Изкуството на заблудата

58. Подаръкът

Ниският тунел се снишаваше зад завоя и разкриваше огромно количество дървени подпори и греди — по всяка вероятност стари железопътни траверси, — които бяха почти напълно изгнили. Матюс се помъчи да прогони страха, който се опитваше да я завладее.

Уокър я спря и й нареди да се дръпне настрана. Не бяха стигнали много далече при този бавен ход. Тя видя как бледата светлина на фенерчето му освети ръба на голяма дупка в пръстената стена. Феръл се приближи до нея и надникна вътре, а психоложката остана с впечатлението, че е идвал тук и друг път.

Не можеше да види какво има в дупката, но мълчаливо се помоли той да не я кара да минава през нея. Приличаше на едно от онези места, от които човек никога не излиза. Не й вдъхваше никаква надежда, че може да води до някакъв спасителен път.

Уокър се обърна и я погледна, като първо насочи светлината към нея, а после към себе си, давайки й възможност да го види. След това с детински тон, от който я полазиха тръпки, каза:

— За мен е важно да знаеш колко много ме е грижа за теб.

— Феръл…

Той й изшътка и каза:

— За да разбереш до каква степен съм готов да ти помогна. Ти намери стаята. Ето защо… — Гласът му изтъня.

Дафни се притесни, че Уокър не можеше да задържи мисълта си, че връзките в мозъка му може би правеха засечка като резултат било от стрес, било от някаква органична малформация, която тя бе пропуснала да установи по време на контактите си с него. Всъщност тези контакти бяха твърде краткотрайни.

— Защото какво? — попита Матюс.

— Ами… то е целта на всичко това — поясни той.

— В случай че вече сме постигнали тази цел, Феръл… може би трябва да тръгнем обратно към повърхността.

— Сега тя е далеч над нас, нали? — Уокър опита да се усмихне, но безизразното му лице само се сгърчи и усмивката му заприлича повече на озъбване. — Ела да видиш. Това е за теб.

— Не, благодаря.

— Ела! Погледни! — Ръката му хвана дръжката на ножа и психоложката усети, че запристъпва напред, сякаш бе марионетка.

— Сега искам да се върна горе на улицата — каза тя, подтиквайки го към съдействие, като се възползва от момента, в който той се държеше поне малко по-благосклонно.

Уокър я накара да застане пред тъмната дупка в стената. Тя изглеждаше като издълбана от поток, текъл преди години оттук. Противната усмивка на Феръл трябваше да я предупреди. Той се обърна бавно и насочи жълтеникавата светлина към отвора.

На нещо като естествен трон, издигащ се над калта подобно на олтар, седеше обезглавеното тяло на мъж в кафява униформа. Матюс изкрещя и отскочи назад, когато лъчът на фенерчето освети главата на Нейтан Прейър, положена в собствения му скут между големите му длани.

— За теб е — каза Феръл. — Той те безпокоеше, нали? Видях ви двамата пред Приюта онази нощ, когато трябваше да се срещнем. Видях те да го блъскаш. Той те сграбчи… — Гласът му заглъхна, като осъзна, че тя бе разстроена от това, а не очарована, както бе очаквал. — Ти се… спречка… с него.

Уокър я беше наблюдавал пред Приюта в нощта, когато се бяха уговорили да се срещнат — нощта, в която Нейтан Прейър бе пристигнал неочаквано без съмнение в резултат на телефонно обаждане или съобщение от самия Феръл. Психоложката си даде сметка, че той сигурно я бе проследил до жилището на Ламоя — вероятно вече е знаел за мансардата, — влязъл бе през онзи прозорец да остави ключа, когато тя бе извела Блу на разходка. През цялото време си бе играл с нея като рибар с ценен улов.

Погледът й се концентрира, на слабата светлина на фенерчето, като бързо сменящи се кадри, пред очите й изникнаха един по един всички детайли: служебният пистолет на Прейър все още бе в кобура на униформения му колан — сега точно до дясното му ухо. До него бе затъкнат черен спрей без етикет със сълзотворен газ. А до него — фенерче „Маглит“. Уокър, който не бе проявил интерес към оръжието на Гейнс, очевидно бе пренебрегнал и това на Нейтан. Дафни събра и последната частица сила и самообладание, които й бяха останали, и пристъпи напред, към олтара.

— Аз се спречках с него — каза тя. — Прав си за това. — Постави си за цел да влезе в контакт с младежа и дори се насили да се усмихне. — И ти направи това заради мен?

Феръл кимна, но очите му бяха изпълнени с недоверие, когато срещнаха нейните, и тя се запита кой Уокър се е включил в играта: този, който хлапашки я ухажваше, или сръчно боравещият с нож убиец на жени?

Матюс предпазливо направи още една крачка, приближавайки се до Феръл и дупката, като се чудеше дали ще събере сили да се мушне вътре при обезглавения труп, да стигне до пистолета и все пак да има достатъчно време да го използва като заплаха. Въздухът имаше метален привкус и миришеше на разлагаща се плът.

— Исках да помогна — каза Уокър.

— Не е това, което очаквах.

— Обичам изненадите.

Тя цялата настръхна и по гърба й полазиха студени тръпки, но каза:

— Така ли? О, добре. — При тези думи отстъпи, извъртя се, наведе се и с цялата си сила блъсна Феръл, запращайки го настрани. После се шмугна в отвора вляво от нея, подхлъзна се, изкатери с мъка калното нанагорнище, озовавайки се току до отрязаната глава на Прейър, докато откопчаваше пипнешком кобура, измъкна пистолета, свали предпазителя, дръпна ударника и се извъртя. Уокър бе вече на крака пред отвора на дупката, когато тя натисна спусъка. Цък. Спусъкът засече. Матюс френетично заопитва да освободи заседналия куршум, в следващия момент Феръл я сграбчи за колената, дръпна силно и я просна по гръб. Главата на Прейър се търкулна от скута му и падна върху гърдите й. Тя я блъсна настрана и изпищя. Тогава усети тежестта на пистолета и разбра: пълнителят му го нямаше. Уокър бе изпразнил оръжието. Беше й поставил капан за пореден път.

Феръл цъкна с език укоризнено.

— Някой май се прояви като лошо момиче — каза той.

Тя се хвърли напред към спрея, затъкнат в колана на Прейър.

— Празен е — извика Уокър.

Матюс запрати пистолета по него, но той го избегна.

— Никога не съм обичал огнестрелните оръжия — вметна Уокър. — Чувствам се много по-сигурен с това. — Той размаха сивото извито острие между тях.

Изцапана с кръв и кал, на Дафни й бе необходимо известно време да възстанови дишането си. Тя се бе разграничила от него, едно съзнателно усилие от нейна страна, което сега не можеше да остане без последствие. Той я бе изпитал и тя се бе хванала на въдицата му, и се бе провалила.

— Това променя всичко — каза той мрачно. — Знаеш го, нали?

Нямаше какво да каже, сърцето й биеше учестено, устата й бе пресъхнала и я побиваха студени тръпки от мисълта за стореното. Обвиняваше се за взетото решение — беше позволила на страха да вземе връх над надеждата да се договори разумно за излизането си навън. Ако не беше замесена, ако бе само наблюдател, щеше да разпознае лошия избор на жертвата, правен на всяка крачка. Но пленница на своя страх, тя изпитваше единствено желанието да оцелее и вътрешната сила да се бори за това.

— Изправи се, Ана — каза Уокър, без да осъзнае неволната си грешка.

Образно казано, Матюс зърна светлина в края на тунела. След това си даде сметка, че тя беше реална: в далечината имаше реална светлина.

— Сега ще отидем да се присъединим към твоите приятелки — каза Феръл.

Хебрингър и Рандолф бяха единствените „приятелки“, за които можеше да се сети.

— Ще се опознаем взаимно.

За нея бе важно по някакъв начин да опита да възстанови разбирателството между тях, дори и да трябваше да участва в неговата фантазия, че тя не е някоя друга, а собствената му сестра. Неистово се мъчеше да измисли какво ли умалително име бе използвала сестрата към по-малкия си брат в даден момент от дългото им съжителство. Спря се на първото име, което й хрумна, „стреляйки в мрака“:

— Аз вече те познавам… Ферис Уил.

Уокър рязко обърна глава към нея. Той се втренчи в психоложката и продължи да се взира в нея, докато Матюс не почувства, че гледа през нея, а не в нея. Главата я заболя, но тя издържа погледа му.

— Мислиш, че Ана не знае, че си я наблюдавал, докато е била с Лени Нийл? Разбира се, че знае, Ферис Уил.

Той я блъсна. Дафни залитна назад, но не падна. Главата на Прейър, сега лежаща в калта отстрани и ги гледаше.

— Това ли предизвика разрива между вас? Твоето гледане? — попита Матюс.

Уокър отново я блъсна и този път тя се строполи в калта на четири крака. Дясната й ръка уцели парче стъкло, което я поряза. От вонята на разложение, която я обгръщаше, й се повдигна. Той насочи светлината надолу към нея, но Матюс вече бе извадила голямото парче стъкло от дланта си и го бе стиснала в лявата си ръка. Тя изтри кървящата си длан в панталона и Феръл забеляза раната.

— По дяволите! — възкликна той с глас на дете, което не е искало да нарани домашния любимец на семейството. — Ей там отпред има стена. Ще си починем там. Ще почистим това.

Психоложката се отдалечи на няколко метра от младежа. Нямаше намерение да бяга, само се нуждаеше от известно пространство, за да проясни ума си и да се стегне. Спомни си всичко, което Ламоя й беше разказал за разпита на барманката — бившето гадже на Уокър.

— Проблемите започнаха след смъртта на баща ти, нали? — Болката в ръката й намаля. Реши, че трябва да продължи да говори, свободен разговор, каквото й дойде на устата. Просто да продължи да говори. — След това останахте само двамата на корабчето.

— И какво от това?

— Доста близки жилищни помещения за мъж и жена.

— Не беше така.

— Не? — Прехвърли трескаво в ума си няколко възможности. Щеше да ги пробва всичките, ако се наложеше. — Мислиш, че си първото момче, което някога е гледало сестра си? Дай ми малка почивка — добави смирено. Мери-Ан сигурно бе играла водеща роля в тяхната връзка. Избра няколко теми за разговор, с които да му въздейства, области, в които той можеше да бъде уязвим. Трябваше да го накара да говори, това бе важна стъпка. За нищо на света не искаше да изгуби тази възможност. До този момент калта я бе отвращавала, но тъй като тя я покриваше цялата, беше я завладяла, сега се чувстваше някак по-примитивна, способна на почти всичко. Готова да нанесе удар.

— Не говори за нея — заяви Феръл.

— Не, не мисля така — отвърна тя. Той я побутна да продължи да върви в тунела. На места от калните стени капеше вода. Ако кихнеше силно, таванът щеше да се срути. — Знаеш ли защо избра мен, Феръл? Аз ще ти кажа защо: защото аз те слушам, защото те разбрах още първия път, когато разговаряхме. Беше на доковете. Спомняш ли си?

— Разбира се, че си спомням.

— Хареса ти начина, по който изглеждах — уверена. С всички е така, Феръл. — Искаше й се да го накара да се почувства колкото се може по-нищожен, за доброто и на двама им. — Но най-вече, защото ти хареса това, което казах. — Не си спомняше какво бе казала, поне не точно, но знаеше, че нещо бе поставило началото на пробива и бе твърдо решена да отключи тази ключалка. — Знаеше, че аз бих могла да ти помогна, нали? Ето защо не се отказа от мен.

— О, но аз се отказах — каза той и я смрази.

— Не, не си.

Уокър вдигна ножа в дрезгавата светлина и го размаха наляво-надясно, така че той проблесна пред лицето й. Кръвта на Маргарет бе засъхнала по острието му.

— Мислиш, че си ме разбрала напълно, нали? — Ножът отново проблесна. — А може би не си — добави мрачно. — Може би изобщо не си.

Тя не се отказа. План втори.

— Избра ме по някаква причина, Феръл.

— Защото ти ми каза да го направя.

— Какво ти казах да направиш?

— В моргата — отвърна той. — Каза ми, че в стаята няма никой друг. Каза ми да поставя Мери-Ан на твоето място и аз го направих… а когато ти заговори, чух нейния глас, точно както ти каза, че ще стане. Права беше.

— Аз не съм Ана, Феръл, нали? Погледни ме. Слушай ме внимателно. Сестра ти е мъртва.

— Ама как се спусна да вземеш онзи пистолет преди малко?! — каза той. — Беше впечатляващо. Беше нещо, което Ана би направила. — Матюс почувства, че погледът му я скова. — Беше грешка, но беше забавно.

— Как мислиш, че се чувствам при гледката на този нож? Как щеше да се чувства Ана? Смяташ, че имам желание да те опозная, когато държиш този нож, когато ме заплашваш с него?

— Ти каза, че вече ме познаваш — напомни й Уокър.

Не искаше да мисли за него, че е умен, не искаше той да съсредоточава вниманието си върху опита й да избяга, затова реши да го предизвика отново, опитвайки се да го извади от равновесие.

— Не намери онази анцугова блуза, нали, Феръл? Пропуснах това, нали?

— Не знам за какво говориш. — Но бе повече от сигурно, че знаеше.

— За блузата на Мери-Ан — каза тя. — Не си я намерил. Ти вече си знаел къде е.

— Какво? — Гласът му го издаде. Прибра ножа, като преди това избърса острието му в дънките си. Тази победа й вдъхна смелост.

— Ти си знаел къде Нийл крие ключа за колата си.

— Достатъчно за това.

— Бил си с тях онази нощ, когато той е забравил другия ключ. На рождения ден, нали?

— Казах достатъчно!

— Как успя да я накараш да седи там, докато я прегазиш, Феръл?

Той изкрещя:

— Затвори… си… устата!

Матюс разбра, че бе улучила право в целта.

— Ей там ще си починем за минутка — каза, искайки да прозвучи като нейна идея, за да му отнеме водещата роля. Започваше да разбира, че трансформацията в Уокър бе отишла отвъд стадия, който си бе представяла. Той не само бе прехвърлил чувствата си към Мери-Ан върху нея, но и собствената си вина върху Лени Нийл.

Чу дишането му — бързо и повърхностно — и си даде сметка, че си бяха сменили ролите. Сега той вървеше по петите й и не искаше да спре.

— Не можеш да я замениш, Феръл. Нито с мен, нито с който и да е друг. Не можеш да промениш случилото се, колкото и да ти се иска, и повтарянето на това, което си извършил — то ти се върти в ума, нали? — няма с нищо да помогне. То просто ще направи положението още по-лошо. Говоря за мъката. Знам всичко за нея. Тя ще стане много, много по-силна. — Предизвикателно и надменно му обърна гръб, преди да е имал възможност да се съвземе от казаното. Продължи напред към мястото за почивка.

— Ти ме предаде — чу зад себе си и разбра, че това бе адресирано към Мери-Ан, а не към нея.

Пробва с нещо, което им бе разказал Нийл, и подхвърли през рамо:

— Ти си я помолил за пари… Да се върне с теб на корабчето. Но тя не е искала. Искала е да си поживее. Какво си очаквал, Феръл?

— Аз… я… спасих — отвърна Уокър. — Тя… ми беше… задължена.

Матюс спря и се обърна.

— Спаси я от Лени Нийл, от самата нея. — Нарочно се поколеба, искайки следващата мисъл да се запечата в съзнанието му. — … Или от теб? От онази част от тебе, която е мислела за нея по начин, по който не се допуска братята да мислят за сестрите си.

Феръл се приближи до Матюс толкова, че тя можа да долови познатото му зловоние.

— От него! — каза той по-възбуден, отколкото някога го бе виждала. — Аз я спасих от него. — Уокър погледна вляво от нея и тя разбра, че съжаляваше за онова, което току-що й беше разкрил.

Без да иска, Матюс ахна високо. Бе пропускала катализатора през цялото време. А той е бил там, точно пред очите й — практически посочен й от Ламоя, — а тя просто го бе подминавала. Сега парченцата на мозайката си отидоха по местата като редичка от домино, чиито блокчета падаха в абсолютна последователност. Сега — най-накрая — всичко придоби смисъл и откритието я зареди с нова енергия и целенасоченост. Беше го хванала натясно; целият бе в ръцете й.

Подхвърли:

— Удавянето… То не е било злополука.

Лицето на Уокър се изопна. По него се изписа огромна мъка и тя очакваше от очите му да закапят сълзи. Но той се оказа по-силен, далеч по-издръжлив, отколкото бе предполагала. Вече бе проявявал част от тази сила и това изправи отново Матюс пред неговия сблъсък с Мери-Ан.

— Злополуките се случват.