Изкуството на заблудата

44. В Кутията

— Тя ме предаде — каза Уокър на Ламоя, който седеше срещу него на масата за разпити в Кутията.

— Къде бяхте вие? — попита го насмешливо сержантът. — Тя е жена, Уокър. Свиквайте с това.

Ръбът на масата беше осеян с кафяви лунички от изгаряния с цигари, въпреки че на стената висеше табела „Пушенето забранено“. В касетофона се въртяха две касети и записваха едновременно. Имаше два жълти бележника. Два молива.

Облечен в оранжевия комбинезон на окръжния затвор, Уокър изглеждаше по-възрастен и в лошо състояние. Матюс и Болд наблюдаваха тази първоначална размяна на реплики от другата страна на стъклото за едностранно виждане, в тясната тъмна стаичка, която се използваше като кабина за наблюдения. Лейтенантът обясняваше извинително, че трябва да се срещне с Лофгрин.

— Шперцът се оказа чист, но се наложи той да провери вместо мен дали отваря някоя врата в Подземието — трябваше да бъда там още преди половин час, — пък има някакви важни срещи по-късно, които не може да отмени.

— Джон ще се справи сам, Лу. Той е един от най-добрите. Няма смисъл да се тревожиш за нас. — Тя не сваляше очи от Уокър.

— Ние сме най-добрите, ти и аз — каза Болд. Но на нея й прозвуча, сякаш лейтенантът я изпитваше или си просеше комплимент. — Имам предвид в разпитите.

Матюс знаеше отлично за какво говореше той. Ревността противоречеше на намеренията му. Тя отклони за първи път вниманието си от Кутията, срещна погледа на Болд и повтори:

— Няма смисъл да се тревожиш за нас.

Той кимна, но жестът му беше толкова резервиран, че можеше да се изтълкува и като „не“.

— Записваме всичко на аудио и видео касети, Лу. Няма да пропуснеш нищо. — Щеше да пропусне, разбира се, но на нея не й пукаше.

— Ще го задържим до сутринта — каза лейтенантът.

— Мисля, че това може да е грешка — заяви психоложката.

— Той те заплаши.

— Да, но един чайник е един вид заплаха, Лу. Всичката тази вряла вода вътре… ти я изливаш навън и това е различен вид заплаха. Ако притиснем този тип… не знаем какво може да се случи. — Тя отново се зачуди кой водеше разговора. Погледът й се премести от Уокър върху седналия срещу него мъж. Беше време да си вземе хотелска стая. Почувства се обезсърчена, дори тъжна. Уокър беше обсебен от скръб, Болд от ревност, тя от страх, а Ламоя — от непоколебимото си спокойствие. Матюс му завиждаше и се надяваше, че лицето й не разкриваше това.

— Не се тревожи. Можем да го задържим за двайсет и четири часа, което ще ни осигури достатъчно време да се сдобием със съдебна заповед дрехите му да бъдат изследвани в криминалната лаборатория.

— Не мислиш сериозно, че той е човекът, който живее в онова скривалище, нали? Наистина ли вярваш, че космите и влакната по дрехите му ще покажат това? Че ще покажат какво е станало с Чен?

Те се спогледаха мълчаливо — никой не искаше да приеме мнението на другия.

Дафни каза меко:

— Знам, че си мислиш, че ми помагаш, Лу, и те обичам заради това. Но не с този човек. Не по този начин.

Болд не отмести очи.

— Е — рече колебливо той, — в такъв случай предполагам, че трябва да тръгвам.

— Чао — махна му вяло тя, насочила вниманието си отново към Кутията. Чу, че лейтенантът излезе от стаята, изпита облекчение и се запита какво ставаше между тях. Използваше ли го, засилвайки объркването му във връзка с отношенията й с Ламоя? И ако да, с каква цел?

— Да се върнем към главните факти — чу да казва сержантът, а гласът му прозвуча носово заради малкия говорител.

Матюс знаеше, че бе невъзможно, но Уокър като че ли изведнъж се състари с още десет години, вероятно заради луминесцентната светлина — мастилени сенки под двете очи; болнаво синкав оттенък на кожата на лицето, изопната от самоналожен глад. Той помръдна едва забележимо върху стола, а когато проговори, гласът му прозвуча сдържано и спокойно, което я обезпокои и я накара да се запита с какво си имаха работа. Кой владееше положението?

— Баща ми обичаше да казва това — отговори Уокър. Той се обърна към стъклото, което от неговата страна изглеждаше като голямо огледало. — Тя слуша ли? Там ли сте, Дафни?

— Хей! — изстреля Ламоя, опитвайки се да привлече вниманието му отново върху себе си.

— Толкова съм разочарован от вас — каза Феръл.

Психоложката усети, че стомахът й се преобърна. Той като че ли знаеше точно къде стоеше. Тя се премести наляво и очите му сякаш я проследиха. Това беше обезпокоителна проява на арогантност.

— Кажи ми за шперца — обади с Ламоя.

Уокър продължи да гледа към огледалото — към нея.

— Хей! — извика за втори път сержантът, — на теб говоря. — Той стана от стола си и заобиколи масата.

Феръл обърна рязко глава към него.

— Само ме докоснете и това отива в ръцете на адвокатите.

Думите спряха Ламоя, сякаш се беше блъснал в невидим щит.

— Гледаш твърде много съдебни филми.

— Аха — каза Уокър, като погледна отново към огледалото. — През цялото ми свободно време в кънтри клуба.

— Ти да не си комедиант?

— Точно така — отговори Феръл. После извика: — Кажете му, Дафни.

— Нейната част от сделката беше да доведе Нийл на онази очна ставка. Твоята беше ключът… но един ключ се нуждае от врата.

— Не знам нищо за никакъв ключ — каза Уокър — преднамерено неубедително? — навеждайки се да погледне покрай Ламоя, който се опита да препречи гледката му към огледалото, — но съм сигурен, че вие ще измислите нещо. — Той погледна сержанта в очите. — Не е необходимо да ви помагам във всичко, нали?

— Не е необходимо да ми помагаш за нищо — сопна му се Ламоя. — Ти предложи това, приятел.

— Сделката беше Нийл да бъде прибран на топло. Ако го вкарате в затвора, може би ще намерите онази врата.

— Това може да стане и по друг начин.

— Мислиш ли?

— Това е двупосочен процес.

— Така ли? — Уокър освободи животното в себе си. Оголи зъби, забели очи, а жилите на шията му изпъкнаха. — Ние… имахме… сделка! — изрева той, карайки сержанта да отстъпи крачка назад.

Дивият му крясък накара говорителя в кабината за наблюдения да изпращи.

По брадичката му пръсна слюнка. Феръл я избърса с ръкава на ризата си. Понеже не беше отклонил нито за миг погледа си от огледалото, при отдръпването на Ламоя Матюс откри, че гледаше отново в очите му.

Сержантът каза:

— Ако открием вратата без твоята помощ, с теб е свършено.

— Хубав избор на думи, детектив. Кажете му, Дафни.

— Шибан изрод. — Ламоя се приближи отново до мъжа. Наведе се към него и изсъска: — Остави я намира, Уокър. Аз съм този, за когото трябва да се тревожиш.

Като гледаше психоложката, а не сержанта, Феръл каза:

— Ако тя иска да я оставя намира, ще я оставя. Просто е като фасул. И Мери-Ан искаше да я оставя намира и вижте какво й се случи. — Той обърна очи към Ламоя, надвесен над него като издуто от вятъра платно. — Вижте какво й стори Нийл.

— Църквата има врати, които се отварят с шперц. Църквата, в която се намира приютът. Докато разговаряме, целият онзи сектор от Подземието се проверява. — Сержантът повтори: — Ако я открием без твоята помощ…

Феръл го прекъсна:

— С мен е свършено. Схванах това още първия път. — Той разпери ръце. — Хайде, довършете ме, детектив. Поне ме обвинете в нещо. Направете нещо, вместо само да ме дразните, става ли? Попитайте я какво иска. Попитайте я какво ще се случи. Тя знае, детектив. А вие? Мисля, че нямате никаква представа. — Уокър стана от стола си и я посочи. — Но тя има! Свърши ли всичко, Дафни? А? — Той се обърна към Ламоя. — Сега тя живее с вас. Вие я попитайте.

Сержантът го блъсна обратно на стола му. После се наведе и прошепна в ухото му достатъчно тихо, за да не го запише касетофонът:

— Ако стъпиш отново в жилището ми, Айнщайн, ще ти пробия нова дупка в задника и ще те накарам да изядеш собствените си лайна.

Той се дръпна назад. Уокър беше пребледнял, устните му лъщяха от слюнка, а погледът му бе влажен и убийствен.

— Ще видим.

— Да, ще видим — каза Ламоя.

— Питайте я. Тя знае какво ще се случи.