Изкуството на заблудата

41. Ненавист към бащата

Матюс се събуди от отключването на секретните ключалки на входната врата. Беше задрямала за няколко минути върху кралското легло на Ламоя, а на широкоекранния телевизор „Полок“ — един филм, който психоложката бе открила с изумление във видеотеката на сержанта — бе стигнал до средата си. Да го вземе под наем беше едно. Но да си го купи?

Тя натисна грешен бутон на дистанционното, увеличавайки звука, вместо да изключи телевизора. Но поне беше седнала, когато Ламоя се появи на вратата.

— Да не би да си извеждала Рехаб на разходка? — попита той.

— Откъде накъде? — попита на свой ред Дафни. Сержантът поклати обезсърчено глава. Тя искаше да му даде обяснение за това, че я намираше в леглото си, чувстваше, че трябва да му обясни, въпреки че й беше казал да се чувства като у дома си. — Помислих си, че един филм може да ми помогне да заспя. — Матюс се изправи, като придърпа смутено тениската си надолу. После кръстоса ръце, защото не носеше сутиен и се почувства неловко от този факт. — А, да… за Блу. Разходката.

— Добре ли си?

— Не — отговори тя, като разтърси коса и наведе глава. Чувстваше се ужасно слаба, защото бе реагирала по този начин. — Мисля, че някой е влизал в мансардата, Джон.

— Какво?

— Май бях забравила да затворя един прозорец.

Лицето му се изопна, но той успя да каже:

— Няма нищо.

— Не е така. Вината е моя и аз съжалявам.

— Това не означава…

— Подът беше мокър — прекъсна го Дафни.

— Заради отворения прозорец — предположи сержантът.

— Не. Ето тук. — Тя посочи мястото. — Следи от обувки. Може би мои, а може би не. Ако не са мои, сигурно са били оставени, докато съм разхождала Блу навън. — Чувстваше се ужасно, въпреки опитите на Джон да омаловажи нещата. — Мисля, че трябва да провериш всичко ценно, което притежаваш. Не съм пипала нищо, а тук не беше разхвърляно.

— Няма много за крадене — каза той. Но Матюс видя, че се бореше с гнева си. За да разсее напрежението, Ламоя провери няколко чекмеджета. — Бельото ми е тук. Чорапите също.

Психоложката изпита желание да го прегърне.

— Виждаш ли, че е по-добре да се върна на яхтата?

— Не е така. — Той се зае да проверява всекидневната. — Уокър?

— Възможно ли е Нейтан Прейър да знае къде живееш?

Въпросът обезпокои сержанта.

— Мислиш ли?

— А Нийл или Уокър?

— Сигурно, ако някой от тях ни е проследил.

— Ами Прейър? Нашите адреси са достъпни за братята ни в синьо. Не за обществото.

— И какъв е мотивът му? — попита Ламоя. — Да открадне мръсното ти бельо или нещо подобно?

— Много умно.

— Баретите задържаха за известно време Прейър, след като ни провали наблюдението. Времето не съвпада. Не виждам как би могъл да е той.

— А Нийл? Това до известна степен ми звучи по-логично. Може да си мисли, че разполагаме с документация по случая. Може да ме е видял да влизам сама и да е решил да ми даде урок. Никога не подценявай силата на вината, Джон.

Той направи гримаса.

— Опитът ми ме е научил на всичко, което трябва да знам. И продължава да ме учи. Не се нуждая от учител.

— Не се нахвърляй върху мен. Нийл може още да е тук.

— За да ни върне взетото.

— Нещо такова, да. Правя предположения, Джон.

— А случайно да четеш мисли? — попита сержантът. Той я накара да седне на масата и двамата започнаха да закусват препечени филийки с топено сирене, докато Ламоя й разказваше по-голямата част от разговора си със Синди Мартин. Най-пикантните моменти бяха премълчани.

Дафни каза:

— Значи децата са споделяли обща омраза към бащата, а когато той е умрял, е нямало какво толкова да споделят. Мери-Ан се е събрала с Нийл, вероятно чувствайки се свободна за първи път в живота си. Но малкият брат Феръл е нямал такъв късмет. Чувствал се е изоставен. Мери-Ан е била за него едновременно майка и сестра. Ако такова нещо сполети внезапно човек, той трябва да запълни бая голяма празнина.

— И Уокър е решил да я запълни с теб.

— Нямах предвид това.

— Кажи ми, че греша.

Взеха си по още една препечена филия. Матюс изяде своята с мед и изпи втора чаша чай, след което каза:

— Втора поредна нощ. Съсипана съм.

Тя знаеше, че сержантът нямаше да я остави да почисти. Миг по-късно се върна с пистолета и електрошока, които той й беше дал.

— Можеш да ги задържиш — рече Ламоя.

Психоложката ги остави на плота.

— Беше невероятно мило от твоя страна да направиш това за мен, Джон.

— Бих направил всичко за теб, Матюс. Знаеш го.

Сериозността на изявлението увисна между тях. Дафни знаеше, че ако просто излезеше от стаята, щеше да постави Ламоя в неловко положение, затова я прекоси, приближавайки се на няколко инча от него. После направи още една крачка и те се прегърнаха. Тялото му беше невероятно мускулесто. Освен че си размениха физическа топлина, между тях протече ток. Гърдите и слабините й пламнаха. Като отстъпи назад, тя се обърна бързо и пожела на сержанта лека нощ, надявайки се, че не е забелязал как се бяха втвърдили зърната й под тениската. Тук имаше твърде много линии, които можеха да бъдат пресечени. Трябваше да се върне на яхтата си, въпреки че никак не й се искаше.

Матюс попита:

— Защо да не проверим за скрити места леговището, което Лу откри? Защо да не претърсим всяка позната част от Подземието? Уокър трябва да се крие някъде долу, нали?

— Утрото е по-мъдро от вечерта — отговори Ламоя. — Ако имаше нещо, което трябва да знаем, щяхме да го узнаем. — Той се усмихна. — Лека нощ.

— Приятни сънища — пожела му тя.

Джон измърмори нещо под носа си. Матюс се зарадва, че не го чу.

Десет минути по-късно тя се приготви за лягане, като затвори вратата на кабинета и свали долнището на анцуга си. Мушна се под олекотената завивка, а леглото й се стори по-уютно от когато и да е било. Блу задраска по вратата и Дафни стана да я открехне, така че кучето да може свободно да влиза и излиза. Миг по-късно се шмугна отново под завивката с мисълта, че малките удоволствия в живота често се оказваха големи.

Може би Ламоя беше купил „Полок“, защото във филма бяха засегнати темите за алкохолизма и депресията — част от неговата рехабилитация. А може би просто заради актьорската игра. Матюс се зачуди защо съзнанието й се занимаваше с този въпрос, докато заспиваше. Тя се обърна, мушна ръка под възглавницата, ахна, подскочи и едновременно с това се претърколи от леглото.

— Джон! — извика инстинктивно.

Той се появи на около пет крачки от нея. Без риза, по сиви шорти, под които се подаваха крачолите на белите му боксерки. Дафни остана на пода с вдигната над пъпа тениска и изрязани бикини, които показваха повече, отколкото би искала да се вижда. Но никой от тях не гледаше към другия, защото погледите им бяха приковани към леглото за гости. По време на бурната си реакция Матюс бе захвърлила възглавницата настрани. Причината за цялата бъркотия лежеше на чаршафа.

Един ключ. Шперц. Чаршафът беше леко мокър на мястото, където го бе докоснала нечия ръка.

— Какво, по дяволите, е това? — Сержантът се приближи.

Дафни се надигна и придърпа надолу тениската си, но не можа да се прикрие напълно.

— Изглежда Уокър държи на обещанието си — каза тя с пресеклив глас.

— Хебрингър и Рандолф? Мислиш ли?

— По-добре да се обадим на Лу.