Изкуството на заблудата

57. Друго ниво

— Къде отива всичката тази вода? — попита Болд Ибърсън и Бабкок. Археоложката носеше сини дънки, кафяв пуловер и гумени ботуши. Ибърсън беше сложил за случая маратонки, униформа в цвят каки и тънка червена грейка, която се закопчаваше с цип отпред. Двамата се обърнаха и го погледнаха озадачено. Един двоен автобус премина с голяма скорост край тях, вдигайки след себе си прах, пясък и дребен чакъл. Разсеяната светлина, която хвърляха живачните лампи, които осветяваха тунела за автобуси, придаваше на кожата на всички синкавозелен цвят.

— От главния водопровод — поясни лейтенантът. — Всичката тази вода… достатъчна да удави човек. Та къде би отишла тя? Къде би се изляла накрая? — Обърна се към Бабкок. — Долното ниво беше влажно, но не и наводнено.

Ибърсън отговори:

— Казах ви, че изтече през стенните отдушници.

— Част от нея със сигурност. Но всичката? — настоя Болд.

— Достатъчно, за да блокира работата ни — отбеляза директорът.

— Така ли смятате? — попита го Бабкок.

Лейтенантът нямаше време за празни приказки.

— Имаме една ранена полицайка. И друга — липсваща. Едно момиче, всъщност млада жена, е в критично състояние и може би няма да оживее. Времето ни притиска. Типът, когото преследвам, държи под контрол долното ниво. Следователно разполага с достъп към него, който ни е неизвестен. Водата от спукания водопровод е отишла някъде. И то не само в този тунел. По-голямата част от нея трябва да е изтекла в долното ниво — физичен закон. Тогава какво е станало с нея? Там трябваше да се е образувал плувен басейн.

Бабкок изхъмка разбиращо:

— Прав сте. Разбира се, че сте прав.

— Някой ще ми обясни ли? — попита раздразнено Ибърсън.

Болд го бе загърбил и бе съсредоточил вниманието си единствено върху археоложката.

— Но къде? На друго ниво? Смесена канализационна система? Водоносен пласт? — Беше му трудно да изговаря думите — буцата в гърлото му, причинена от изчезването на Матюс, бе твърде голяма, за да я преглътне.

Той видя, че в очите й нещо трепна.

— Някаква идея? — попита я Лу. Тя поклати глава. — Каквато и да е — настоя Болд. — Той държи нашата лейтенантка някъде в Подземието. Гарантирам това.

— Само слухове — отвърна Бабкок с пресъхнало гърло.

Лу кимна гневно:

— Ще се доверя на слуховете.

— Има стари сведения за тунел на контрабандисти. Предполага се, че той е свързвал питейните заведения и хотелите с брега по време на Сухия режим. Бил прокопан от китайците. В онези дни се контролирал от китайската мафия — поясни историчката.

— Международният квартал? — помисли си за Мама Лу — жената, която най-напред го бе подтикнала към това разследване. Матюс бе изчезнала съвсем наблизо до този квартал. — И свързва това място с Международният квартал?

— Само казвам, че е възможно. Не, вероятно. Дори не, правдоподобно.

Болд извади мобилния си телефон и извика на Ибърсън:

— Трябва да се кача горе. Трябва да проведа един телефонен разговор.

Директорът махна на следващия автобус, който се зададе. След по-малко от две минути Болд и Бабкок крачеха по улиците.