Изкуството на заблудата

6. Поклон пред Буда

Лу Болд имаше обикновена външност, каквато малко хора биха очаквали от един полицай. Още по-малко биха очаквали да открият у него качествата, довели до процент на разкриваемост на убийства, счупил всички рекорди на Сиатълското полицейско управление — безгранично упорство и съпричастност към жертвата, които бяха придобили такива легендарни размери, че той бе превърнал изнасянето на лекции за прилагането на закона във втори източник на доходи. Неговият прекалено остър слух не само бе разпалил любовта му към бибоп джаза12, но и му помагаше да долови и най-незабележимия нюанс на лъжата в гласа на заподозрян или свидетел. Непрекъснатото му издигане в чин беше предвидимо, въпреки че той не се напъваше особено. Просто си вършеше работата и го правеше с удоволствие. Избягваше да публикуват негови снимки в пресата, но славата му беше неизбежна. Единственият сержант, който бе отхвърлял в продължение на пет години лейтенантската значка, Лу Болд беше останал на този пост повече от десетилетие и се бе съгласил да го повишат едва когато финансовото положение на семейството му бе направило това необходимо. Той ходеше твърде прегърбен — нещо обичайно за потъналите в размисъл хора. Семеен човек, Болд бе станал баща на напреднала възраст. Всеки път, когато отиваше на родителски срещи в детската градина, той откриваше, че почти няма общи теми на разговор с другите майки и бащи. Труповете, убийствата и изнасилванията не го предразполагаха към сладкодумство. Именно на една такава сбирка жена му Лиз го бе запознала със Сюзан Хебрингър.

Хебрингър, видяна за последно в търговската част на града, беше в неизвестност от няколко седмици, също като някоя си Патриша Рандолф, изчезнала почти два месеца преди нея. И двете бяха в неизвестност, а сега се водеха за мъртви. Този случай разяждаше стомаха на Болд като много други преди това — неговите медали бяха празните шишенца от Малокс13, захвърлени като телата на жертвите, за чиято смърт се надяваше да намери отговор. Неблагодарна работа, но която не би искал да замени с друга. Случаят Сюзан Хебрингър беше изключение — той прибавяше към лицето глас, както и образа на дете, гледащо към задната врата в очакване на своята майка, — освен това поставяше Болд нащрек, като му напомняше за фактора произволност. Тази майка можеше да е Лиз. Можеше той и двете му деца да са тези, които гледат в очакване към задната врата. Призракът на Сюзан Хебрингър — една жена, с която се беше срещнал за кратко, но която беше семеен приятел — го бе обсебил.

От друга страна, отношенията на Болд с Мама Лу бяха започнали с една измама, свързана с нелегални имигранти, която включваше превозване на контейнери, и с времето бяха прераснали в своеобразна професионална връзка, в която тя играеше ролята на неплатен информатор в замяна на по-сетнешни услуги. Болд разбираше отлично, че подобни отношения са двупосочни и смяташе, че сегашното му посещение при Мама Лу е сигнал, че обменът е потекъл в противоположна посока — тя се нуждаеше от услуга и той бе длъжен да направи всичко възможно, за да й помогне. Тази вечер на Болд му бе известно само, че искането й бе свързано с нечия смърт и че независимо дали това му харесваше или не, ако можеше да й помогне, щеше го направи. А ако не можеше, щеше се постарае поне да я утеши.

От предишните си посещения в корейската бакалница Болд знаеше, че трябва да мине през първия от двамата самоанци — дебеловрат кривоглед човекоподобен, облечен в черно. Стори му се малко унизително един ветеран от отдел „Убийства“ с повече от двадесет години стаж да иска разрешението на някакъв бодигард, но той беше дошъл да върши работа, а не да препикава пожарен кран, така че показа на мъжа значката си и му съобщи — не го помоли, това беше единствената проява на самоуважение, която си позволи, — че е тук, за да види многоуважаемата Велика господарка.

Натежал от миризмата на маринован джинджифил и сусам, въздухът във вътрешността на бакалницата накара Болд да изпита внезапно чувство на глад. Възрастен кореец с беззъба усмивка, напукани устни и повдигнати в очакване вежди излезе да го приветства иззад един щанд с деликатеси, който предлагаше предимно неразпознаваеми парчета месо, риба и домашни птици. Рибните глави и кокошите крака бързо убиха апетита на Болд.

Консерви и всевъзможни други стоки заемаха пространството от пода до тавана, подчертавайки теснотата на пътеките — истински кошмар за страдащия от клаустрофобия. На тавана се въртяха мързеливо два вентилатора; на перката на единия висеше прашна паяжина, която се развяваше като знаме на биплан. Болд се заизкачва по стръмните стъпала, като внимаваше за лявото си коляно, което понякога блокираше, а сладката остра миризма на чай замени тази на джинджифила. Странно дисхармонична китайска струнна музика подразни музикалния му слух. От всички оскърбления за сетивата тази дисхармония му се стори най-неприемлива.

Същински Буда в женски образ, Мама Лу се беше разположила като царица върху трон на един богато украсен, лакиран в черно стол, а плътта й беше толкова обширна и необятна, че издуваше едно муму14 като спален чувал, натъпкан в торба за боклук. Очите й проблясваха като малки черни камъчета сред подобното на балон лице, подчертано от нанесен със замах руж, който подсказваше за съществуването на скули, сега потънали в тлъстини, поради прекомерното й преклонение към супата. Устните й лъщяха в отвратително пожарникарско червено, цвят, който беше употребила и върху захабените си нокти на пръстите на ръцете, един от които, по-точно показалецът, се изви като кука, за да прикани Болд да се приближи.

— Господин Бот — рече тя, така и незапомнила името му през седемгодишното им познанство.

— Велика господарке.

— Искате ли супа?

— Благодаря ви. — Отдавна се бе научил да не отказва. Седемнайсет-осемнайсетгодишна прислужница, симпатично миньонче с талия като на оса, облечено от шията до глезените в бродирана коприна, остави пред него малка маса. Докато Болд се настаняваше, тя извърна лице, отбягвайки очите му.

Мама Лу промърмори няколко китайски думи и момичето сякаш пропадна вдън земя. Това място беше същински зайчарник.

— Споменахте смърт, Велика господарке. — Болд се опита да насочи разговора направо към целта на посещението му, защото знаеше, че ако зависеше от азиатката, той можеше да се проточи повече от час. А Болд не разполагаше с цял час. Нито Сюзан Хебрингър. Мама Лу се усмихна, но не каза нищо.

Мълчанието, нарушавано единствено от музиката, продължи чак до момента, в който им донесоха димящите купи, лакирани в черно също като стола. Уон тон15 и нишки от пресечен белтък се въртяха в тъмен бульон. Плоска и широка, китайската лъжица допринесе за бързото охлаждане на супата. Мама Лу прикри с ръка едно оригване, което й достави истинска наслада.

— Най-великият детектив, работил някога в този град.

— Сигурно се нуждаете от ужасно голяма услуга.

— Преувеличавам ли?

— Винаги.

— Мое наследство. — Лицето й изчезна в широка усмивка. — Моля извинение.

— Вие сте приятел на този град, Велика господарке. Давате му много в замяна. Другите трябва да вземат пример от вас.

— Ласкаете ме.

— Аз ви уважавам — възрази той. — Вие сте скъп и благороден приятел.

— Откога се кандидатирате на избори?

— Просто тези дни се опитвам да стоя вън от опасност.

— Супа кара вас чувства по-добре. Вие казва Мама Лу какво ви тревожи.

Болд изяде една лъжица. Супата се отличаваше с гъстота и отличен вкус.

— Двете жени, които изчезнаха — каза той, без да изпитва нужда от пояснения — целият град знаеше за Хебрингър и Рандолф. — С жена ми познавахме едната от тях.

Мама Лу направи гримаса и след известно време кимна.

Лейтенантът продължи да яде и помоли за втора купа, спечелвайки благоволението на азиатката. Ако успееше да се оригне, тя сигурно щеше да го осинови.

— Някой път трябва да напишете готварска книга — заяви той.

— Вие зает мъж, господин Бот. Простете на стара жена неин егоизъм.

— Винаги съм на ваше разположение, Велика господарке. — Етикетът не трябваше да се забравя. Болд остави Мама Лу да поскромничи, очаквайки да му разкрие истинската причина, поради която бе повикан. Втората паница супа му се услади дори повече от първата.

— Вие знаете за спукването на главния водопровод, господин Бот?

— Трябва да съм пропуснал това, Велика господарке.

— Снощи.

— Валя ме дъжд. През нощта имахме две нападения. Голяма пратка дрога бе изхвърлена в залива. Мисля, че съм пропуснал главния водопровод.

— Късметлия. Но не чак такъв късметлия вторият братовчед.

Ето я и нея — причината за супата. Неин братовчед. Евфемизъм за всеки азиатец, за който Великата господарка се чувстваше морално или физически отговорна. През годините Болд беше научил част от кода. Не наведнъж, а малко по малко.

— Нещо против да си водя записки?

Тя махна разсеяно с ръка. Болд извади изтъркания си продълговат бележник. Той пасна в ръката му като кръст в ръката на вярващ.

— Били Чен. Неговата майка сестра на съпруга на моята братовчедка. — Мама Лу се усмихна. Всичко това беше пълна измислица. — Работи в пътно ремонтна бригада, тук, в града. Добро момче Били Чен.

— Защо Били да е нямал късмет? — попита лейтенантът.

— Били мъртъв — отвърна тя.

— Съжалявам за загубата ви — каза той. — Как е станало? — И в този момент го озари прозрението, макар и твърде късно. Пропадането на асфалта на Трето авеню. Тълкуването на „снощи“ го бе насочило към грешна дата и му отне известно време, докато се ориентира. Пропадането привлече вниманието му само заради местонахождението си. Единствените двама благонадеждни свидетели на изчезването на Сюзан Хебрингър я бяха видели наблизо, на Кълъмбия стрийт, веднъж на Първо авеню и няколко минути по-късно да пресича Второ, насочвайки се на изток. Смяташе се, че Рандолф се е намирала в същия район по време на изчезването си. Бяха разпитали собственици на магазини и шофьори на автобуси, бяха разпространили брошури, но до този момент не бяха намерили друга следа. После това голямо пропадане. А сега труп. Лейтенантът изправи гръб с разтуптяно сърце, готов да записва.

— Били поправя спукан водопровод. Ваши хора казват, че той удавил при ремонта — не бил добър работник. Това от съдебен лекар. Мама Лу не мисли така, господин Бот. Били Чен не добър работник? Искал работа свършена по-добре. Били носи на всички ни много скръб. Мама Лу няма отговор. Обръща се към добър приятел за отговор.

— Къде по-точно е било открито тялото? — попита Болд.

— Аз карам ли ви готви вместо мен? Управлява бакалница?

Лейтенантът се ухили. Мама Лу искаше той да започне от самото начало. Тази жена не управляваше бакалница, тя управляваше азиатската икономика на Сиатъл. Кого будалкаше?

— Съдебният лекар, Док Диксън, ми е близък приятел. Може да му се има доверие. Той е много добър в работата си. Ако казва, че Били Чен се е удавил, значи това несъмнено е така. Не знам подробностите, но ако Док Диксън…

— Вие ще узнаете подробности, да, господин Бот? Ако не инцидент, вие разследвате. Да? Като услуга на добър приятел.

— Ние — имам предвид моят отдел — сме упълномощени да разследваме само подозрителните случаи на смърт, Велика господарке. Аз, разбира се, мога да хвърля едно око на този… инцидент или каквото е било… няма проблем. Но докато не се изясни със сигурност, че случаят е подозрителен, ръцете ми са вързани.

— Но вие ги развържете като услуга за приятел.

— Мога да работя в извънработно време. Може би ще успея да отделя и малко от работното време. Просто искам да разберете, че разследването може да се проточи.

— Аз не разбира.

— Точно сега съм много зает. Фамилията може да предпочете частен детектив; някой, който може да се занимава с това по цял ден. — Не можеше да повярва, че им предлагаше да наемат частен детектив. Надяваше се, че е изразил предложението си достатъчно внимателно. Не искаше да изгуби симпатията на Мама Лу. Не сега. Нито когато и да било.

— Фамилия Чен предпочита вас, господин Бот. — Тя остави лъжицата си и побутна леко малката масичка пред нея. Искаше да му покаже, че предпочита него. Щом докосна брадичката си, в стаята се разнесе шумолене на коприна и купата за супа изчезна. Истинска магия.

По-директна заповед от тази лейтенантът нямаше да получи. Сега изборът беше негов.

— Нека да видя какво ще ми каже за вашия човек Дикси, съдебният лекар. — Болд побутна масичката си. Същата реакция: купата бе отнесена, масичката избърсана и преместена настрани.

— Искате ли курабийка на съдбата? — попита го Мама Лу.

— Не, благодаря ви.

— Не искате курабийка на съдбата?

— Ние сами градим или рушим съдбата си. Не ми е необходима намесата на някаква курабийка.

— Но тя толкоз вкусна — заяви корейката, като схруска една курабийка и върху диплите на дрехата й се посипа дъжд от трохи. Тя се усмихна. Слава богу, зъбите й си бяха на мястото.

— Били Чен — каза лейтенантът, за да се увери, че е запомнил правилно името. — Ч-е-н.

Но мислите му се въртяха около Хебрингър и Рандолф, видени за последно в един и същи район, когато Мама Лу се обади:

— Малко птиче ми казва Чери и Трети сектор на стар подземен град. Как знаете какво убива Били, преди да видите?

— Подземието стига дотам? — попита Болд, стоплен от приток на адреналин. В края на деветнайсети век Сиатъл бил построен наново след един стихиен пожар. След реконструкцията, извършена до голяма степен заради причинено от прилив наводнение, изникнал град върху града — всеки от двайсетте квартала бил обграден с огромни подпорни стени, а улиците между тях били затрупани с камъни и пръст, на места на височина до девет метра. Значителна част от първоначалния град сега лежеше под земята. Лейтенантът се бе разхождал веднъж из него — това беше един отделен свят: помещения със старомодни фасади, обвити в мрак повече от век, някои от тях замръзнали във времето, други — окупирани от собственици на магазини, нуждаещи се отчаяно от склад.

Болд не би могъл да бъде по-малко заинтригуван от Били Чен. В момента за него бяха важни само Хебрингър и Рандолф. Покрита част от града, необезпокоявана от сто години. „Фантомът от операта“ — помисли си той.

— Може би — отвърна Мама Лу, но с блясък в очите, който му подсказа, че знае повече.

— Кое е това „малко птиче“, Велика господарке?

Широките рамене се свиха.

Лейтенантът внезапно усети в себе си прилив на енергия, достатъчна, за да измине тичешком обратния път до полицейското управление. Подземието? Азиатката му беше дала дяволски добра следа.

— Ще се заема с разследването — каза й той, опитвайки се да скрие ентусиазма си.

— Вие добър човек, господин Бот — заяви тя, като разчете предсказанието на трохите и го намери за безкрайно забавно. Тялото й се разтърси като планина от желе.