако е възможно, от достъп — трябва да се спусна в частта под Трето авеню, а от общината не ми позволяват.

— А Екипа за спешна медицинска помощ?

— Твърдят, че не са правили опит да съживят един човек, за който смятам, че е умрял по-късно, отколкото е посочено в доклада им. Не преследвам тях. Просто искам верните отговори.

— Къде по-точно под Трето?

— Между Чери и Кълъмбия.

Тя вдигна поглед към голяма стенна карта на централната част на Сиатъл, която се различаваше от всички карти, които лейтенантът бе виждал досега — вместо каретата, очертани от улиците, голяма част от центъра беше изобразена като разкрити при разкопки стени и етажни планове на сгради.

Болд каза:

— Имам съвсем бегла представа за градското подземие. Няколко квартала около площад Пайънър. Знам за пожара в края на ХІХ век, наводненията и решението да се повдигне крайбрежната част на града. Но хората от Екипа за спешна медицинска помощ твърдят, че са видели Подземието между Чери и Трето авеню.

Няколко кичурчета коса се измъкнаха иззад ухото на Бабкок и паднаха пред очите й. Тя ги отметна настрани.

— Двадесет и два квартала са били погребани преди сто години. Били са издигнати подпорни стени, а улиците са били затрупани, за да се вдигне нивото с близо седем метра. Процесът отнел повече от десетилетие. В момента използваме Подземието само под три квартала. Много от останалите сектори все още съществуват, като повечето са запечатани и ни очакват като някакви времеви капсули. По-голямата част от тях са частна собственост, те са опасни и въпреки че непрекъснато се опитваме да получим достъп до тях, за да ги инвентаризираме и фотографираме, страхът от съдебни процеси и застрахователният риск обезсърчават хората да ни съдействат. От началото на двадесетте години на двадесети век газопроводите и водопроводите, както и телефонните и електрическите кабели минават по старите подземни тротоари, в зоната между подпорните стени и тухлените зидове на старите постройки, останали отдолу. Когато прочетох за пропадането на шосето, ме обзе надеждата, че инженерите от общината ще ни позволят достъп. Но нуждите на археологията останаха на заден план заради подновяването на движението по улицата и усложненията, произтичащи от факта, че по-голямата част от Подземието е частна собственост. От друга страна, ако успеете да осигурите достъп за мен, за факултета, ще направите услуга на учебниците по история. Така че ще отговоря с радост на всичките ви въпроси.

— Надявах се, че това може да стане по другия, заобиколния начин.

— Страхувам се, че е невъзможно. Градската управа отхвърли молбата ми. Но един лейтенант от полицията? Не можете ли да получите достъп, дори и до частна собственост, стига да поискате?

Бабкок очевидно се бе съгласила да разговаря с Болд, защото беше видяла в негово лице билета си за Подземието.

— Нещата не стават така — отговори той, но мозъкът му вече обмисляше възможностите. Обърканата аутопсия на Диксън можеше да повдигне достатъчно неизвестни, за да осигури на Болд необходимия документ.

Жената сякаш нарочно го подразни, като се впусна в обяснения.

— Когато градските улици са били затрупани, за да се издигнат над нивото на наводнението, хората се придвижвали от квартал в квартал, като се катерели по стълби, пресичали новите улици, които все още били в процес на строене, а после се спускали по други стълби в съседния квартал. Придвижвали се по този начин в продължение на години. Накрая магазините се преместили на новото ниво на улиците, но старите складове били запазени.

— Те все още са там долу — продължи тя. — Някогашната Главна улица сега се намира под земята. Предполагам, че вашите хора от Екипа за спешна медицинска помощ са попаднали именно там — складове, магазини и тротоари, които не са били докосвани повече от един век. Вие сте човекът с яркочервените чехли, лейтенант.

Отстъпвайки пред копнежа й, той каза:

— Ще ми трябват имената на собствениците.

— Мога да ви ги дам. Няма проблем.

— Подземието трябва да бъде третирано като сцена на престъпление и едва тогава като археологически обект, ако изобщо се стигне дотам.

— Ще го преживея. — Тя протегна ръка, за да се здрависат. — Оставям решението на вас.

Болд се ръкува с нея, но го направи малко неохотно. Имаше чувството, че е влязъл в капан.

Бабкок имаше ръце на фермер или земеделец. Тя каза:

— Окей, сделката е ваша.