Изкуството на заблудата

43. Очната ставка

— Изглеждаш ужасно — каза Болд на следващия ден.

— Помисли си само — отговори Матюс саркастично — каква лишена от стрес нощ прекарах.

Общественият защитник на Нийл се беше съгласил и беше организирал явяването на клиента му на очната ставка. Мъжът изглеждаше доста изненадан, когато видя, че на тротоара на Трето авеню ги чакат двама лейтенанти от полицията. Дафни бе решила да пресрещнат адвоката и Нийл пред предния вход на Обществена безопасност, за да дадат време на Уокър — ако се криеше някъде наоколо — да осъзнае, че психоложката е спазила обещанието си за очна ставка. Това щеше да даде възможност и на спецотряда да локализира Уокър, докато наблюдава сградата. Закачената за колана на Болд радиостанция щеше да ги държи информирани за всяко развитие на операцията.

Вместо това иззвъня клетъчният му телефон. Когато Лу отговори на обаждането, Матюс се опита да отведе другите двама мъже настрана и да осигури известно уединение на Болд, като попита Нийл какво знае за взаимоотношенията на Мери-Ан с брат й след смъртта на баща им.

— Не сте длъжен да отговаряте — посъветва клиента си адвокатът.

Нийл каза:

— Старецът се държеше като копеле и с двамата. Хлапето пропадна, няма съмнение. Прееба всичко. Загуби всичко. Но, по дяволите, това беше глупаво. Не трябваше да се отдава на разгулен живот.

— Разчитал е на Мери-Ан — предположи психоложката.

— Шибанякът пропадна, казвам ви.

— Вие подкрепяхте ли желанието й да помага на брат си или бяхте против това?

Адвокатът повтори предупреждението си, този път по-остро, и Нийл послуша съвета му, като предпочете да замълчи.

Болд приключи разговора си и каза на Матюс:

— От техническия екип са готови с онзи доклад. — От начина, по който лейтенантът наклони глава, Дафни разбра, че имаше предвид доклада за скривалището в Подземието — след годините на съвместна работа тя можеше да разчита жестовете му, — но от думите му Нийл можеше да остане с убеждението, че става въпрос за доклада от огледа на колата му; доклад, с който вече разполагаха и който не ги вълнуваше особено. — Ще ви придружа до горе, а после ще отида да се запозная с доклада.

Психоложката погледна към радиостанцията на кръста му и общественият защитник на Нийл забеляза това.

— Какво става? — попита той. — Защо е тази радиостанция?

— За да поддържам контакт — отговори Болд.

Адвокатът погледна мобилния телефон в лявата ръка на лейтенанта и очевидно усети, че зад това се криеше нещо повече.

— Така ли? Ами тогава да влезем в сградата и да осъществим някакъв контакт. Всички си имаме и друга работа.

Очната ставка, в която взеха участие няколко детектива, един портиер и Лени Нийл, всеки от които държеше номер и гледаше под светлината на ярки лампи към стъклото за еднопосочно виждане, премина според очакванията — доведеният от Ламоя шофьор на камион посочи един детектив от отдел „Специални посегателства“ като човека, хвърлил Мери-Ан от моста Аврора. Фактът, че бе станал свидетел на убийството преди две седмици и че през онази нощ бе валяло и е било тъмно като в стомаха на крава, не помагаше изобщо на паметта му.

След приключването на очната ставка четиримата души, които наблюдаваха района около сградата за Уокър, останаха на местата си още няколко минути с надеждата, че повторната поява на Нийл на улицата може да предизвика „появата на Елвис“, както подхвърли един от тях.

След безуспешен опит да се свърже с Болд в кабинета му, Матюс изгуби двадесет минути, извървявайки квартал и половина, да занесе в Окръжния съд една молба, адресирана до Социалните служби, за да може Махони да я прочете и да потвърди легалността й. Целта на молбата беше агенцията да й разреши да стане временен настойник на Маргарет („фамилията й да бъде установена“). Ако молбата й бъдеше удовлетворена, психоложката щеше да се грижи за момичето до раждането на бебето, като се опита да я включи в една спонсорирана от щата програма за малолетни майки. Дафни обясни на дълго и на широко ситуацията на Махони и накрая си тръгна, като остави молбата при нея. Тя бе решена да помогне на момичето, дори ако се наложеше да мине през ада заради това. Новината, че Маргарет си е взела стая на юг от Сейф, не повиши особено настроението на Матюс — за стаята трябваше да се плаща наем, кварталът беше лош, а възможностите за работа на една бременна тийнейджърка, чийто термин наближаваше, бяха мизерни. Намесата й изглеждаше най-добрият начин да защити майката и детето.

На връщане от съда психоложката положи титанични усилия, вместо да мисли за Уокър, който може би я следеше, или за специалния отряд, следящ за появата му — всички насочили вниманието си към нея, — да се съсредоточи върху Маргарет или върху някой друг, който е в нужда.

Изтръгването на Уокър от мислите й се оказа малко като разговарянето с някой, който спи. Само идеята да спаси Маргарет успяваше да я разсее достатъчно.

Матюс забеляза с изненада гърба на Болд, който влизаше в „Най-доброто кафе в Сиатъл“, разположено срещу северната стена на Обществена безопасност. Беше останала с впечатлението, че лейтенантът е при Барни Лофгрин и разглежда доклада му за предварителния оглед на подземното скривалище. Срещата или беше свършила, или предстоеше и тя реши да го попита кое от двете бе вярно, така че евентуално да го придружи.

Дафни спря на ъгъла на кръстовището и зачака светофарът да светне зелено. Беше единственият пешеходец, който се канеше да пресича.

— Ти… съсипа… живота ми. — Дълбокият мъжки глас прозвуча зад гърба й и едва не я накара да се свлече на колене. Тя се видя да лежи, наръгана и кървяща, на ъгъла, а колите да преминават край нея, без да й обръщат внимание.

Помисли си за микрофона, който бе прикрепила сутринта към сутиена си, и за факта, че някъде някой беше чул молбата й към Махони за спасяването на Маргарет. Опита се да каже нещо, да извика за помощ, но когато мъжът я хвана за раменете и я завъртя към себе си, не издаде нито звук. Вдигна ръце, за да се защити от предполагаем удар или нараняване. Видя лицето на нападателя и го разпозна, но то не принадлежеше на този, когото бе очаквала, и това накара мозъка й да блокира.

Беше мъжът, който беше спрял „да й помогне“ край игрището „Сейфко“. Мъжът, когото после бяха разпитали.

— Господин Холи — изломоти Матюс. — Махнете ръцете си от мен!

Но той сграбчи китката й, когато тя посегна към чантата си и я стисна толкова силно, че й причини болка.

„Моят момент а ла Джон Ленън“ — помисли си психоложката, като се чудеше дали мъжът щеше да извади пистолет и се удивляваше на иронията, че през последните дни вниманието й е било насочено погрешно към Феръл Уокър.

— Какво ти сторих?

Матюс долови емоцията в гласа му, който звучеше едва ли не плачевно, и я приветства — със самосъжалението можеше да се справи по-лесно, отколкото с гнева, — вярвайки, че има приличен шанс да овладее ситуацията. Един тих вътрешен глас й напомни, че Болд вече би трябвало да е чул по радиостанцията си, че „тя се нуждае от подкрепление“, и че ще изскочи от онова кафене всеки миг. С друга част от съзнанието си проумя, че от години е искала да бъде спасена и че на това донякъде се дължеше влечението й към Ламоя. Тогава осъзна, че изпитваше влечение към сержанта и тази мисъл я зашемети. Устата й пресъхна. Главата й запулсира. Тя се огледа за помощ.

— Тук не му е мястото — каза сухо Матюс. Ако успееше да накара мъжа да говори, ако успееше да спечели време, можеше да разсее намеренията му, каквито и да бяха те. Ужасът, който изпитваше в момента, беше кулминацията на всичкия страх, който бе насъбрала към Уокър.

— Спрях да ти помогна, неблагодарна кучко! — Промяната в тона я обезпокои.

— Вие сте ядосан. — Най-погрешното нещо, което можеше да каже. Осъзна го в мига, в който се изплъзна от устата й.

— Ядосан? Нима? Това се превърна в централна тема на вечерните новини, на сутрешните вестници. Моето име! Изгубих работата си. Съседите изхвърлиха боклука си пред вратата ми. — Той отстъпи назад с увиснали ръце. — Ядосан?

Матюс проследи как дясната му ръка се скри бавно в джоба на тренчкота му. После долови някакво движение отдясно. Болд, нехаещ за уличното движение, с извадено оръжие. Една кола наби спирачки и едва не го блъсна.

Ръката на мъжа забави зловещо движението си — тромав уличен балет, чийто хореограф се канеше да извърши убийство. Дафни знаеше, че независимо от бързата реакция на човек, острието или куршумът винаги застигаха жертвата неочаквано бързо. Освен това знаеше, че 99 процента от нападнатите реагираха отбранително и страхливо.

Тя каза:

— Не искате да го направите! — После наведе дясното си рамо и атакува Холи, като едновременно с това се опита да отвори чантата си.

Болд изкрещя нещо от сорта на „Вдигни ръце над главата!“, но за Матюс викът му беше нещо ефимерно — бръмчене в шумотевицата зад гърба й. Чантата се изплъзна от рамото й, падна на тротоара и съдържанието й се разпиля. Към нея тичаха от всички страни полицаи от спецотряда. Тя усети приближаването им. Чу пращенето на радиостанциите, които стискаха в ръце.

Психоложката заби с всичка сила рамото си в центъра на гърдите на Холи, точно под гръдната му кост, и го запрати към каменната стена на Обществена безопасност, като му изкара въздуха. Тя нямаше да бъде жертва. Нямаше да се поддаде на страха. Щом удари мъжа, Дафни изкрещя, за да освободи напрежението и да даде израз на яростта си, после блъсна Холи повторно в гърдите. Някаква кост изпращя. Той изпъшка, отвори уста и се строполи на тротоара.

Докато падаше, Матюс го ритна с коляно в чатала — рязко движение, сякаш взето от курса по аеробика. Болд я дръпна назад и се хвърли върху нея, за да я прикрие с тялото си в мига, в който дотичаха двама цивилни полицаи. Той се просна отгоре й с разкривено от гняв лице.

Дафни видя как лейтенантът постепенно осъзна, че тя е добре и насочи вниманието си към Холи. Болд се претърколи от нея и застана на колене.

Ръката на Холи беше издърпана рязко от джоба на палтото му, за да му поставят белезници. Лист хартия излетя отвътре като птица, увисна за миг във въздуха и падна на земята.

В джоба на мъжа не бе имало пистолет, а известие за уволнението му. Оръжието, от което Матюс се бе страхувала, се оказа обикновен лист хартия.

Болд водеше Дафни към централния вход на сградата, когато мобилният й телефон иззвъня от вътрешността на чантата й. Той й бе предложил да го придружи до лабораторията, за да се запознаят с доклада на Лофгрин за Подземието, но тя беше отказала. Искаше да отиде в кабинета си. Искаше чаша чай.

На дисплея на телефона й пишеше: „Телефонен автомат 122“.

— Ало? — Психоложката притисна апарата до ухото си.

— Аз нямаше да позволя да ви се случи нищо. И вие го знаете, нали? — Гърлото й се сви. Гласът звучеше твърде задъхано, за да бъде разпознат. „Защото не иска да бъде разпознат“ — помисли си тя.

— Т-е-л-е-ф-о-н-е-н а-в-т-о-м-а-т… УОКЪР? — изрече с устни Матюс и се огледа светкавично. После повтори с устни „телефонен автомат“ и вдигна пръсти: един, два, два.

Лу грабна собствения си телефон, натисна един бутон за бързо набиране и се обърна с гръб към Дафни, за да не се чува.

— Болд. Трябва ми местоположението на телефонен автомат сто двайсет и две, едно-две-две. Ще изчакам.

Задъханият глас продължи да говори в ухото на психоложката:

— Кажете на приятеля си, че не е необходимо да се тревожат за мен. Вие сте в добри ръце.

— Кой се обажда? — попита тихо тя.

— Няма да позволя да ви се случи нищо.

Връзката прекъсна.

Матюс забеляза две телефонни кабини надолу по Трето авеню.

Но Болд посочи в срещуположната посока, към ъгъла на Четвърто авеню.

— Там! — каза той, все още очакващ отговора на диспечера.

Тя проследи протегнатата му ръка и видя как един мъж окачи слушалката на един телефонен автомат и излезе от отворената кабина.

— О, боже — изпъшка лейтенантът, когато съзря лицето на мъжа.

Беше Лени Нийл. Той им обърна гръб и изчезна със спокойна походка зад ъгъла на Четвърто авеню.

Болд направи крачка в тази посока, но Дафни го хвана за ръката.

— Какво, Лу?

— Това е Нийл!

Тя се съгласи: приличаше на него.

— Той има номера на мобилния ми телефон? Наистина ли смятаме така? Сигурни ли сме? Къде е нарушението? — добави психоложката, говорейки досущ като Ламоя. Малки частички от него преминаваха в нея — трябваше да бъде нащрек.

Лейтенантът се освободи от ръката й.

— Не е извършено никакво престъпление, Лу! Просто едно телефонно обаждане — това е всичко. Впрочем онзи мъж — ако изобщо беше Нийл — окачи слушалката твърде късно. Моят човек вече беше прекъснал връзката.

— Не сме сигурни в това — възрази Болд. Той направи две крачки на уличното платно и спря с притиснат до ухото телефон. Главата му се извърна рязко назад и психоложката помисли, че гледаше към нея, но после осъзна, че получаваше някакви неясни напътствия. Лейтенантът й обърна отново гръб и тръгна почти тичешком към онази празна телефонна кабина. — Кой ъгъл? — чу го тя да пита по телефона. — Дайте ми посоката! Север… юг… къде?

— Мисля, че беше Уокър — избъбри Дафни, като го последва през трафика. — От психологична гледна точка това пасва чудесно на Уокър. — „Слуша ли ме изобщо?“ — зачуди се тя.

Той й извика през рамо:

— Казваш ми, че присъствието на Нийл в телефонната кабина е най-обикновено съвпадение? — Лейтенантът произнесе с отвращение последната дума. Продължаваше да притиска телефона към ухото си.

— Беше Уокър — повтори Матюс, този път по-убедено. — Ролята на покровител му пасва чудесно. Това е последната логична постъпка, Лу, преди… — Тя замълча, шмугна се между две спрели коли и се присъедини към Болд на отсрещния тротоар. Не искаше лейтенантът да чуе какво си мислеше.

— Преди какво? — Лу тръгна нагоре по хълма, устремен към далечния уличен ъгъл, сякаш беше Блу, който опъваше каишката си.

Дафни не отговори. Той я погледна.

Настъпилата тишина бе запълнена от шума на трафика и от сирената на ферибот.

— Какво? — изкрещя вбесено лейтенантът по телефона. Той привлече вниманието на психоложката и посочи към уличния ъгъл, който се намираше диагонално от тях. Подведени от човека, приличащ на Нийл — или от действителния Лени Нийл, — те бяха тръгнали към погрешната телефонна кабина.

Болд грабна радиостанцията си и съобщи бързо координатите на телефонния автомат:

— Заподозряният е забелязан на югоизточния ъгъл на Четвърто и Кълъмбия! Проследете го и го арестувайте!

Те не бяха забелязали Уокър заради преминаващите на зелено коли, сред които имаше и един висок тир. „Въпреки това Болд вярва на системата повече от което и да е друго ченге“ — помисли си Дафни.

Две патрулки и три цивилни полицаи изникнаха на ъгъла на улицата сякаш от нищото. Над покривите на колите се видя Феръл Уокър, който пробяга три крачки, после вдигна ръце на тила си и се облегна на телената мрежа на един строеж. На мястото веднага се събраха пешеходци, като мухи месарки на труп.

— Отвличане — каза Болд, изричайки думата, която Матюс беше премълчала.

Те се спогледаха. Психоложката откри, че й бе невъзможно да говори.