Изкуството на заблудата

60. Израз на доверие

По време на посещенията му при Мама Лу, корейката само два пъти не беше седяла върху трона си от палмово дърво, затова сега Болд отново остана изненадан колко ниска беше тя. „Не дребна — помисли си той, — а ниска.“

— Оценявам това, Велика господарке — каза лейтенантът. Той, Бабкок, Мама Лу и двете й тренирани полярни мечки в черни дрехи стояха зад щанда за месо пред едно разнебитено стълбище, което се спускаше надолу под блясъка на няколко голи крушки. Корейската бакалия миришеше на пресен джинджифил и екзотични подправки. От едно носово звучащо американско радио, разположено зад касовия апарат в другия край на стаята, се чуваше някаква корейска радиопрограма.

— Това било семейна тайна много поколения, господин Бот.

— Разбираме това.

— Вие, знам, вярвам. Да. Но жена? Мама Лу не знае.

— Няма причини да се тревожите — каза Бабкок.

— Давам ви думата си — заяви Болд, знаейки колко бе отговорно това твърдение.

— Полицията не знае това. Никой не знае.

— Разбира се — съгласи се лейтенантът.

— Само заради тази ваша приятелка.

— Матюс — каза Лу.

— Правя това само за вас. За нея. Вие добър човек, господин Бот. Вие изчиствате добро име на Били Чен.

На Болд не му се щеше този разговор да се проточва двайсет минути, но познаваше обичаите на корейката.

— Ще похапнем заедно — рече той. — Ще празнуваме.

Тя се усмихна и показа изцапаните си с червило зъби.

— Но по-късно.

Мама Лу го познаваше по-добре, отколкото бе предполагал.

— Да, по-късно.

— Покажи им — заповяда тя на по-едрия си бодигард. А на Болд каза:

— Тази тайна спасила живота ми три пъти. Може би спаси и ваша приятелка.

Лейтенантът кимна, а в гърлото му сякаш заседна някаква жаба, която изквака:

— Благодаря ви. — Той наведе глава и заедно с двамата си спътници се спусна по разнебитеното стълбище в склада отдолу.

— Мястото е старо — информира го развълнувано Бабкок, преди телохранителят да извади сивите дъски на един вграден в стената долап и да разкрие тесен тъмен проход.

— Това е.

Болд кимна на едрия мъж и поведе спътничката си към миризмата на влага и катранения мрак.

— Да се надяваме, че е така — чу се да казва лейтенантът.