Изкуството на заблудата

38. Пак сама

Преди да бъде разпитан, Нейтан Прейър потърси правото си на съдебен защитник, на адвокат, като практически направи невъзможно провеждането на какъвто и да е разпит и по този начин навлече върху себе си допълнителни подозрения. Той бе освободен в очакване на изслушване пред комисия, макар че изглеждаше неясно дали изобщо ще се състои такова изслушване, тъй като Сиатълското полицейско управление не притежаваше пълномощията да върне в ареста един заместник окръжен шериф. Щеше да мине известно време, докато прокуратурата разнищеше всичко това.

В стаята за съвещания Болд се разбесня, ядосан на своя екип заради провала на операцията и нескопосаното разузнаване и вбесен от факта, че Уокър ги беше изиграл. Той нареди на Ламоя да организира проверка на всички известни местонахождения на Уокър с цел довеждането му на разпит. Сержантът извади един ключ от ключодържателя си и го подаде на Матюс, като я помоли да нахрани Рехаб, когато се върне в неговата мансарда.

— Няма причина да се връщам у вас, Джон, въпреки че оценявам предложението ти.

— Как да няма, по дяволите?

— Яхтата ми беше под наблюдение през цялата нощ. Два пъти бе претърсена от край до край. Вероятно точно сега тя е най-безопасното място в града.

— Тя е начело на нашия списък с опасни места, Матюс. Не ми пробутвай глупости от този сорт. През следващите два часа ще претършуваме всяко свърталище на бездомници в този град. Имам нужда от всичките си хора за това. Няма да наблюдаваме жилището ти. Няма да претърсваме яхтата ти. Ти ще останеш в дома ми поне още една нощ, а може и повече. Там или на хотел. Познаваш Серж. Знаеш правилата. Не съм ги измислил аз, скъпа. Ако искаш да се оплачеш, направи го без мен.

— Ще го направя.

— Бъди мой гост.

След като блъфът й се провали, тя потръпна и се опита да смекчи отказа си на тази покана.

— Какво ще кажеш първо да нахраня Блу, а после да си отида у дома? — Не беше сигурна защо държеше толкова силно на своята независимост — в действителност не я привличаше идеята да бъде сама на яхтата. Въпреки това нещо я подтикваше да не приема предложението на Ламоя. Струваше й се проява на слабост да приеме. — Просто остави един човек да наблюдава кея ми.

— Уокър е рибар, Матюс. Нищо чудно да се опита да се приближи откъм водата. Нямам достатъчно хора. А дори и да имах, не бих могъл да защитя такова наблюдение пред лейтенанта, който не иска да стоиш там. Направи ми услуга, не ме карай да се срещам отново със Серж. Той е в ужасно настроение. Нямам нужда от това, не и тази вечер. Ако спипаме Уокър, обещавам да ти се обадя и да те оставя да си отидеш, разбрано? — Не й беше хрумвало, че може да не я включат в този разпит, но в качеството й на „жертва“, това внезапно придоби смисъл. — Ще ти се обадя на домашния ми телефон, а не на мобилния ти. Разбрано? — И добави: — Междувременно ще уведомя диспечера, че ще продължиш да носиш микрофона, докато не се съблечеш за лягане. Окей?

Психоложката го изгледа мълчаливо.

— Не ме гледай така — каза той. — Това не е прищявка. То е за в случай, че този тип държи някой „скрит коз“. — Нямаше да я остави да каже и една дума. — Не забравяй, Матюс, ти бе тази, която ми внуши, че този хахо може да планира да те отвлече, не аз. Ако си ядосана, сърди се на дамата в огледалото, а не на мен, окей?

Тя реши, че участието й в разпита на Уокър е далеч по-важно от това къде ще спи тази вечер. А пък и с цялото си бърборене Ламоя неусетно бе успял да я убеди, че при всички положения не й се искаше да прекара нощта сама. А и щеше да бъде чудесно да има куче и ченге в коридора си.

Вятърът фучеше, сякаш някой бе включил вентилатор. В залива Елиът се гонеха пенести вълни, които люшкаха напред-назад движещия се тежко ферибот. Когато пристигна в мансардата на Ламоя, Матюс не разбра веднага каква бе причината за непрестанното скимтене на Блу и реши, че стопанинът липсваше на кучето така, както липсваше и на нея самата. Но после си даде сметка, че овчарката се нуждаеше от разходка, за да се облекчи. Тя облече една от мушамите на сержанта, нахлупи стара филцова шапка и излезе за една бърза обиколка на квартала, като за всеки случай сложи беретата в десния си джоб. Някогашният индустриален квартал през деня бе изпълнен с гълчавата на търговците — кафене, магазин за килими, гастроном, магазинче за вестници и списания, магазинче за цигари, — но нощем тротоарите в околностите на мансардата бяха пусти, край бордюра се строяваше редица от паркирани рейндж роувъри и трупъри, а двойките с черни кожени якета, които се разхождаха при хубаво време, си вземаха под наем видеодискове и си стояха вкъщи, когато валеше.

Блу препика няколко дузини вертикални повърхности, от ъглите на сградите до стълбчетата с табели „НЕ ПАРКИРАЙ!“. Той очерта територията си като топограф, маркира уличния ъгъл, и после зачака Матюс да го преведе през улицата.

Когато полегатите водни струи заплющяха, психоложката си помисли за открехнатия прозорец на спалнята — за много от прозорците на мансардата — и пое по обратния път. Ръмежът бе едно, но тази дъждовна буря можеше да наводни жилището.

Може би се дължеше просто на силното й желание да предпази мансардата от проливния дъжд и на повишения й вследствие на това адреналин, но няколко минути след като ускори крачка, минути, в които си даде сметка, че двамата с Блу бяха зловещо сами навън на улицата — къде бяха отишли всички? — тя внезапно бе обхваната от тревога, подобна на чувството, когато те боли или сърби някой крайник. Това ужасно усещане я подтикна да се заоглежда във всички посоки с нарастващото неистово усилие да види дали някой не вървеше след нея. Параноята я връхлетя светкавично като вятъра.

Когато Блу ускори крачки, а ноктите на лапите му задраскаха по циментовия тротоар във вихрен ритъм от звънки удари, сърцето й заби учестено, краката й сами преминаха в тръст и накрая тя направо затича, като сега двамата с кучето се надбягваха; то я следваше по петите с провесен език, а Матюс повдигаше колене, свиваше глезени, регулираше дишането си, изминавайки на спринт последните две пресечки до сградата.

Въпреки че беше задъхана, психоложката каза през смях на Блу, че е добро куче, въведе го във входа и тръгна по стълбите, въздържайки се да използва асансьора. Стори й се много по-топло, отколкото на излизане от блока. Стигна до вратата на апартамента, мушна ключа в три от петте налични ключалки и отключи. Откопча каишката на Блу, погали го по главата и тъкмо закачваше мушамата обратно на дървената стояща закачалка, когато скимтенето на овчарката я накара да се обърне.

Блу лижеше пода. Той погледна нагоре към Матюс, докато правеше това — сякаш знаеше повече от нея, — допря носа си до дъсчения под, направи няколко крачки и отново го заблиза.

За момент Дафни си помисли колко мило изглеждаше това, но мигът бързо отмина, последван от внезапната нужда да си поеме въздух в едно помещение, където той сякаш внезапно бе свършил: кучето лижеше от пода вода — вода във формата на следи от мокри ботуши.