Изкуството на заблудата

15. Откривателският процес

— Бърни Лофгрин определи групата на кръвта по горнището на анцуга, което ти донесе твоят приятел — каза Ламоя на Матюс. — Тя съвпада с тази на Мери-Ан Уокър. В момента провеждат ДНК тест. А междувременно ние сме тук за малък разговор.

— А техническият екип? — попита тя. — Ние ще претърсваме апартамента му, така ли?

— Ако ни пусне вътре, ще направим обикновен оглед — отговори сержантът. — Но за нещо повече от това ще ни трябва съдебна заповед, а за да я издаде, Махони иска върху горнището да са открити един или повече отпечатъка, косми, които не принадлежат на Мери-Ан, чужда кръв, сперма… нещо, което да изиграе ролята на физическа улика за вината на Нийл.

— А лаборантите?

— Работят по въпроса. — Той добави: — Наречи ме безразсъден, но не ми се чака още двайсет и четири часа за това.

— А защо съм ти аз? — попита психоложката.

— Защото те харесвам, Матюс. Защо иначе?

Дафни усети, че си изчервява и се опита да го прикрие, като каза:

— Леле, Джон, направо ме накара да се разтреперя от треска.

— Това е идеята — отвърна той. — После ще се охладим с по едно питие.

— Не разчитай на това — каза тя, въпреки че предложението й се стори примамливо. „Ламоя? Кого будалкам?“

— Защото виждаш неща, които ние останалите не можем — заяви сержантът, отговаряйки на първоначалния й въпрос. — И защото някой трябва да го държи под око, докато проверявам колата му. — Той изчака Дафни да осмисли казаното. — Тя е седяла с лице към автомобила, който я е блъснал, не е стояла права, нито е бягала. Дикси може да го докаже. Ако не открием нищо на горнището, може би ще го открием в колата на Нийл. Работата е там, че нещо ще осигури билет на техническия екип за апартамента на Нийл и аз ще го получа, независимо по какъв начин.

Той я възнагради с една от високоволтовите си усмивки и с помощта на кредитна карта отвори бравата на входната врата на сградата, в която се намираше апартаментът на заподозряния.

Тъмното стълбище смърдеше ужасно на бира и вино, на тютюн и на други неща в различна степен на органичен разпад, за които не й се искаше да мисли — уличен секс и инжектиране на наркотици, всичко това примесено с мириса на морето. Освен това се долавяше слаба воня, която Матюс реши, че се дължи на отровени мишки или водни плъхове, погребани в стените в различен стадий на разложение.

— Дали да не се обадим за подкрепление? — попита тя, като се насили да шепти.

— Всичко е наред — отвърна Ламоя, докато се изкачваше, вземайки по две стълби наведнъж, и бръкна във вътрешния джоб на якето си, за да извади пистолета си в мига, в който се озова на стълбищната площадка.

На нея не й се струваше „наред“ и почти го каза.

— Не трябваше да идваш — рече той.

— Тогава защо ме помоли да дойда с теб? По дяволите, Джон, в момента дори не съм на работа.

— Защото знаех, че ще се подразниш, ако не го бях направил. — Това я ядоса — не коментарът, а фактът, че сержантът не беше зачел правата й. — Помолих те, защото знаех, че тази вечер нямаш по-добра алтернатива и мислех, че ще се зарадваш да видиш как ще натрия носа на този тип.

— Да видя как ти ще му натриеш носа? — повтори Дафни. — А аз какво съм, твоя публика?

— Нямах това предвид и ти го знаеш.

— А какво имаше предвид? — прошепна тя. Двамата стояха пред апартамента, чийто номер Ламоя бе записал на ивица хартия. Сега вече психоложката бе наистина ядосана. А фактът, че го беше показала, я вбесяваше още повече.

Той я погледна в очите и прошепна в отговор:

— Харесвам компанията ти, Матюс. Ти си умна и находчива и както вече казах, виждаш разни работи в лайна като Нийл, които ние останалите пропускаме. В случай като този… може да открием улика, а може и да не открием. И ако не открием, за улика може да ни послужи поведението на този тип. Неговите реакции. Прав ли съм? И кой би се справил по-добре от теб със задачата да седне на свидетелската скамейка и да омагьоса за отрицателно време съдебните заседатели, така че да приемат набор от косвени доказателства, уличаващи Нийл като човек, способен на всичко, включително и на лъжи.

Ламоя посегна със свита в юмрук ръка и потропа с кокалчетата на пръстите си по вратата. Направи й знак да се отдръпне и вдигна пистолета пред себе си, готов за стрелба.

Тя разбра, че оръжието не бе нищо друго, освен поза от страна на колегата й — влизайки по този начин, той искаше да уплаши Нийл, да установи степен на несигурност, която да определи тона на разпита, който щеше да последва. Матюс се възхити на неговия вътрешен инстинкт; понякога се чудеше кой от двамата разбираше по-добре човешкото поведение.

— Кой е? — попита Лени през вратата.

— Сержант Ламоя и лейтенант Матюс, господин Нийл.

Мъжът отвори вратата на апартамента без нежеланието и колебанието, които психоложката очакваше от един виновен човек, и това й направи впечатление. Тази прекалена самоувереност можеше сама по себе си да е свидетелство за отмирането на рядката порода „заподозрян“.

Вратата водеше към стая, обзаведена с голям износен диван, застлан с грозна зелена памучна покривка, приличаща повече на кувертюра за легло, дървен стол, обърнат към дивана, и масичка за кафе със силно надраскан фурнир, очевидно използвана като облегалка за крака. На една очукана алуминиева маса за игра на карти, част от оборудването на каравана „Еърстрийм“, имаше две празни бутилки от бира, както и солница и пиперница от тези, които се носеха на пикник. Масата беше сложена пред голям прозорец, чиито две крила се отваряха чрез плъзгане нагоре. Черчевето и первазът му бяха нашарени с няколко пласта нескопосано нанесена боя, а през него се виждаше черната желязна противопожарна стълба и се откриваше неочаквано внушителна гледка към Лейк Юниън. Кухнята за ерген беше чиста и подредена и това изненада Матюс. Тя бе очаквала Нийл да е лош домакин. Един повърхностен оглед на малката спалня разкри телевизора, за който им бе споменал при предишния разпит, и втори прозорец, гледащ към противопожарната стълба, който също бе присъствал в по-ранните му показания. Явно тези показания бяха верни, поне що се отнася до описанието на мястото.

Художествената украса на стените, ако изобщо можеше да се нарече така, се състоеше от колекция от рекламни плакати на морски курорти, показващи оскъдно облечени жени с бронзова кожа, които се наслаждават на яркото слънце, заобиколени от палми и плажни чадъри.

Нийл улови погледа й.

— Бях пътуващ агент на интернет услуги, преди цените им да паднат. Това извади повечето от нас от бизнеса.

— А сега? — попита Ламоя. — Не мисля, че уточнихме какво работите в момента, господин Нийл.

— По малко от това, по малко от онова. В момента си търся нова работа.

— И нови жени — промърмори сержантът.

— Мери-Ан помагаше ли ви за наема? — попита Матюс.

Лени сви рамене.

— Малко. Ще научите това от лигльото, ако все още не сте го разбрали.

— Братът — уточни Ламоя.

— Той е паразит и не ме гледайте така, сякаш съм хърбел, присмял се на щърбел, защото става въпрос за моя апартамент, за моята кола, за моите вещи. Просто в момента съм без работа и Мери-Ан ми помагаше. Е, и?

Сержантът каза:

— Седнете, господин Нийл. — Това беше заповед, не молба.

Мъжът се подчини с явно нежелание и се отпусна с физиономия на отвращение в прегръдката на зеленото чудовище. Матюс застана нарочно до масата, където Нийл не можеше да я вижда с периферното си зрение, но тя можеше да го наблюдава безпроблемно, изтласквайки на заден план загрижеността си за местонахождението на Маргарет и съмненията си към Феръл Уокър и Нейтан Прейър, които й бяха отнели съня. Дафни се съсредоточи върху заподозряния, нащрек за всяко нервно трепване, за всеки нюанс на реакциите му към въпросите на Ламоя.

С разтворен върху изгладените си сини дънки детективски бележник, сержантът каза:

— Споменахте, че имате кола. Каква е?

— Карола, модел деветдесет и втора година.

— Цвят?

— Златист.

— Бледо жълт?

— Точно така, бледо жълт.

— Казахте, че колата е ваша?

— Да.

— Само ваша?

— Да.

— И вие разполагате с единствения чифт ключове или Мери-Ан имаше свой собствен?

— Вижте, ние не бяхме женени.

Ламоя каза:

— Значи тя е нямала ключ.

— Хората, които прекарват много време на кораби, не са добри шофьори. Мери-Ан… тя представляваше заплаха зад волана на тази кола.

Детективът повтори:

— Тя е нямала свой собствен ключ.

— Много сте схватлив, сержант. — Нийл проточи врат, за да види Матюс. — Мислех, че душите наоколо, докато сержантът тук ми отвлича вниманието с въпросите си.

— Сбъркали сте — каза тя. — Опитваме се да ви покажем някакво уважение, като идваме при вас на крака, вместо да ви разкарваме до центъра на града. Опитваме се да се доберем до истината за това, което се е случило с Мери-Ан.

Ламоя каза:

— На идване не видях бледо жълта карола на улицата.

Нийл поклати глава и едновременно с това се усмихна.

— Значи сте знаели каква кола имам, преди да ме попитате. Това трябва да ме уплаши или какво, сержант?

Детективът отговори:

— Знам много неща, преди да ви питам, Лени. Затова отговорите ви са толкова важни.

— Знам какво си мислите, хора. — Той потри ръце една в друга и се зае да разглежда шарките на захабения си кафяв килим, отбягвайки погледа на Ламоя. — Но това са пълни глупости и всички ние го знаем.

— Какво си мислим? — попита сержантът.

— Не ме занасяйте. Вие го знаете и аз го знам. Туй то.

— Аха — каза Ламоя, — определено е туй то.

— Това не ме кара да се чувствам добре.

— Миналото на един човек е нещо, от което не може да се избяга, Лени. Помислете върху това. Имаме черно на бяло, че обичате да шамаросвате жените си.

— Това е неприемливо.

— Значи сега сте адвокат. Какво стана с пътуващия агент за интернет услуги?

Коментарът на Ламоя накара Нийл да погледне отново към него и Матюс видя една конфликтна личност, която полагаше усилия да се въздържи. Лени искаше да излее част от насъбралия се гняв, който изпитваше, но бе достатъчно умен, за да осъзнае, че това нямаше да е в негова полза.

Сержантът каза:

— Да се върнем на местонахождението на тази карола.

— Паркирана е зад блока.

— Скоро била ли е на ремонт?

— Не.

— А на автомивка?

— О, да, прекарах дълго време в автомивката заедно с майките на футболистите в техните микробуси. Виждам, че този път ме хванахте. Прочетете ми правата високо и ясно.

— Трябва ми недвусмислен отговор на този въпрос, Лангфорд. Почиствали ли сте си колата през последните шест дни или не сте?

Прямотата на зададения от Ламоя въпрос отрезви Нийл. Той изправи гръб — ученикът, хванат да драска по чина си, — внезапно осъзнал сериозността на този разпит.

— Какво общо има това?

— Просто ми отговорете.

— Не съм. Какво? Смятате, че след като съм я убил, съм я закарал до Болард Бридж и съм я хвърлил във водата? Искате да претърсите колата? Познах ли?

Мери-Ан беше хвърлена от моста Орора Бридж. Матюс отбеляза наум тази грешка.

— Стига да нямате нищо против — сержантът размени поглед с Дафни, — да, претърсването й може да ни помогне да изясним много по-бързо случая.

— Претърсете я.

Матюс и Ламоя се спогледаха отново. Детективът каза:

— Лейтенантът ще остане тук, докато аз сляза долу да я огледам.

Идеята очевидно не допадна на Нийл. Той се зачуди дали да не възрази, но в крайна сметка им посочи една кука до входната врата, на която висеше връзка ключове.

— Няма да влизам в автомобила — успокои го сержантът, — няма дори да го докосвам. Само ще го огледам отвън.

— Защото не разполагате със съдебна заповед. Да не би да ме обвинявате в нещо?

— Защо, трябва ли?

— Мамка му, не! Просто се интересувам какво става тук.

— Става това — отговори му бавно Ламоя, — че аз ще изляза навън да огледам колата ви, а междувременно лейтенант Матюс ще ви зададе няколко въпроса. — Той добави: — Някакъв проблем ли има?

— Не… никакъв — отвърна неохотно Лени.

Сержантът излезе от апартамента и Дафни се премести на стола пред зеления диван, с лице към Нийл. Поведението на заподозряния се промени видимо, което не я изненада особено. Свикнал да контролира жените, Нийл вярваше, че може да вземе надмощие и над нея. Тя осъзна, че мъжът, който я бе наблюдавал в закрития паркинг, може да е бил Лени. Може да е бил всеки, ако онези хлапета я бяха излъгали за униформата с цвят каки.

— Кога возихте за последен път Мери-Ан в колата си, господин Нийл?

— Защо са всичките тези въпроси за колата? Защо не ме оставите на мира? Не съм сторил нищо на Мери-Ан.

— Като казвате, че не сте й сторили нищо, какво по-точно имате предвид? Че не сте упражнили никакво насилие върху нея, така ли? Защото ние знаем, че сте имали сексуални отношения с Мери-Ан, това вече ни го казахте. Съжителствали сте в този апартамент — напомни му тя. — И доколкото подразбрахме от думите ви, сте се карали. Трябва да ви предупредя, господин Нийл, че вземаме отговорите ви на сериозно. Те са записани и ние предполагаме, че се стараете всячески да помогнете на разследването ни. Да не би сега да ми кажете, че никога не сте удряли Мери-Ан, никога не сте я заплашвали, никога не сте злоупотребявали с нея по един или друг начин — защото, като направите необосновано изявление като това, което току-що направихте, ме принуждавате да преразгледам всичките ви останали отговори.

— Не съм я убил — каза той, макар че звучеше далеч по-неубедително и Матюс се зае да запише в бележника си последната минута от разговора им. Докато психоложката пишеше, Нийл продължи: — Тя се возеше непрекъснато в колата. Окей? Може би не всеки ден, но непрекъснато.

— Удряли ли сте я някога, докато е била в колата?

— Не казвам, че някога съм я удрял.

— Необходимо ли е да ви повтарям въпроса си? — Дафни си даде сметка, че е заинтригувана от способността му да се съсредоточава върху въпросите й и да открива някои от клопките, които се опитваше да му постави. Предположи, че Нийл е привикнал на подобни разпити. Колегите й от „Специални посегателства“ не отбелязваха колко пъти даден човек е бил довеждан за разпит — но ако го правеха, психоложката не се съмняваше, че якето на Нийл щеше да е изпъстрено с такива разпити.

— Никога не съм я удрял в колата. Никога не съм я удрял.

— Катастрофирала ли е някога Мери-Ан с това превозно средство?

— Била е на косъм, като се има предвид как шофира.

Матюс записа отговора в сегашно време, като се чудеше дали Нийл все още не бе приел напълно смъртта на приятелката си или това бе най-обикновена грешка на езика. Вината и угризенията на съвестта можеха да играят номера на мозъка.

— Да повторя ли въпроса?

— Никакви катастрофи, окей?

Тя остави напрежението във въздуха да се разсее, сякаш ставаше въпрос за пушек.

— Тогава няма да разполагате с никакво обяснение за петната от кръвта на Мери-Ан, ако открием такива във вътрешността или по бронята на вашата кола — тази златиста карола, модел деветдесет и втора?

— Кръв? — Очите му се разшириха и психоложката си представи как гърдите му се стягат от паника. Той се чудеше как беше прескочила на този въпрос, какво бе пропуснал, в какво го беше набъркала.

— Въпросът е достатъчно прост — каза Матюс. — Или искате и него да повторя?

— За какво е всичко това?

— Въпросът се отнася до евентуални обяснения за кръвта, която може да намерим във вашата…

— Чух проклетия въпрос. Попитах за какво е всичко това.

Нийл демонстрира искрена изненада при загатването й, че могат да свържат кръвта на Мери-Ан с неговата кола. Дафни не повярва на тази реакция, но въпреки това я отбеляза в бележника си. Щом Лени можеше да разиграва приятелките си, тогава защо да не можеше да разиграва и някакви си детективи? Хора като Лени Нийл свикваха да разиграват всички около тях, за да получат онова, което искат. Това го правеше труден за разгадаване и тя откри, че й бе още по-трудно да се доверява на преценките си. Семейните убийства — а по всичко личеше, че това бе точно такова — обикновено се разкриваха заради някое признание или изявление от страна на виновника. Близо осемдесет процента от семейните убийства се разкриваха благодарение на признанията, направени пред първия пристигнал на местопрестъплението полицай. Лени Нийл залагаше на шанса си, но това нямаше да го спаси от неприятностите.

Ламоя влезе в апартамента, без да почука.

— Искам да виждам ръцете ви, господин Нийл — каза решително той, приближавайки се към дивана. — Дръжте ги на коленете си.

Матюс веднага разбра какво означаваше това. Лени също. Психоложката стана от стола си, като й се искаше сержантът първо да се бе консултирал с нея. Тя беше размекнала Нийл с въпросите си и може би щеше да изтръгне от него самопризнание, ако Ламоя й беше дал известно време.

Детективът заповяда на заподозряния да стане и го обискира грижливо за оръжие. После провери под възглавниците и в пролуките на зеленото чудовище — работа, за която Дафни не му завиждаше, — изтупа ръце и накара мъжа да седне отново на дивана.

— Запознат ли сте със съдебните заповеди за обиск? — попита го сержантът.

Матюс се зачуди дали претърсването бе провокирано от истинска улика или от желанието на Ламоя да внуши на Нийл, че е намерил такава. С Джон човек никога не можеше да бъде сигурен. Тя продължи да си мисли, че знае какво целеше това, въпреки че за първи път се запита какво го бе предизвикало.

— Да.

— Помолих по телефона за заповед за претърсване и конфискуване на ваша собственост, господин Нийл. По-специално на вашата кола. Напълно известно ми е, че вече получихме устното ви разрешение да огледаме превозното средство, но тази по-формална стъпка е необходима, за да спазим това, което наричаме процедура на задържане от гледна точка на събирането на улики. Разбирате ли ме?

— Не съвсем. Това за заповедта, да. Но защо?

— Мислех, че вие можете да ми кажете — отговори Ламоя. — Ще ни спестите доста време.

Психоложката каза на заподозряния:

— Става въпрос за това, което току-що обсъдихме.

На лицето на Нийл се изписа смесица от тревога, гняв и несигурност.

— Ако в колата има кръв, нямам никаква представа как е попаднала там. Никаква.

Матюс информира сержанта, че току-що са проучили различните възможности за подобна улика. Тя завърши с думите:

— Понеже знаем, че господин Нийл разполага с единствения ключ за колата.

— Не е единственият — обади се заподозряният. Погледът му умоляваше за разбиране. — Попитахте дали Мери-Ан е имала ключ. Тя нямаше. Но аз имам още един. Държа един резервен ключ при задната гума от страната на шофьора.

Тази новина се стовари върху психоложката като бомба и тя забеляза, че се отрази по същия начин и на Ламоя, въпреки че сержантът го скри благоразумно от Нийл, като се престори, че се прозява и покри устата си с ръка. Той искаше да накара Лени да си мисли, че е отегчен.

— Втори ключ — обобщи детективът.

— Задната гума, върху моста. В една от онези магнитни кутии.

— И смятате, че в момента ключът е там?

— Откакто го използвах за последно, сигурно са минали поне два месеца. Трябва да е там.

— Кога го използвахте за последно? — попита Ламоя.

— На Четиридесет и пета улица. Бяхме ходили на онова тайландско място… виетнамско… или каквото е там. На рождения ден на Мери-Ан.

— Ще отида да проверя — каза сержантът на Матюс. — Тук всичко наред ли е?

— Напълно — отвърна психоложката.

— Миналата седмица ударих птица — обади се Нийл. — С дясната страна на колата, чухте ли? — извика той след отдалечаващия се сержант.

Ламоя се спря.

— С ваше позволение, господин Нийл, ще отида да проверя за онзи ключ. — Той зачака отговор.

Лени погледна първо единия, после другия, като очевидно преценяше дали да се съгласи, или да откаже. Изглежда се канеше да зададе въпрос на Матюс, но тя не направи никакво усилие да го окуражи. Ако сержантът блъфираше, погрешният й отговор можеше да накара заподозряния да започне да се защитава, а това беше последното нещо, което искаха двамата с Ламоя.

— Какво, по дяволите? — възкликна Нийл. Детективът отвори вратата на апартамента, но не излезе през нея. Вместо това се обърна и кимна подканващо на Лангфорд.

— Имате разрешението ми — отстъпи мъжът.

Ако някъде в колата беше скрит резервен ключ, всеки порядъчен адвокат първокурсник щеше да разпердушини усилията им да обвинят Нийл въз основа на някаква дискредитираща улика. Онова, което объркваше още повече Матюс, бе желанието му да им съдейства за търсенето. По-ранните му присъди и краткият му престой в затвора, в комбинация с нивото му на интелигентност, което очевидно беше по-високо от средното, би трябвало да го предпазят от даването на подобни съгласия. „Виновен или не“ — помисли си тя.

— Ударих една птица — повтори Нийл, обърнат към нея.

— Сигурно е така — каза психоложката, стараейки се да звучи колкото се може по-неубедено.

— Няма ключ, господин Нийл — обяви Ламоя, който се върна след по-малко от пет минути. — Проверих въпросното място четири пъти.

— Така ли? — Самоувереността му явно бе започнала да се стопява. Матюс бе виждала това десетки пъти преди: момента, в който лъжите се срутват под тежестта на истината. — Значи е паднал някъде… Или може би… не съм го върнал на мястото му, след като съм го използвал последния път.

— Сигурно.

— Казвам ви… — Но не можа да измисли как да завърши мисълта си.

Сержантът тъкмо започваше да се разгорещява.

— Искаш ли да знаеш какво открих, докато пълзях насам-натам под колата? — обърна се той към Дафни, сякаш Нийл не беше в стаята.

— Какво? — попита психоложката.

— Малко коса. Едно малко хубаво снопче окървавени руси косми. Отдолу на задната броня и едно по-голямо — на бензиновия резервоар. От задната страна на колата — поясни Ламоя заради Нийл. — Удрял ли си руса птица, боклук такъв? Карайки назад? Може би ще ти се прииска да започнеш да говориш, тъй като хората от техническия екип ще съберат всички тези физически улики — в това число, обзалагам се, и няколко сини памучни влакънца от анцуговото горнище, с което, както сам ни каза, е била облечена Мери-Ан онази нощ — и ще загубиш шанса, който имаш, да ни привлечеш, нас или съда, на твоя страна. Всичко това ти е ясно, нали? Процесът няма да е нещо ново за теб.

— Скарали сте се — намеси се Матюс, вкопчвайки се в откритата от сержанта улика. Приливът на адреналин я накара да се почувства ободрена. — Може би тя ви е блъснала. Ударила ви е. Напсувала ви е. Всичко това влияе на начина, по който адвокатите разглеждат едно семейно убийство.

— Но ако сериозността на онази улика се увеличи с времето — обади се Ламоя, — тогава за какъв дявол си ни ти? Как, по дяволите, ще накараш някой да те изслуша, ако вече си ни вързан в кърпа?

— Слушаме какво имате да ни кажете в момента, господин Нийл — рече психоложката. Но Лени изглеждаше толкова парализиран от изявлението на сержанта, колкото се чувстваше и самата тя. Всеки път, когато хванеха на тясно този мъж, той я объркваше с някоя неочаквана реакция. Дафни си каза, че трябва да се придържа към метода на Болд — да изслуша жертвата, да се заеме с уликите, да пренебрегне свидетелите, да отхвърли напълно заподозряния като извършител, докато не се запознае с всички факти. Тя се стараеше да проявява съчувствие към заподозрените, поне привидно, и да печели доверието им с тази си реакция. Именно този нестандартен подход правеше екипа им толкова ефективен. С Ламоя нещата стояха по-различно. Той гледаше да бъде нападателен и да се добере до истината, а после оставяше Матюс да покаже на заподозрения грешките, които е допуснал. Психоложката добави: — Ние няма да бъдем винаги наоколо, Лени. Скоро този случай няма да е наш — тя се зачуди дали бе възможно да излязат такива късметлии, — а на прокурорите. И тогава шансът ви да получите някакви точки за съдействие отпада.

— Не знам нищо за кръвта под колата.

— Грешен отговор — каза сержантът. Мобилният му телефон иззвъня. — А знаеш ли какво е това? — попита той заподозряния, като погледна номера, от който му се обаждаха. — Това е моята съдебна заповед да претърся тази дупка. — Детективът натисна бутона и вдигна телефона до ухото си. — Ламоя. Говори ми, скъпа. Кажи ми каквото искам да чуя.