Изкуството на заблудата

61. Да виждаш двойно

Докато седеше на влажната издатина в пълен мрак, защото Уокър беше изключил фенерчето, за да пести батериите, Матюс намести парчето от бутилка в лявата си ръка. За да бъде разрезът достатъчно сериозен, щеше да се наложи да натиска здраво и това я накара да осъзнае, че ръката й трябваше да бъде защитена, в противен случай щеше да се пореже и да изпусне стъклото.

Феръл светна изненадващо фенерчето и взе дясната й ръка в своята, за да разгледа раната й.

— Не е дълбока — каза той. Извади от единия си заден джоб голямо парче плат — на психоложката не й се искаше да гадае откъде го беше взел — и го натъпка в ръката й, за да спре кървенето. Без да знае, младежът току-що й беше дал щит срещу стъклото.

Тя се опита да проумее търпеливостта му. Защо не бързаше? Нима не осъзнаваше, че в момента вече я издирваше половината полицейско управление? Или просто вярваше, че тези тунели, в които през последните сто години на практика не беше влизал никой, освен шепа бездомници, ще му осигурят сигурно скривалище от евентуални преследвачи? Или беше намислил да й причини нещо ужасно и искаше да го отлага колкото се може по-дълго?

Пленниците, които водят преговори, никога не подтикват похитителя си към прибързани решения. Очевидното търпение на Уокър беше за нея като благословия. Той можеше и да познава тунелите под града, но тя познаваше тунелите на човешкото съзнание.

Погълната отново от пълен мрак, Матюс се приготви да прехвърли парчето стъкло в дясната си ръка.

— Как се зароди… идеята да му се случи някаква злополука?

— Забрави.

— Такива идеи не се раждат от нищото. Те назряват с времето. Как стана: Той критикуваше ли те? Въпреки че те беше научил да бъдеш по-добър рибар? Нещо подобно?

— Нищо не знаеш.

— Но не сме ли тук именно заради това?

— Тук сме, защото искам да бъдеш тук — отвърна Уокър. — Тук сме, защото аз ти помогнах и исках да ти покажа…

Тя го прекъсна:

— Не, искаше да ме изпиташ.

— И ти се провали.

— Тук съм, защото те разбирам, Феръл. — Психоложката намести стъклото в дясната си ръка. — Премисли отново мотивите си, защото аз съм тук именно заради това. Това беше твое решение, не мое, и ти трябва да го разбереш.

Дафни позволи на последвалата тишина да ги погълне, сякаш се ослушваше за животни в гората.

— Заради Мери-Ан ли? — попита шепнешком тя. — Заради нещо, което е причинил на Мери-Ан?

Фенерът светна отново. Уокър се отдалечи от нея и Матюс съжали, че не беше нанесла удара си, когато бе имала шанс.

— Нещо, което си видял, че й прави. Нещо, което си чул, че й прави. Какво? В корабчето, откъдето не си можел да избягаш? Откъдето тя не е можела да избяга?

Никакво гневно негодувание, никакви викове на протест. Феръл се обърна и я изгледа тъжно в мъждивата жълта светлина, и тя разбра, че бе познала.

— Да вървим — каза той, като махна с ръка.

— Накъде? — След като го пореже, фенерчето щеше да й е нужно. Ако го изгубеше в калта… без светлина щеше да се изгуби тук долу и да се блъска вечно в калните стени и изгнилите греди.

— Това, което чувстваш, Феръл… не е нещо, от което можеш да избягаш през няколко тунела. Ако ме нараниш, само ще направиш нещата още по-лоши.

— Ти ме предаде — каза младежът, но прекалено спокойно, прекалено тъжно. — И двете ме предадохте.

— Искаш да говориш за нас двете? Отговори ми тогава: как щеше да се почувства Мери-Ан, ако я беше поставил в същата ситуация? Да я влачиш в калта. И за какво? За да изиграеш някаква игра, която би трябвало да оправдае това, което си сторил с баща ви? Тя щеше ли да участва в играта, Феръл?

Те продължиха да се движат в същата посока, навели глави заради провисналите греди. Матюс предположи, че вървяха на север, обратно към сърцето на централната част на града. Приютът? Стаята, в която Вандърхорст беше окачил телата? Накъде?

— Ти си я спасил, нали?

— Млъквай!

— Спасил си я от него и този, когото имам предвид, не е Лени Нийл.

— Не знаеш нищо за това.

— Така ли? Той пиеше до самозабрава, нали? Критикуваше те как управляваш корабчето и ловиш риба, въпреки че именно неговата некомпетентност проваляше улова. Неговата, а не твоята. А после Мери-Ан е пораснала, превърнала се е в красива млада жена и тримата сте излизали заедно с корабчето. И той се е възползвал от това, нали? Възползвал се е от нея. Както е бил пиян. А ти си бил от другата страна на преградата и си бил принуден да слушаш цялото това унизително нещо. И на следващата сутрин погледът й е бил мъртъв, а ти си бил обзет от гняв, какъвто никога преди не си изпитвал. Но той е бил едър, свадлив мъж и ти не си можел да му се противопоставиш. Дори когато си му предлагал нещо, той те е удрял по главата. И двамата сте били целите в синини. Ти и Мери-Ан, нали? Тези синини са били знаците му на уважение. Колко дълго продължи това, Феръл? Месеци? Години?

Психоложката млъкна, защото осъзна, че младежът бе спрял на няколко крачки зад нея с насочено към краката му фенерче и наведена пораженски глава. Беше отбелязала още едно попадение. Тя заложи на това и пристъпи към него, като внимаваше оръжието й да остане скрито.

— Някой е трябвало да направи нещо и да го спре. Ти просто си направил каквото е било необходимо. — Дафни се поколеба, защото бе навлязла в най-опасната територия. — Единствената причина това да те разкъсва отвътре, Феръл, единствената причина то да не ти дава покой, е, че ти си добър човек. Лошите хора не усещат нищо. Но ти си се чувствал зле заради това, което си извършил, въпреки че то й е помогнало, въпреки че ти си я спасил. — Настъпи тишина, нарушавана от постоянното капене на вода някъде напред в мрака. — А тя е проявила неблагодарност и в момента, в който си я спасил, те е изоставила.

— Тя искаше да им кажа — чу се тихият глас на Уокър.

Матюс изпита едновременно чувство на победа и на ужас. Беше предполагала, че предателството на Мери-Ан се състоеше във факта, че бе отишла да живее при Лени Нийл. Сега знаеше, че катализаторът е бил друг.

— Продължавай да вървиш.

— Не можеш да избягаш от това. Можеш да ме прегазиш, можеш да ме хвърлиш от мост, но то ще продължи да те измъчва.

— Просто така се случи — каза той. — Случват се злополуки.

— Ти си я прегазил с колата, Феръл. Това не се случва просто ей така. То ще те измъчва, докато ние не те отървем от него.

— Няма никакво „ние“. Вече не.

— Тук сме двамата, Феръл. Погледни ме. Докосни ме, ако искаш. Аз все още съм тук. — Искаше да го примами по-наблизо.

Парчето стъкло си искаше своето. Това беше моментът — когато беше напълнила главата му с достатъчно образи, за да забави реакциите му. Но колената не искаха да й се подчинят.

— Никакви разговори повече — каза Уокър. — Говорихме достатъчно.

— Тя също е искала да ти помогне — заяви психоложката. Това беше връзката между нея и Мери-Ан. Не външният вид, не интонацията на гласа или сексуалните фантазии. Мери-Ан бе искала да му помогне и — случват се злополуки — той я беше убил заради това. Тя, Матюс, е била неговият шанс да опита отново и щом разбра, че Феръл бе убил баща си и сестра си, реши да поиска от него същото, което бе поискала Мери-Ан: Предай се, Феръл. Позволи ни да ти помогнем.

— Продължавай да вървиш.

— Не. — Дафни реши да остане на място и да се отбранява. Не искаше да марширува към смъртта си. Мери-Ан очевидно бе управлявала живота на този младеж, косвено или директно, докато той не я беше убил. Тя трябваше да успее там, където Мери-Ан накрая се беше провалила. — Мога да ти помогна, Феръл. Мога да те освободя от това. Но за целта трябва да разберем и двамата какво се е случило. Разкажи ми за злополуките. Сподели с мен. Моля те — добави тя, понеже вече не искаше да пролива кръв. Не искаше да го убива. Да го рани. Да избяга. Да. Но тя чувстваше, че младежът бе жертва също като нея.

— Ножът не ти трябва. Няма къде да отида, нали? — Матюс посочи тесния тунел. В действителност тя искаше той да е на тясно, за да бъде лесна мишена. Този тесен тунел беше идеален за нуждите й.

Хрумна й една мисъл и психоложката откри, че нямаше желание да я анализира, да я разгледа от всеки възможен ъгъл и да прецени всеки аргумент. В тази частица от секундата, когато избра да изкаже на глас мисълта си, вместо да я анализира, Дафни каза:

— Ти имаше много възможности да ме отвлечеш. Защо го направи чак сега?

Уокър махна с ножа.

— Тръгвай.

— Не. Направи го тук. Точно тук. Точно сега. — Тя разтвори ръце, хванала парчето стъкло с носната му кърпа.

— Не става въпрос за предателство — продължи психоложката, като знаеше отлично, че ставаше въпрос именно за това, но искаше да отклони вниманието на Феръл в друга посока. — Не се заблуждавай. Става въпрос за власт. Контрол. И ще ти кажа нещо: ти спечели за кратко онази игра с мен. Аз капитулирах. Разбира се, че го направих. Само се преструвах, че не съм.

— Губиш си времето, Ана — каза младежът. — Всичко е решено. Спести си дъха.

Зъбите й затракаха. „Синът повтаря греховете на бащата.“ Той искаше да бъде с нея на корабчето. Искаше да съживи миналото. Искаше да направи това, което бе направил баща му. Настоящето и бъдещето вече не бяха добри за него.

— Аз съм Дафни, Феръл. Не съм Мери-Ан. Мери-Ан е мъртва.

— Ще бъдем отново заедно. Само това има значение.

— Мога да ти помогна да се отървеш от това — каза умолително тя. — Мога да ти помогна да забравиш какво се е случило с баща ти… какво се е случило на корабчето. В момента ти не вярваш, че е възможно, защото си мислиш, че си опитал всичко, но е истина. Аз съм паспорта ти да се измъкнеш от тези кошмари. Не можеш да спиш, нали, Феръл? Не можеш. Не ядеш много — виждам го, само като те погледна. Ти все още си под негова власт, Феръл. Но аз мога да го накарам да се махне. Мога да оправя отново нещата.

— Това никога няма да стане. — Той се приближи още повече към нея. — А сега тръгвай.

Батериите на фенерчето отслабваха, а с тях намаляваше и шансът й да избяга. Ако възнамеряваше да използва парчето стъкло срещу Уокър, трябваше да го направи скоро.

— Тогава ми разкажи за другата злополука — тази с Мери-Ан.

Младежът каза:

— Ти обичаш всичко да е чисто и подредено. Спретнато. Но не винаги става така. Ще разполагаме с много време за разговори, Дафни. — Той се усмихна. — В края на тунела има светлина. Ще видиш.

„По-скоро корабче“ — помисли си Матюс. Уокър вече й беше намекнал това. Щеше да открадне някое корабче и да го изкара в открито море. Рибарите можеха да стоят седмици, дори месеци в морето. Тази мисъл я парализира. „Никога няма да ме открият.“