Изкуството на заблудата

8. Гоненица

Звънящият телефон трябваше да бъде вдигнат, но Джон Ламоя се поколеба. В отдел „Престъпления срещу личността“ телефонът беше своеобразен вид хазартна игра, лотария. Детективът, който вдигнеше слушалката, автоматично поемаше поднесения му случай, независимо от неговото естество: понякога убийство, за което си заслужаваше да отдели от времето си, но най-често домашно насилие. Побоища с бейзболни бухалки, наръгвания с ножове, огнестрелни рани от всевъзможен тип — това беше достатъчно, за да задържи мъж като Ламоя ерген. Достатъчно, за да остави някой друг да поеме този случай.

Сержантът разполагаше с добра новина и нямаше желание да я пожертва заради някакъв незначителен случай, който щеше да отнеме от времето му: един шофьор на камион беше прочел статията за Мери-Ан Уокър и се беше обадил да съобщи, че няколко минути преди полунощ е видял паркирана на моста кола. Мъжът не бе успял да разгледа добре шофьора, но Ламоя бе възложил на един детектив да продължи разследването по телефона (в момента свидетелят пътуваше по работа към Бойси17), за да се опита да получи някакво сносно описание на събитията. Когато шофьорът на камиона се върнеше в града, те щяха да го разпитат отново.

Кабинетът на сержанта се отличаваше от тези на другите му колеги по рекламния календар на бански костюми на „Спортс Илюстрейтид“, закачената с кабарче крещящо розова заешка лапа, колекцията от класифицирани вестникарски реклами, до една предлагащи Чеви Камаро, и поставения в рамка комикс „Живот в ада“. В този кабинет прекарваше между осем и дванадесет часа на ден, понякога нощем или на празник. Няма значение, че дразнеше колегите си с тесните си сини дънки, каубойските ботуши от щраусова кожа и еленовото си сако. Само той и още един детектив от отдела носеха сержантски значки. Щом не искаше да отговори на някакво си маловажно обаждане, нямаше да го направи и толкова.

Най-накрая вдигна телефона — дългът беше надделял над здравия разум.

— Ламоя.

— Вие детектив ли сте? С детектив ли разговарям? Искам да съобщя за воайор.

В съзнанието му веднага изникна образът на жената — бяла, около тридесетте, добре образована. Помогна му мястото, откъдето му се обаждаше. Хотел „Маркет Ин“ обслужваше определена класа хора; хора, които можеха да създадат проблеми на един детектив.

Той се изправи в стола си и грабна химикал. Всеки кадърен детектив по убийствата щеше да обърне внимание на това обаждане. Сюзан Хебрингър — една от двете изчезнали в центъра на града жени — беше съобщила за воайор двадесет и четири часа преди изчезването си. В мозъка на Ламоя се включи аларма — беше попаднал на добро обаждане.

— Сержант, госпожо. „Престъпления срещу личността“. Това е моят отдел.

Тя зашепна в слушалката:

— Той е… точно… от другата страна… на… улицата. Още е там. Виждам го.

— Запазете спокойствие, окей? — Ламоя погледна часовника и записа часа: 19 и 38. — Предполагам, че се намирате в хотел „Маркет Ин“. На кой етаж?

— Пети.

— Случайно да знаете в каква посока гледат прозорците ви?

— Не.

— Океанът? Виждате ли океана? — Сержантът се обърна към картата на града и таблото над нея, на което бе отбелязано развитието на все още неразкритите случаи. Там пишеше с червен маркер Хебрингър и Рандолф, а в главната колона срещу тях — Болд. Тези две имена се бяха задържали на таблото твърде дълго.

— Океанът се вижда от хола. Ако се обърна с лице към него, този тип ще бъде от дясната ми страна.

— Север. Добре. Петият етаж. А вие в момента къде сте?

— В леглото.

— Сама?

— Да, сама. — Негодуваща, изплашена.

— С дрехи или без?

— Не съм облечена, не. На пода има хавлия.

— Ако той все още е там, по-добре не мърдайте от мястото си.

— Мисля, че има бинокъл.

Ламоя усети пулса в ушите си. Воайор с бинокъл. Сюзан Хебрингър.

— Ще ви помоля да стоите неподвижно. Ще взема номера на стаята ви и ще ви се обадя от мобилния си телефон. Намирам се на може би пет минути път от вас. Патрулните коли, които ще изпратя в района, ще пристигнат за още по-кратко време. Най-важното е да не давате на този тип причина за тревога. Ако реши, че сте го забелязали, ще избяга оттам.

— Аз искам да се махне оттам.

— Разбирам това, госпожо… Името ви, ако обичате?

Той записа подробностите и я помоли да остане в леглото и да запази спокойствие. Проведе необходимите разговори по мобилния, докато тичаше към асансьора. Това щеше да е най-голямата мобилизация на полицаи, извършвана от Сиатълското полицейско управление заради един въшлив воайор.

Сюзан Хебрингър. Ако имаше време, щеше да се обади на Болд. Ако не на Болд, тогава на Матюс — при процедурата за разпознаване на престъпника щяха да са му необходими благонадеждни свидетели.

В качеството си на командващ офицер, Ламоя заповяда на диспечера да обяви код 041 за строежа на Бей Тауър. Полицаите от две патрулни коли отговориха след секунди и бяха инструктирани да влязат в зоната „под прикритие“, за да търсят пълнолетно лице от мъжки пол, което вероятно ще бяга от зоната и ще носи бинокъл или телескоп. Обадиха се още трима пеши полицаи, всичките горе-долу в същия район, и щом научи това, Ламоя им нареди да отцепят мястото, в случай че мъжът се изплъзне на двете патрулки.

Сержантът, който разполагаше само с пет минути да действа, осъзна, че е направил всичко възможно, за да залови този воайор. Телефонното обаждане до жилището на Болд го свърза с гласовата му поща и Ламоя остави загадъчно съобщение лейтенантът да му позвъни. После помоли диспечера да го потърси по радиостанцията. Обаждането му до Матюс се оказа безсмислено — тя вече пътуваше към мястото.

Джон извърши всичко това, без да прекъсва телефонната си връзка с Мелиса Дънкин, продължавайки да води нещо подобно на диалог със свитата на кълбо под памучния чаршаф в стая 514 жена. Когато тя му съобщи, че воайорът е изчезнал, Ламоя изпрати до хората си в района код за тревога. Десет минути по-късно и петнадесет след позвъняването на госпожа Дънкин, те започнаха да претърсват строежа, а сержантът се разтревожи, че са го изпуснали. Тридесет минути по-късно в претърсването участваха петнадесет полицаи, пазачът на строежа и вицепрезидентът на строителната компания.

По времето, когато строежът вече гъмжеше от представители на реда, Ламоя сърбаше кафе в компанията на видимо разтрепераната Мелиса Дънкин, която бе предпочела пред натуралния сок водка с лед от малките бутилки с алуминиеви капачки в минибара.

Дънкин носеше тъмен вълнен костюм, който бе навлякла набързо, ако се съдеше по нагънатата и закопчана накриво блуза. Матюс пристигна, облечена в сини дънки и тениска, които й стояха страхотно. След като се запозна с Мелиса, психоложката й обясни, че прокуратурата вече не позволява детектив от мъжки пол да разпитва жена, ако на разпита не присъства и жена полицай. Всъщност това не беше истинската причина за присъствието й в хотелския апартамент. Според устава един патрулиращ полицай беше достатъчен. Но Ламоя искаше Матюс да „надникне под качулката“, а тя нямаше нищо против.

— Значи сте от Редмънд? — попита той.

— Да.

— Но днес сте извършили туристическа обиколка на Сиатъл.

— Следобяд. Да — потвърди Дънкин.

— Най-вече по магазините? — попита Матюс.

— Не само, въпреки че и пазарувах. Да. Разгледах аквариума. Площад „Пайъниър“. Еднорелсовият влак.

— Натоварен ден — отбеляза Ламоя.

— Много.

— А по време на тези обиколки имахте ли усещането, че някой ви следи или наблюдава? — попита психоложката.

— Не. Ни най-малко. Господи, смятате, че този човек ме е следил?

Ламоя направи резюме на събитията:

— Върнали сте се в хотела, заключили сте вратата на стаята си, дръпнали сте завесите — доколкото това е било възможно — и сте се съблекли, за да се изкъпете.

— Точно така.

— Извън банята сте била гола само два пъти — повтори той, като гледаше бележките си. — Когато сте отишли да си вземете бира и в леглото, след като сте приключили с къпането.

— Бях във ваната — спомни си тя и описа как беше отворила вратата с огледалото в цял ръст под такъв ъгъл, че да може да гледа телевизия.

Това беше нещо ново за Ламоя, така че той я накара да му направи демонстрация. Сержантът постла една хотелска хавлиена кърпа във влажната вана, влезе вътре и седна. Мелиса Дънкин започна да мести вратата, докато детективът не видя гардероба в спалнята. Тя го попита дали да промени още ъгъла.

— Не, така е добре — спря я той. — Виждам телевизора, но освен това виждам през онзи прозорец и хората ми на строежа.

— Той ме е гледал — измънка жената. Ламоя се зачуди на какво се дължеше неясният й говор — на алкохола или на шока. — Мисля, че имаше бинокъл. Държеше нещо в ръце.

Сержантът знаеше отлично, че един перверзен тип, който наблюдава тайно гола жена, несъмнено ще държи нещо в ръцете си, но не направи никакъв коментар. Вместо това попита:

— Камера?

— О… Боже! Мислите ли? И какво, ще открия снимките си да обикалят из интернет?

Ламоя се съмняваше, че снимките на една гола административна директорка на средна възраст ще предизвикат голям интерес някъде, пък било то и в „Международния дом на порнографията“, както наричаше той Световната компютърна мрежа, но си замълча.

— Госпожо Дънкин, извинявам се предварително за начина, по който въпросът ми може да прозвучи, но бизнесът ви в Редмонд от такова естество ли е, че конкурентите ви да могат да извлекат някаква изгода, ако… ако се сдобият с известно влияние над вас?

— Изнудване?

— Влиянието може да има много форми.

— Занимавам се с изкупуването на акции на фирми.

— А как ги изкупувате — със или без съгласието им?

— Не мисля…

— Слава богу, не ви се налага — прекъсна я Ламоя. — Нали затова се обърнахте към мен — към нас — да мислим вместо вас. — Той я възнагради с добре отрепетираната си усмивка. — Ние обмисляме всичко — всички възможни сценарии — и след това ги елиминираме един по един. Колкото повече възможности елиминираме и колкото по-бързо го направим, толкова по-скоро ще открием най-вероятната комбинация от обстоятелства, ще намерим заподозрян и ще го арестуваме. Всичко е много просто.

— Всички страни, които имат отношение към изкупуването, го подкрепят — каза тя. — Бизнесът ми няма нищо общо с това.

Сержантът беше склонен да мисли като нея, но не искаше да приема за чиста монета заключението, че жената току-що е била наблюдавана от сериен похитител, отговорен за изчезването на Хебрингър и Рандолф. Той си помисли за Болд и се зачуди защо лейтенантът още не се е свързал с него.

Ламоя реши да доведе в стаята оперативни работници, за да определят с точност ъгъла, под който е било завъртяно огледалото; това от своя страна можеше да им покаже точното място, на което бе стоял перверзникът. Той погледна през прозореца и видя, че хората му продължаваха да претърсват строежа от другата страна на улицата.

Дънкин също ги видя и за пръв път си даде сметка, че полицията хвърляше прекалено много усилия за залавянето на един обикновен воайор.

— Хей — обади се тя, — какво правят всичките тези хора там?

— Търсят улики.

— Това ми е ясно, но защо изобщо го правят?

— С надеждата, че ще помогнат за идентифицирането на виновника — намеси се Матюс.

— И правите всичко това заради един воайор? Сержант и лейтенант? Екип за събиране на улики? Да не би да съм в беда и да не знам това?

— Мисля, че е по-добре да седнете, госпожо. — Ламоя посочи тапицирания стол до леглото.

— Обяснението може да отнеме известно време — каза психоложката.

Дънкин продължи да гледа през прозореца. Бяха пристигнали още няколко полицаи и опъваха жълта лента около строежа.

— Имаме случаи на изчезнали хора — съобщи й сержантът.

— Жени — допълни Матюс.

Мелиса Дънкин седна и заслуша потресено.

Не след дълго в хотелската спалня бе монтирана сложна лазерна апаратура, която да пресъздаде ъгъла, от който перверзникът е бил способен да наблюдава стаята.

Един оперативен работник от японско-американски произход, облечен с фланелка на Световното турне на Дон Хенли18, повика Ламоя. Той му показа апаратурата и обясни, че лазерът „ще опъне въже“ от прозореца до строежа. После включи лазера, остави го да се загрее и разпръсна фина пудра из стаята. Прашният въздух бе пронизан от тънък лъч яркозелена светлина.

— Добре се справяш с магиите — похвали го сержантът.

Радиостанцията му изпращя.

— Видях го — докладва басов глас. Един от полицаите отсреща беше открил лъча и им махаше с ръка, докато говореше по радиостанцията си.

Ламоя каза:

— Освен това искам огледалото да отрази ваната. Комбинирайте отражението с лазера и поръсете с прах за отпечатъци онази част от платформата, където те се пресекат, после направете снимки.

— Няма проблем.

— Има проблем — поправи го сержантът. — Просто проблемът не е твой.

След по-малко от час Ламоя, Матюс и два оперативни работника бяха застанали на петия етаж на строежа. С помощта на лазера един квадратен метър от площта на пода беше определен като мястото, на което бе стоял воайорът. В края на тази зона, оградена с полицейска лента, на малка пластмасова стойка бе поставено петсантиметрово, жълто пластмасово триъгълниче с цифрата 7, сочещо към няколко мънички геометрични купчинки кал и прах, които образуваха неясна форма, считана за отпечатък от обувка или ботуш.

Асансьорът на строежа спря на етажа, вратата му се отвори и се появи силуетът на един доста едър мъж. Ламоя разпозна Лу Болд по решителната и енергична походка.

— Хей, Серж. — Джон продължаваше да се обръща към лейтенанта си с предишния му чин — същият чин и същата длъжност, които сега заемаше той. Болд изглеждаше уморен и измъчен дори в сумрака, който цареше на строежа. Ламоя отдаде това на изчезването на Сюзан Хебрингър. Някои казваха, че Лу имал домашни проблеми, други смятаха, че е болен. Но сержантът знаеше каква бе истинската причина за влошеното физическо състояние на Болд, независимо дали колегите му я осъзнаваха или не.

— Добра работа, Джон — каза лейтенантът, като се ръкува с Ламоя. После кимна сърдечно на Матюс.

— Следи от обувки — обади се единият оперативен работник, изгарящ от нетърпение да получи похвала. В управлението Болд се ползваше с репутацията на Норман Шварцкопф19. Новаците винаги му се подмазваха.

— Може би става въпрос за най-обикновен перверзник, който е поработил с „джойстика“ си — заяви сержантът.

Болд погледна към Матюс за потвърждение.

— Стоял е тук дълго време. Имал е поне няколко възможности да я види чисто гола. Наблюдавал я е доста дълго как се излежава в леглото — пак гола. Ако е мастурбирал, както намекна Джон, щеше да се махне много по-рано.

— Може да е пил виагра — подхвърли Ламоя.

Като се помъчи да скрие усмивката си, психоложката отговори:

— Има и друго обяснение — че изобщо не е било мастурбиране, а фаза на съсредоточаване след набелязването на жертвата и преди…

— Нейното отвличане — довърши мисълта й Болд.

— Това е само една възможност — каза Дафни, — но все пак тя съществува.

След като бяха научили, че Сюзан Хебрингър е съобщила в полицията за воайор непосредствено преди изчезването си, от отдел „Престъпления срещу личността“ бяха работили в тясно сътрудничество с отдел „Специални посегателства“, за да проучат всеки докладван случай на сексуален тормоз и воайорство, като бяха фокусирали вниманието си най-вече върху докладите, касаещи търговската част на града, и на жалбите, подадени от живеещи там хора. На патрулните полицаи бе наредено да обръщат специално внимание на празни сгради, билбордове, паркинги и строежи — всички вероятни наблюдателници на един воайор. Беше установен контакт и с частните охранителни фирми, отговарящи за тези места.

— Имаме ли някаква представа колко време е прекарал тук горе?

Ламоя стисна фенерчето със зъби и направи справка в бележките си, за да е сигурен, че отговорът му ще е точен. Болд не обичаше да се допускат грешки още в началото на разследването.

— Жертвата го е видяла с очите си да стои на това място в продължение на дванайсет минути. До леглото й има будилник — поясни той. — Но воайорът може спокойно да е бил тук много по-дълго, защото тя се е къпала над двайсет минути, а после е дремала известно време в леглото си.

— Открихте ли някакви флуиди или секрети? — попита Матюс един от оперативните работници.

— До този момент нищо, което да се вижда с невъоръжено око. Ако искате, можем да пробваме с луминол и други подобни. — При взаимодействието си с химическия агент луминол под ултравиолетовите или инфрачервени лъчи, човешката кръв започваше да свети в зелено. Съществуваха и други тестове за телесни флуиди от така наречените секретори — хора, чиято кръв съдържаше набор от специфични кръвни протеини.

Сержантът отговори:

— Искаме.

Болд добави:

— Моля. Използвайте всички трикове, с които разполагате, за откриването на слюнка или сперма. Ако намерите нещо, бих искал да се вземе ДНК проба от него и да се изпрати до архивите на щатската полиция и федералните. И независимо дали търсенето ще е успешно или не, искам всичко да бъде картотекирано, както и пълни писмени доклади.

— Дадено.

— Освен всички трегери тук горе, искам да проверите за отпечатъци перилата на всяка стълбищна площадка и от двете страни на чупката. — Той видя изненаданото изражение на оперативния работник и поясни: — Това са местата, за които хората се хващат. Просто го направете.

Лейтенантът даде знак на Ламоя и Матюс да се дръпнат настрани и тримата се уединиха за малко.

— Нещо друго? — попита ги Лу.

Сержантът погледна към хотелската стая на Дънкин. Японецът, който беше инсталирал лазера, му махна. Той му помаха в отговор, въпреки че се почувства глупаво. Оперативните работници никога нямаше да станат полицаи.

— Направила е туристическа обиколка — отвърна Ламоя. — Ходила е и по магазините.

— Някакви по-специални покупки? Бельо, бански, нещо, заради което да се е показала от някоя пробна частично разсъблечена или поне с по-малко дрехи, отколкото е носила на улицата?

— Не се сетих да я питам за това — призна засрамено сержантът. От две години насам Болд се занимаваше с чиновническа работа, но все още притежаваше по-добри инстинкти, от които и да е двама улични детективи, взети заедно.

— Смятате ли, че воайорът се е качил тук случайно?

— Въпрос за един милион долара.

— Някакви жокери? — попита лейтенантът.

Матюс поклати отрицателно глава. Ламоя отговори:

— Не случайно. Преднамерено. Но имам сериозни проблеми със следното: дори и да се навърта около туристическите забележителности, как, по дяволите, е узнал в коя стая е отседнала тя?

— Освен ако не действа по друг начин — предположи Болд.

Те бяха обсъдили основните точки в тази теория още в сградата на Обществена безопасност. За да го чуе как ще прозвучи, изречено на глас, сержантът каза:

— Той ги набелязва оттук — или от което и да е друго място, — после изчаква да напуснат хотела и знаейки как изглеждат, ги проследява. Поради някаква причина поне в два от случаите ги отвлича.

Психоложката рече:

— Времето и мястото — това са доводите ти. Нищо по-сложно от това, което пък ни разкрива възможността — в зависимост от причината, поради която си е тръгнал — нашата госпожа Дънкин току-що да е била включена в списъка му.

Ламоя се обърна към Болд:

— Утре тя напуска града. Ще отиде с такси направо до летището. Той няма да може да я проследи.

— За нейно щастие. И за наше нещастие — отбеляза лейтенантът.

— Все още можем да го заловим — продължи сержантът. — Ще сложим някое хубаво маце от нашите да се съблича пред прозорците.

— Чудя се кой ли ще е доброволецът, който ще ръководи тази операция — вметна Матюс.

Ламоя направи гримаса.

Болд не изглеждаше доволен.

— Проблемът е, че не става въпрос за определен хотел, нито за определена постройка. Хебрингър и Рандолф са живели в Сиатъл. Но на десет пресечки една от друга. Не можеш да поставиш примамка във всяка къща и във всеки хотел в града.

Бяха обсъждали този вариант достатъчно пъти в стаята за съвещания. Седмици наред, дори месеци. Лейтенантът се чувстваше зле, защото върху него оказваха натиск пресата, шефовете му, семействата на изчезналите жени и дори собствената му съпруга.

— В такъв случай това, че Хебрингър е била наблюдавана от воайор, може да е просто едно шибано съвпадение — каза сержантът, имайки предвид информацията, с която разполагаха за изчезналата жена, — на което обръщаме ненужно голямо внимание. Може би то ни е водило за носа към задънена улица. И тази вечер аз попаднах в нея.

— А може би не, Джон — намеси се психоложката. — Не трябва да пренебрегваме съвпаденията — обърна се тя към Болд. — Воайорът не е бил тук случайно.

— Продължавайте да търсите — каза им лейтенантът. После посочи оградената с полицейска лента зона. — Накарайте я да „проговори“, а? — И добави с ръмжене: — Едно признание ще ни свърши чудесна работа.