Изкуството на заблудата

23. Ако обувката стане

— Това чакане наистина ли е необходимо? — попита Дафни Ламоя с несвойствено за нея нетърпение, докато двамата наблюдаваха арестувания през еднопосочния прозорец на стаята за разпити.

— Знаеш процедурата — отговори й сержантът.

Наистина я знаеше: чакането позволяваше на заподозряния да осъзнае сериозността на положението си и осигуряваше на полицията време да събере колкото е възможно повече информация за индивида, но до този момент психоложката не беше преживявала това чакане в ролята на жертва, затова я беше обзело разбираемо безпокойство.

— А Прейър?

— Какво за него?

— Ти го остави да си отиде.

— Оставих го да си отиде? — възкликна Ламоя. — Той е полицай, отзовал се на ситуация. При нормални обстоятелства фактът, че ти се е притекъл на помощ, би направил от него герой.

— Едва ли. Ще поговорим ли с него?

— Неформално — отвърна сержантът.

— Но актът… това, че е познавал Мери-Ан… — Матюс усети гняв, защото всичко се обръщаше с краката нагоре.

— Няма да показваме фиша, докато не сме в състояние да го подкрепим с още нещо. Той ще го накара да се скрие така, че ще трябва да си пробиваме път през пет пласта адвокати, за да разберем само как е облечен.

— Той ни излъга.

— Но лъжата му не е документирана. Той е ченге, Матюс. Щом е замесен по някакъв начин в това, знае отлично какво ще предприемем срещу него. Ще изиграем танца или ще го изпуснем — всичко е много просто.

— Искам да го притиснем — каза тя. — Довечера, утре, колкото е възможно по-скоро. Знам как разсъждават хора като него. Ако го притиснем, ще имаме най-голям успех.

— Смяташ да ми нареждаш, заради по-високия си чин, така ли?

— Трябва ли да се стига дотам? — попита психоложката.

Те се втренчиха един в друг.

Ламоя каза:

— Окей… Но той ще замаже положението с приказки.

— Смяташ, че действам прибързано?

— Ти противодействаш на трудна ситуация… онази на пътя не беше лека. Затова се нахвърляш върху всеки, който ти попадне пред очите.

— Кой е психологът и кой детективът?

Той кимна утвърдително.

— Искаш детектива? Бензинопроводът ти е бил срязан, вероятно с клещи.

— А може би това е сторил някой отскочил от гумата камък. — Тя неволно бе чула предварителния доклад от полицейския гараж и не искаше Ламоя да прави нещата по-лоши, отколкото бяха в действителност.

Раздразнението на сержанта си пролича по разширените ноздри и намръщеното чело. Спокойният характер на Ламоя беше едно от най-ценните му качества — Матюс бе чувала, че, когато се ядоса, нещата могат „малко да загрубеят“, както се беше изразил веднъж един патрулен полицай. А тя нямаше никакво желание да става обект на подобна проява.

— Мъжът, когото арестувахме, носи груби обувки с чудовищни подметки. Напълно е възможно този задник да посещава често празни строежи. Мога да го задържа по обвинение в тормоз, докато оперативните не се свържат отново с нас и не разберем със сигурност дали има досие или не.

— Докъде стигнахме? — попита Болд зад тях. Психоложката можеше да разпознава настроението на лейтенанта по тона на гласа му; сега в него се долавяше тревога. Те се спогледаха с нежност и страст. Прииска й се да го прегърне. Без да откъсва очи от лицето й, той каза:

— Доколкото те познавам, вече си мислиш, че си губим времето.

— Анди Шиповиц25 няма нищо за теб, Серж — пошегува се Ламоя.

— Той ми предлагаше помощта си — рече Матюс. — А сега охлажда ентусиазма си в ареста, сякаш е някакъв уличен главорез. Чудя се дали това е правилното разрешение на проблема.

Сержантът съобщи на Болд за бензинопровода.

Лу се обърна към психоложката:

— Ха така. — И добави: — Слушай, ти не си нито първата, нито последната жертва на преследване, която си мисли, че сме хванали погрешния човек. Това е естествена защитна реакция на жертвата. — Той се обърна към Ламоя: — Какво знаем за него?

— Гари Холи. Западен Сиатъл. Счетоводител на нещо, наречено „Крос Шип ЛЛС“. — Сержантът млъкна за момент. — Мразя счетоводителите.

Млада патрулна полицайка се приближи с бързи крачки до Ламоя и му подаде със срамежлива усмивка компютърната разпечатка на очаквания доклад. Матюс се престори, че не забелязва откритото флиртуване на жената.

— Никога не съм излизал с нея — защити се Джон, без да вдига поглед от разпечатката. Дафни се смути, защото беше предвидил въпроса й. А на нея не й се искаше сержантът да чете мислите й.

Той каза:

— Изглежда нашият господин Холи е бил арестуван за незаконно влизане в частна собственост в Мериленд преди по-малко от две години.

— Може да не е нищо сериозно — предположи психоложката.

— Освен това е бил обвинен във воайорство — добави Ламоя.

— Той е твой — каза му Болд, съставяйки план за действие. — Няма да се намесвам. Ти заеми председателското място. Аз ще се разхождам из стаята.

— Дадено — отвърна Джон. Когато стигна до вратата на стаята за разпити, той се обърна към Матюс: — Ако видиш нещо, което не ти харесва, ни почукай или ни позвъни. — Любезно предложение, макар и малко покровителствено.

— Ами ако нищо не ми хареса? — извика след него тя.

Сержантът махна към Болд.

— Старостта е с предимство пред красотата — каза той.

Несъразмерно голямата глава на Гари Холи напомняше на тиквен фенер и имаше почти толкова коса. Над стиснатите му устни, които трепереха от едва сдържан гняв, се кипреха изящно подрязани черни мустаци. Зелена горска униформа, бяла риза със закопчана яка и служебни обувки с дебела подметка допълваха външния му вид. Ако вземеха решение да повдигнат срещу него обвинение, щеше да се наложи да разгледат обстойно грайферите на тези обувки.

Ламоя представи Болд като „човекът, който командва тук“. После се настани на един неудобен стол срещу седналия от другата страна на очуканата маса заподозрян. В Кутията всичко беше аскетично и сиво, от виниловата подова настилка до облицования със звукоизолиращи плочи таван, ако не се брояха дупките от инцидентно хвърляни моливи. Болд крачеше напред-назад из помещението и разглеждаше добре познатите му стени, сякаш беше строителен инспектор. По-голямата част от западната стена беше заета от огледало — стъкло с еднопосочна видимост, през което Дафни Матюс щеше да наблюдава разпита.

Холи се оплака с носов хленчещ глас на човек, подложен на стрес и напрежение:

— Това ли получавам, задето се опитах да помогна на дамата? Що за хора сте вие?

Ламоя помълча, както се полагаше на ролята му, и в застоялия въздух в стаята настъпи напрегната тишина.

— Оценяваме факта, че ни отделяте няколко минути, за да ни помогнете в разрешаването на този проблем.

— Имам право на адвокат.

— Да, имате, и можете да се възползвате от него по всяко време. Никой не ви отказва това право. Ако си спомняте, аз вече ви предложих да му се обадите.

— Освен това ме заплашихте, че ще предявите обвинение срещу мен.

— Информирах ви, че намесата на адвокати ще ме принуди да повдигна обвинение срещу вас. Това са фактите, господин Холи. Но все още мога да променя решението си. В момента ние сме двама души, разговарящи за инцидент, който може да остане без последствия. Ако искате да си тръгнете оттук, тогава ще трябва да отменя ареста ви. Ето какво правим тук вие и аз: правим се на фокусници. Упражняваме номера с изчезването.

— А той какво прави? — Холи посочи Болд.

„Разсейва те. Тревожи те.“

— Шефът е тук, за да се увери, че не ви бия и не забърсвам пода с вас, защото аз съм известен с това, че губя самообладание, когато се наложи да защитавам семейството си. Жената, която тормозехте, е полицейски служител, с когото работя — с когото работим заедно. Високо уважавана и обичана от всички. Избрали сте си ужасно неподходяща мишена, Холи.

— Не съм я избирал за мишена.

— Тя ви помоли няколко пъти да я оставите намира. Телефонът й беше включен. Чух всичко.

— Колата й блокираше две улици.

— Тя ви каза да си вървите. Вие пренебрегнахте молбата й.

— Беше неразумна.

— А блъскането по прозореца, борбата с дръжката на вратата и крясъците към шофьора са образец на разумно поведение.

— Колата… блокираше… пътя — каза Холи, раздвоявайки вниманието си между Болд и Ламоя. — Опитвах се да помогна. Колата пречеше на движението. Вие щяхте ли да я отминете просто ей така? Фаровете й бяха включени. Валеше. Вътре седеше жена. Сама.

— Виждате ли? Ето че си дойдохме на думата — рече сержантът. — Как, например, разбрахте, че в колата има жена? Как разбрахте, че е сама?

Мъжът заекна стъписано, но успя да се окопити:

— Защото отидох до прозореца и погледнах вътре.

— Слязъл сте от колата си, за да погледнете през прозорците на хондата, така ли? — попита Ламоя, като се обърна, за да размени поглед с Болд.

— Какво, по дяволите, означава това?

— Мериленд, преди две години. Искате ли да ни разкажете за обвинението в незаконно нахлуване в частен дом?

Холи пребледня и задъвка долната си устна, сякаш между зъбите му бе заседнало нещо. Той забарабани бързо с пръсти по ръба на масата, а кожата под очите и над тънките му вежди лъсна от пот. Криминалното досие беше като жалон на писта — независимо от това, колко бързо бягаш, той непрекъснато се появява пред очите ти.

— Ще се обадим в Мериленд всеки момент — уведоми го сержантът. — На ваше място не бих си съчинявал разни истории, защото не обичам измислиците. Уважавам хората, които поемат отговорност за делата си. Миналото си е минало, нали, господин Холи?

— Вие сте ерген, иначе нямаше да кажете това — заяви авторитетно заподозряният. — Ако сте разведен, такова нещо като минало няма. Издръжката, гневът, спомените са пред очите ви всеки ден. Тези неща никога не остават в миналото. Във всеки случай не напълно.

— Ами разкажете ми тогава за тези обвинения.

— Бившата ми жена си внуши, че смятам да открадна нашия син. Говоря за отвличане. Изфабрикува куп доказателства, че я тормозя — нито едно от тях не е истинско, — и се сдоби с ограничителна заповед. Жената е психо. Те, разбира се, вярват на жената, а не на мъжа, нали така? Покажете ми един случай, в който са повярвали на мъжа. Ограничителната заповед ми забраняваше да се приближавам на по-малко от трийсет метра от къщата, чиято ипотека изплащах. Можете да проверите това.

— И вие нарушихте заповедта. — Ламоя осъзна, че гласът му прозвуча по-неуверено и съжали за моментната си слабост.

— Влязох в къщата — в моята къща, и то, когато в нея нямаше никой — и взех част от дрехите си, два компактдиска и една снимка на сина ми. И затова ме арестуваха, обвиниха и осъдиха. — Той се намръщи и поклати глава. — Ще ви кажа нещо: тръгнах от щат на щат, опитвайки се да се отдалеча колкото се може повече от Мериленд, като заобиколих Южна Калифорния, защото това място ме кара да се чувствам зле — и накрая дойдох тук, в Сиатъл. Далеч от нея и бих добавил, далеч от сина ми, което ме убива. Ако бяхте баща, щяхте да разберете. — Мъжът направи жест, с който обхвана Болд и цялата стая, и каза: — Само се огледайте. Все още не съм достатъчно далеч от нея.

Лейтенантът проговори за първи път, като попита спокойно:

— Господин Холи, имате ли нещо против нашите оперативни работници да вземат набързо отпечатък от подметките на обувките ви и да огледат колата ви?

— За какво говорите? — Холи имаше такъв вид, сякаш се чудеше дали да се засмее или да заплаче.

— Съгласието ви ще ускори процедурата — посъветва го Болд, — само че вие не сте длъжен да ни сътрудничите и няма никакви гаранции за последствията.

Заподозряният притвори очи като човек, който коленичи пред олтар, за да поиска прошка.

— Всичко, което исках да направя, беше да помогна на онази жена.

— Да излезе от колата или да се махне от шосето? — вметна Ламоя.

— Все още можете да помогнете — намеси се лейтенантът. — След като разсеят подозренията към вас, оперативните ни работници ще могат да се заемат с другите си задължения. — Това не беше съвсем вярно, но звучеше достатъчно убедително.

Сержантът и неговият началник зачакаха отговора му — двама комарджии, очакващи топчето на рулетката да спре.

— Първо, трябва да се обадя на адвокат.

Джон поклати глава.

— Доведохме ви тук за отговори. А сега намесваме адвокати?

— Ако адвокатът каже, че всичко е окей, за мен няма да представлява никакъв проблем да разгледате всичко мое. Обувки, кола, какво ме е грижа?

Изявлението на Холи прозвуча така, сякаш им съдействаше или възнамеряваше да им съдейства, но това беше уловка — и най-глупавият адвокат щеше да го посъветва да не се съгласява на подобно претърсване без съответните улики и обвинения.

Заподозряният им напомни:

— Започвам всичко отначало. Въпреки че трябва да знаете, че премислям и това решение. — Той кръстоса поглед с Болд, на чието лице бе изписано открито разочарование. — Останало ли е на този свят място, където някой — който и да е той — все още е нормален?

Лейтенантът направи знак на Ламоя. Искаше да излязат в коридора да поговорят. И двамата знаеха, че са хванали погрешния човек.