Изкуството на заблудата

18. Сприятеляване

Матюс стоеше на паркинга до хондата си в очакване на Уокър, който излезе от малка колиба в подножието на един от доковете за риболов. Въздухът бе наситен с фини капчици солена вода, вятърът навяваше студена мъгла и тя присви очи срещу поривите му, за да се наслади на унинието и красотата на плавателния канал и на зеленикавосивия хълм, който се извисяваше към примигващите радиокули. Въпреки дъжда навсякъде се развяваха американските национални флагове. Момче караше колело, а мърляво куче тичаше след него. Звукът на свистящи по влажното улично платно гуми й беше толкова познат, че се бе превърнал в неделима част от пейзажа, така, както центърът на града бе неразривно свързан с ниското тръбене на фериботните сирени, ревящи в залива Елиът. Прочутият град бе смесица от застояли миризми и мистични звуци, мрачно небе и картонени чаши с димящо кафе. Освен това от гумени ботуши и дъждобрани; място, където пешеходците чакаха на светофарите. Траулерите бяха обслужвали същите тези докове повече от сто години. Матюс можеше да чуе тропота на конски копита по паважа. Можеше да чуе цените, викани от продавачите на риба, докато малки русокоси момчета носеха увити във вестникарска хартия рибни филета на добре облечени слуги и готвачи.

— Пак се нуждаете от помощта ми, нали? — извика Уокър от другата страна на шосето.

— Просто искам да ви задам няколко въпроса — каза високо тя, защото той все още беше на известно разстояние от нея.

Феръл носеше чифт стари маратонки, а не ботуши с грайферни подметки, както бе очаквала. Това откритие я разтревожи, защото оставяше под въпрос кой бе човекът, отговорен за следите пред прозореца на килера й.

— Какво ще кажете за едно питие? — попита Уокър, когато се приближи до нея. Бе облечен в същите дрехи, с които го беше виждала и преди. Мокри на коленете и с изкаляни крачоли, дънките му не изглеждаха да са били прани.

— Не искам да ми се обаждате повече по телефона, господин Уокър. — Тя добави: — Всякакви по-нататъшни опити да осъществите контакт с мен ще бъдат считани за тормоз. Разбирате ли?

— Това ли са благодарностите, които получавам? — Той наклони глава. — Какво? Притеснена сте, нали? Искате още нещо, прав ли съм? Някаква услуга?

— Съжалявам за загубата ви — каза Матюс. Видя, че на лицето му се изписа объркване. — Ако ви е трудно да превъзмогнете скръбта си, има програми, има съветници, които мога…

— Какво е това, по дяволите? Съветници? Искате да ме отстраните от вашия случай, тогава…

— В този случай сте на крачка от ареста — прекъсна го тя.

Думите й се стовариха върху него като плесница. В ъгълчетата на устата му се появиха мехурчета слюнка.

— Вие се нуждаете от мен — прошепна младежът. — Аз мога да ви помогна.

— Имам нужда… да стоите настрана от това. Вашето участие може да изложи на риск усилията ни, господин Уокър.

— Онова горнище? Предполагам, че то е изложило на риск усилията ви?

Феръл я бе хванал натясно и лекото й колебание какво да отговори я издаде, но психоложката спаси положението, като го извъртя в своя полза.

— Окей, ще си призная, има нещо, което можете да направите, за да ни помогнете.

— Знаех си — каза бавно той, а в гласа му прозвуча насмешка.

— Трябва да видя шофьорската ви книжка, както и да получа потвърждение на адреса ви. Става въпрос за стандартна проверка на документи — обясни тя, въпреки че това не беше истинската цел на искането й.

— Не притежавам кола и нямам книжка, защото срокът й изтече. Но вие вероятно вече знаете това, прав ли съм? Искам да кажа, какъв е смисълът? — Той посочи доковете зад гърба му. — Пътувам дотук с автобус. Връщам се в града пак с автобус. Живея в една дупка в земята, където не вали. Притежавам брезент и кашон с разни вещи. Това е домът ми. Това е, каквото ми остави шибаният Лени Нийл, след като отведе Мери-Ан от корабчето. — Младежът пристъпи към нея; в очите му отново се надигаше гняв, а на нея пак й се доповръща. — Защо ми задавате въпроси, чиито отговори вече са ви известни? Играете ли си с мен?

— Бях останала с впечатлението, че сте карали тойотата карола на Лени Нийл — излъга тя. Опитваше се да пробута краставици на краставичаря. Това не беше впечатление, а подозрение, дължащо се на резултатите от лабораторните изследвания на колата. — Вечерта на рождения ден на сестра ви преди няколко месеца.

— Глупости. Шофираше Нийл. — Матюс получи първото потвърждение, че Лангфорд им беше казал истината за онази нощ. Освен това научи нещо ново — Уокър бе присъствал на тържеството — несъмнено идея на сестра му. Не можеше да си представи, че го е поканил Нийл.

— Той е открил, че си е забравил ключа в заключената кола. Вярно ли е?

— Този тип е пълно куку. Нали ви казах.

— Мери-Ан нарани ли се през онази нощ?

— За какво нараняване става въпрос?

— Надявах се вие да ми кажете.

— Той я биеше непрекъснато, ако питате за това.

— Питам дали през онази нощ сте станали свидетел на някакво насилие между тях в колата на Нийл.

Уокър наклони отново глава.

— Разбирам — каза той, като кимаше бавно. — Естествено. Той го направи.

— Господин Уокър, няма да помогнете на никого — особено на Мери-Ан, — ако съчинявате отговорите си. Ако ме лъжете.

— Естествено, това ми е пределно ясно — рече младежът, а изражението на лицето му си остана все така лукаво. — Но аз не лъжа, нали, лейтенант? Аз го видях. Той я удари онази нощ. Нарани я.

— Рискувате да поставите под съмнение всичко, което някога сте ни казали или ще ни кажете, ако ви хванем в лъжа. Разбирате ли това, господин Уокър? Включително и анцуговото горнище.

— Какво искате от мен, Дафни? Мога ли да ви наричам така?

Това беше похват, който тя използваше върху заподозрените — установяване на разбирателство чрез употребата на собствено име. При използването на този похват върху самата нея по ръцете й полазиха тръпки — ловкият фокусник, чийто номер бе разкрит.

— Искам истината. Искам няколко отговора. Нищо друго.

— Ще ви кажа всичко, което поискате. Трябва само да ме попитате.

— Така не става.

— Лени Нийл все още ходи свободно по улиците, затова не ми разправяйте какво става. Нищо не става. Аз мога да ви помогна за това, Дафни. Двамата с вас… можем да станем екип… да свършим необходимото. Знаете какво имам предвид.

— Няма да стане.

— Ще стане, ако направим каквото трябва.

— В колата ми има комплект принадлежности — каза му тя. — Принадлежности за снемане на отпечатъци. Много е лесно. Става за около пет минути. Дори не се налага да си миете ръцете. Трябва да се попълнят няколко формуляра… че сте съгласен.

— За какво е всичко това?

— Ще ни приближи с още една крачка към Нийл. А вие го искате, нали?

— Разбира се, че го искам.

— Тогава ще снемем няколко отпечатъка и ще придвижим нещата напред, ако нямате нищо против. — Матюс не искаше Ламоя да е с нея именно заради това — две ченгета, нуждаещи се от отпечатъци, щяха да поставят нащрек дори такъв ентусиаст като Уокър.

Той я гледа втренчено, докато най-накрая очите й срещнаха неговите.

— Мога да направя за вас толкова много неща.

Тя се помъчи да му отговори спокойно:

— Да започнем с отпечатъците, ако нямате нищо против.

Пет минути по-късно Феръл притискаше десния си показалец върху картата за снемане на отпечатъци. Той седеше на предната седалка на колата й, на завет от мъглата и дъжда, а между тях бяха мобилният й телефон и чаят й „Старбъкс“. По радиото звучеше НОП23. Матюс го изключи и открехна единия прозорец, за да се разсее миризмата, която се излъчваше от младежа.

— Откъде знаете, че е останал извън заключената кола без ключ? — попита Уокър. — Той ли ви разказа за глупостта си? Спомена ли ви, че не можах да го вкарам в онази кола и двигателят й работи почти три минути напразно? Нека ви кажа нещо — ако сте се занимавали достатъчно време с лодки, можете да извършите всичко, всякакъв механичен или електрически ремонт, независимо от това какъв е проблемът. А смотаняците не могат да си решат проблемите. Нийл направо изпадна в шок, че си е загубил ключовете. Мамка му. Такива хора трябва да се отвеждат настрани и да се разстрелват.

Психоложката сне отпечатъците на пръстите и на лявата му ръка. Макар че тампонът с мастилото беше безцветен, отпечатъците на Феръл останаха върху картата.

— Всичко това е заради колата, нали? — попита нервно той. — Първият ви въпрос беше за нея. Мери-Ан караше колата му. Мога да ви помогна за това. И двамата го искаме, нали, вие и аз?

— Няма никакво вие и аз — заяви Матюс. — Имам предвид онова, което казах — повече никакъв контакт.

— Естествено.

— Никакво питие, никакво кафе, никакъв контакт.

— Добре.

— Господин Уокър?

Той обърна лице към нея, завъртайки се по един преднамерен, прекалено драматичен начин.

— Аз… мога… да… ви… помогна — каза младежът, като отвори вратата и се измъкна навън. На неговото място нахлу студен, влажен вятър. Когато мушна глава отново в колата, лицето му потъна в мрак и тя си помисли, че това бе страна на Феръл, която още не беше виждала. — Свършете си работата — заяви той — или аз ще я свърша вместо вас.