Изкуството на заблудата

32. Гласове в мрака

Разнебитената червена врата, под чиято спечена и напукана боя се виждаха няколко по-стари пласта, беше скрита зад контейнер за боклук в една глуха уличка на половин пресечка от западната стена на църквата. Ламоя може би нямаше да я забележи, ако един бездомник не се беше материализирал сякаш от въздуха. Но когато този мъж се появи в алеята, където до преди миг не бе имало никой, сержантът потърси обяснение. Двамата с Дафни избутаха контейнера настрани и Ламоя завъртя ръждивата топчеста дръжка на вратата.

Тя се отвори с жалостиво скърцане. Отвътре лъхна смрад на човешка пикня и очите му засмъдяха. Джон закри лице и се извърна.

— Да се обадим за подкрепление — каза той. — Работата може да загрубее.

Тридесет минути по-късно, малко след един часа сутринта, Ламоя се спускаше по стръмни, разклатени дървени стъпала, дишайки спарен, миришещ на плесен въздух, воден единствено от тънкия лъч на едно джобно фенерче. Матюс го следваше по петите, а по стълбите зад нея слизаха четирима униформени полицаи — двама с палки в ръка, а другите двама с пистолети. Обграждаха ги паяжини, тръби и жици.

— Лъвове, тигри и мечки — прошепна през рамо сержантът в катранената тъмнина. Успокоителните звуци на града замряха нейде над главите им и внезапно бяха заменени от дълбок тътен, който изпълни сърцата им с тревога.

Матюс протегна ръка и се хвана за сакото от еленова кожа — едно малко дете, стиснало престилката на майка си. После го пусна, а Ламоя се престори, че не е забелязал нищо.

Лъчът на джобното му фенерче, който свършваше на не повече от пет крачки пред него, освети счупени дъски, които някога бяха служили за тротоар. Като заобикаляха дупките, те тръгнаха покрай стената на една отлично запазена тухлена постройка, голяма част от стъклата, на чиито прозорци все още бяха на местата си. Джон насочи лъча на фенерчето през един от прозорците: купчини от счупени мебели и боклуци, недокосвани от години. Остатъци от друго време. Те минаха покрай една бръснарница и един галантериен магазин — стойките за шапки си стояха вътре.

Двайсетина метра по-нататък тухлената стена стана каменна и сержантът използва езика на знаците, като кръстоса показалци, за да покаже, че според него това е стената на църквата. Психоложката кимна в знак на съгласие и посочи тесните лъчи бяла светлина, които пресичаха тротоара пред тях.

Щом забавиха ход, прахът, който вдигаха след себе си, се понесе напред и направи лъчите още по-ярки. Бяха пет на брой.

Като сложи ръка на ухото й, Ламоя й прошепна, че някой трябва да погледне вътре и че това не трябва да е той. Матюс кимна, пристъпи напред и долепи очи до дупките в стената.

После се обърна и потвърди:

— Това са душовете. — Въпреки че шепнеше, вълнението й се усети ясно.

Миризмата във въздуха беше остра, кисела и определено с човешки произход. Воайорите бяха еякулирали върху стената и тротоара.

Обзета от внезапно отвращение, Дафни покри с ръка устата си. Въпреки че беше присъствала на повече от сто местопрестъпления, за първи път изпита желание да повърне.

Внезапно четиримата униформени полицаи се втурнаха към тях, като правеха трескави знаци с ръце и приготвяха оръжията си. Ламоя също им отвърна със знаци, поемайки ръководството — мълчаливо оркестриране на предстоящите минути.

Матюс разбра каква бе причината за настъпилата суматоха — иззад ъгъла пред тях се разнесе отчетлив звук, който не можеше да е нищо друго, освен смях.

Те навлязоха в нещо, наподобяващо висок тунел — от дясната им страна се извисяваше стената на подземието на църквата, която някога се бе намирала на повърхността на земята, а от лявата — подпорната стена от камък и хоросан, построена преди един век, за да затвори градския квартал и да издигне нивото на улицата. Над главите им се преплитаха като вени на крайник прашасали жици, ерозирали кабели, ръждясали водопроводи и газопроводи, прокарвани безразборно през годините. През един отвор на тавана проникваше ореол от лилава светлина; отвор, който някога е бил капандура, преди десетилетията на реконструкция да принудят двата, разположени на различни улични нива тротоари да съществуват съвместно: единият — част от стария Сиатъл, другият — символ на подобренията и промяната. Глъчката от гласовете на пияни мъже се засили — глутница диви кучета, срещнали се случайно в гората.

Ловецът Ламоя се отдели от униформените полицаи и надникна зад ъгъла. Вдигна четири пръста. На Матюс й се струваше, че мъжките гласове са по-скоро десет. Притокът на адреналин я накара да се разтрепери и пресуши гърлото й. Сержантът даде на подчинените му полицаи серия от знаци, които я накараха да завиди на хладнокръвието му. Почувства се истинска късметлийка: той бе ченгето, което човек искаше до себе си в ситуация като тази. Рискованите ситуации му доставяха удоволствие. Дафни си припомни думите му, че докато са заедно, е в безопасност и въпреки че не й се искаше да го признае, знаеше, че това е истина и го приемаше за факт.

Като се движеха бързо, но тихо, шестимата завиха зад ъгъла с военна прецизност и смелостта й започна да се възвръща, защото си помисли за Маргарет и останалите момичета под душовете и за омразните очи на пияниците, които се бяха взирали тайно в тях. Тя се препитаваше с подобни типове, те бяха нейните масло и хляб. Проникваше в главите им като в счупени орехи.

Униформените полицаи стигнаха първи до скитниците и изритаха настрани кутиите с бира, хващайки ги напълно неподготвени. Но тогава от дясната им страна се развихри същинска вихрушка — мъжете не бяха четирима, а десет, и останалите шестима се пръснаха като семена на вятър.

— Уокър! — извика психоложката, защото в мъждивата светлина й се стори, че разпознава тила на единия. В настъпилата суматоха двама от полицаите се спуснаха след тях. Шумотевица от псувни и викове. Един от бездомниците повърна.

Едно от униформените ченгета се върна с празни ръце.

— Хей! Слушайте! Ти също, лайнян дъх — каза Ламоя, като се обърна към повърналия скитник — брадат мъж в дрипаво старо сако, което някога е било част от хубав костюм. — Полиция — изрече той с акцента на беден южняк. — Двамата с нея също сме полицаи. Имаме няколко лесни въпроса към вас. Това не е игра на гатанки: нямате право на три опита. Отговаряте и ви пускаме. Лъжете и си ангажирате стая за през нощта в центъра на града — в ареста. Ще ви проверим за минали нарушения, пускане под гаранция, условни присъди. Затова през следващите пет минути се постарайте да се държите умно и да слушате, защото ние с нея знаем всичко, така че, ако се опитате да скриете нещо от нас, ще разберем, и повярвайте ми, няма да ви се иска да видите какво ще стане после. Някакви въпроси? — Без да изчака евентуалните им отговори, той продължи: — Добре. Тогава сложете ръцете си така, че да се виждат, дами. Разположете задниците си на земята и да се залавяме за работа.

Миг по-късно шестимата скитници седяха на дъските на древния тротоар като деца в детска градина.

Сержантът ги попита дали са наблюдавали тайно душовете и получи шест отрицателни поклащания с глава.

— Не знаете за какво говоря? — Ламоя посочи двама от скитниците: „Този и този“, инструктирайки едно от ченгетата да им сложи белезници и да ги отведе „в центъра на града“. Единият от двамата веднага проговори, като призна за воайорството и настоя, че не е направил „нищо лошо“. Сержантът му позволи да остане и кимна на полицая, който навлезе в тунела с другия скитник.

— Други желаещи да направят самопризнания?

Бездомниците вдигнаха срамежливо ръце, като избягваха да поглеждат Матюс.

— Да ги чуем тогава — каза Ламоя. — Първият, който проговори, получава златна звезда.

Стомахът на психоложката се сви, когато научи, че те се бяха отнасяли към воайорството като към отварянето на прозорец. Благодарение на хора като тях съществуваха стриптийз баровете на Първо авеню, книжарниците за възрастни и видео кабинките. Разредената бира и лепкавите подове.

Джон прикри гнева си зад маската на комично отвращение.

— Кой от вас е добър физиономист? — попита ги той. — Това ще ви осигури пътуване до центъра на града тази вечер, но свободен коридор, когато загазите следващия път. Време е за събиране на обществени средства, народе. Някой заинтересован?

Желаещи нямаше. Ламоя се спря на най-трезвения — млад мъж, който вероятно не бе навършил трийсет години, но изглеждаше на петдесет. Евтиният алкохол водеше до подобни резултати. Уличните наркотици също. А може би младежът беше болен от СПИН.

Сержантът и униформените полицаи нахлузиха ръкавици за еднократна употреба, показвайки, че разговорът е свършил.

Матюс също си сложи един чифт, като си мислеше: „Животи за изхвърляне“.

Последният полицай се появи от мрака с още двама от бегълците. Уокър не беше сред тях.

Беше ли предполагала, че ще стане така? Беше ли се самозалъгвала?

— Време е да погледаш снимки на престъпници, вместо голи тийнейджърки, перверзник такъв. — Той сграбчи червената носна кърпа, вързана около врата на скитника, и го поведе като куче към изхода на тунела.

В Обществена безопасност опитите на Ламоя да накара скитника да му сътрудничи завършиха с осигуряването му на горещо кафе и кутия Марлборо. После, в два часа сутринта, той накара мъжа да разгледа няколко дузини снимки на престъпници, докато се убеди в неговата трезвеност и в способността му да идентифицира. Скитникът отдели снимките на трима бездомници, които бе виждал в Подземието. В присъствието на Дафни Матюс, наблюдаваща процедурата от ъгъла на малката стая за разпити, сержантът извади още няколко снимки — шест лица в малки квадратни отвори върху един и същи картон — и ги плъзна към мъжа.

Мръсните му пръсти с нащърбени нокти сграбчиха картона, сякаш собственикът им беше нервен картоиграч, вземащ ръката си. Скитникът разгледа лицата на снимките. Напуканата кожа на кирливата му ръка се нагъна, когато забучи пръст в едно от лицата — долу вляво.

— Този човек беше в тайфата.

Ламоя обърна картона към приближаващата се Матюс.

— Използвал ли е някога коридора? Дупките за наблюдение? — попита сержантът.

— Разбира се. През цялото време.

Пръстът му не беше поставен върху снимка на престъпник, а върху фотография от шофьорска книжка. Лицето принадлежеше на Феръл Уокър.

— Викаме му Рибаря — каза бездомникът, — защото вони като лайно.