Изкуството на заблудата

29. Гласове

— Здравей, мамо, прибрах се — извика силно Ламоя пред предната врата на яхтата. Той вдигна демонстративно една хартиена торба с любимите й кифлички „Айнщайнс Багъл“. — Почерпи ме, или ще ти изиграя номер29? — Матюс продължаваше да мълчи, но Джон знаеше, че е вътре и че не би искала той да събуди съседите й.

Предната врата се отвори бавно и психоложката се появи на фона на тъмната всекидневна като сива фигура в долнище на анцук и тънка бяла тениска. Тя изглеждаше добре, противно на мнението й — без грим и с несресана коса, — това беше една Дафни Матюс, която Сержантът не бе виждал преди. И която му хареса.

Джон протегна към нея торбата с кифлички и каза:

— Изглеждаш като онова хлапе в „Екзорсистът“. — Застанал на прага, той усети задушливия, застоял въздух, който излизаше от стаята. Но тя не прие торбата.

Вместо това заяви:

— Имам си предостатъчно кифлички. Защо не се възползваш от поканата ми друг път, Джон?

— Нуждая се от помощта ти — отвърна Ламоя. Когато една жена се правеше на недостъпна, той почти винаги намираше начин да я завладее. Сержантът живееше за такива предизвикателства.

— Имам гатанка за теб — каза Ламоя.

— Махай се.

— Стига де.

— Не искам да играя игричките ти, Джони.

— Напротив, искаш. И ще ти кажа защо: защото не искаш някой да научи отговорите преди теб, а аз разполагам с отговорите, Матюс, отговорите, от които се нуждаеш. Повярвай ми. Ако ми затвориш вратата, ще дам информацията, която имам, на Болд.

Дафни проучи с тъжен поглед лицето му. Вратата се отвори с още няколко сантиметра. Ламоя предвкуси победата си. Той каза:

— Малкият Джо знаеше, че работиш като доброволец в приюта — спомняш ли си? Тази вечер той се е обадил на мобилния ти телефон — номер, с който не би могъл да се сдобие, освен ако не му го дадеш сама. Привлякох ли вниманието ти?

Тя отвори широко вратата и Сержантът влезе вътре.

— Харесва ми как си разкрасила това място. Бомбоубежището на Марта Стюарт30 е очарователно.

— Очарователно? — повтори Дафни, сякаш последните думи на Ламоя бяха произнесени на чужд език. Тя сложи резето и заключи секретната брава. Сержантът забеляза полицейския лост от лявата страна на вратата и осъзна, че Матюс се беше барикадирала с него.

— Хавлиени кърпи на прозорците? Страхотно.

— Стига шегички.

— Мога ли да светна лампата?

— Така ми харесва повече.

— Това ме притеснява.

Дафни грабна хартиената торба, надникна вътре и отбеляза:

— Сусамени.

— Препечени, с нискомаслено топено сирене.

— Но как…?

— Матюс, знам повече за теб, отколкото можеш да си представиш. Повярвай ми.

Психоложката го изгледа подозрително. Кифличките й се сториха хубави. Тя намаза едната с топено сирене и отхапа солидна хапка. Наличието на апетит беше добър знак. Заговори с пълна уста, нещо нетипично за нея.

— Пуснаха ме в принудителен отпуск до второ нареждане. Провалих се на теста за алкохол, знаеш ли?

— Да, чух.

— Две-три чаши вино и се провалих. Не бях пияна, Джон. Бях уплашена. Ама на.

— Болд се е заел с това. Ще оправи нещата. Необходима е само малко канцеларска работа. Ще си обратно на седлото след ден или два.

— По-скоро след четири — пет. А междувременно съм без значка и пистолет.

Щом чу тези думи, той разбра, че е бил поканен вътре не заради кифличките, нито заради професионален разговор в извънработно време, а защото психоложката имаше нужда от него. Това нарани гордостта му.

— Какво има?

— Трябва ми нерегистрирано оръжие — отговори тя.

Молбата й му подейства като плесница в лицето.

— Ти, от всички именно ти? — Матюс беше най-отявленият противник на оръжията в управлението.

— Времената се менят.

— Но не чак толкова.

— Интересно как ще ти се отрази една добра доза реалност.

Ламоя каза:

— Серж ме попита какво възнамерявам да правя.

— Ти?

— Останах с впечатлението, че смята, че ние сме започнали да… се сближаваме. Нещо такова.

— Ние?

— Не че това е напълно немислимо — каза той с тон, предназначен да изпробва реакцията й. — Предполагам, че е в сферата на вероятното. Ти и аз. Искам да кажа, че и друг път са ставали странни неща.

— Назови едно. — Психоложката сложи джезве с вода на котлона. Движенията й изведнъж станаха по-бързи, сякаш беше свалила от себе си тежко палто. — Обичаш кафе, нали?

— Осем… не, девет години, откакто работим заедно, и ти ме питаш какво пия?

— Учтиво е да се попита.

— Но е грубо, когато двама души се познават от толкова много време като нас.

— Пиеш еспресо — заяви тя. — Виждаш ли? — Беше права, разбира се. — Имам еспресо машина, някой ми я подари за Коледа.

— Беше по случай назначаването ти — каза той. — Подари ти я Гейнс.

— И ти помниш това?

Сержантът сви рамене. Усети, че лицето му пламва.

— Едно нормално кафе би било чудесно — промърмори той, — стига да имаш кафе и това да не представлява проблем за теб.

— Едно суфле би било проблем. Но с едно черно кафе мисля, че ще се справя.

Ламоя попита дали може да използва тоалетната, осъзнавайки с пълна сила, че се намираше на яхта. Дафни махна към пространството зад ъгъла на кухнята и го попита никога ли не е бил тук преди. Сержантът отговори уклончиво, сякаш не си спомняше.

Докато уринираше, Ламоя разгледа съдържанието на стенната й аптечка, оставена леко открехната. Вътре имаше оранжево-кафяво шишенце с предписание от лекар. С бяла капачка, обезопасена за деца, но не и за Сержанта. Той закопча ципа си, пусна водата и използва шума, за да бръкне в аптечката и да завърти шишенцето. Беше предписано преди година.

Очите му се стрелнаха нервно към вратата, за да се убедят, че резето е на мястото си. Амитриптилен. Десет или повече хапчета. Ламоя извади две и ги пъхна в малкото джобче на дънките си. На съхранение. Един вътрешен глас му извика: „Какво правиш, по дяволите?“ Но отговорът дойде незабавно. „Застраховка. Спокойно. Това не означава, че ще ги изпия.“ Той върна вратата на аптечката в същото положение, в което я беше заварил — винаги добър детектив. Погледна отражението си в огледалото и се изненада, че изглеждаше съвсем нормално. Щом отключи вратата и се върна при Матюс, чувството за вина пропълзя по вените му като малки иглички и го накара да потръпне.

— Какво ще кажеш да те изведа оттук и да ти взема нещо за закуска в любимия ми крайпътен ресторант? — попита я той.

— Какво ще кажеш да ми намериш един нерегистриран пистолет?

— Воайорите не обичат насилието. Ти сама си го казвала, когато сме се занимавали с тях в миналото. Уокър си мисли, че е част от разследването. За това е виновна скръбта му, нали така?

— Откога стана психолог?

— Кажи ми, че греша.

— Ти никога не грешиш, Джон. — При нормални обстоятелства сарказмът на Матюс щеше да го накара да си тръгне от яхтата. Когато изпаднеше в ярост, тя пускаше интелекта си на свобода, сякаш беше затворено в зоопарка животно, очакващо своя шанс, и той знаеше, че няма смисъл да се изправя насреща му. Но този път откри, че не желаеше да се остави да бъде изгонен, защото това щеше да е двойна победа за него.

— Уокър разполага с номера на мобилния ти телефон — каза Ламоя. — Трябва да се съсредоточим върху този факт. Той би трябвало да е ключът към всичко, Матюс, защото е напълно необясним. Ако намерим обяснение, ще знаем къде да го открием.

— Ще го открием при канала — възрази психоложката, — да чисти риба. Утре сутринта.

— Не, няма. Той е напуснал работа. Знаеш го. Предполагам, че е офейкал някъде. Знае, че е отишъл твърде далеч с предложението си да помогне за двете изчезвания. Трябва да е свързан по някакъв начин с тях, щом прави такова предложение. Споменаването им пред теб е било грешка.

— Уокър не е свързан с изчезванията — протестира тя. — Той е едно сразено от скръб, тъжно човешко същество, което е объркано и крехко в емоционално отношение и което се опитва да ме подмами да го включа в разследването с информация, която не притежава, така че да бъде част от нещо. Точно сега, Феръл не е част от нищо. Убийството на сестра му е всичко, което му е останало.

— Обясни ми тогава как се е сдобил с номера на мобилния ти телефон.

— Видял го е на телефона, докато е бил в колата — това е единственият начин, за който мога да се сетя.

— Не споделям твоето мнение.

— Каква изненада — каза тя, прибягвайки отново до сарказъм.

В този момент Ламоя забеляза масивното кълбо от жици и касетофона до домашния телефон.

— Познаваш ли Даниълсън от техническия отдел? — попита го Дафни.

— Каква е сделката?

— Ако искам да получа ограничителна заповед срещу него, ще трябва да разполагам със запис на поне един от моите откази. Добре дошъл от женската страна на новия подобрен закон срещу преследването. Все същият, все същият стар закон, ако питаш мен. — Тя си направи чай и изля остатъка от горещата вода в една фуния, напълнена с твърде много кафе. Той си замълча. Матюс заяви спокойно: — Трябва ми оръжие и в случай че се наложи да го използвам, искам да не може да бъде проследено.

Щом чу това, вътрешностите на Сержанта се преобърнаха.

— Караш ме да се тревожа.

— Правя ти кафе — поправи го тя.

Ламоя опита резултата от усилията й. Той беше горчив и парещ. Но Сержантът й каза точно обратното. Любители на чая. Какво ли разбираха те от кафе?

— Няма ли да ме попиташ?

— За твоята версия за номера на мобилния телефон?

— Че какво друго?

— Добре, питам те.

— Той е бил в приюта — каза уверено Ламоя. — Името, адресът и номерът на мобилния ти телефон са окачени някъде по дъската за съобщения. Прав ли съм? Уокър говори като бездомник и се облича като бездомник. Нима някой би го попитал какво прави там?

— Хубава теория, но приютът е само за жени, Джон.

— Но от време на време там сигурно влизат и мъже, независимо дали търсят някое момиче или си мислят, че приютът е смесен.

— Така е, прав си.

— Е, някой от тях е бил Уокър. Може би е влязъл с цел. Съвсем съзнателно, в твое отсъствие. И е взел твоя…

Матюс го прекъсна, връщайки се към началото на неговото предположение.

— Това би обяснило защо е наблюдавал приюта. — Мислеше за фигурата в закрития паркинг. Ами ако онези улични хлапета й бяха казали просто това, което са решили, че тя би искала да чуе? Ами ако мъжът, наблюдавал я отгоре, е бил Уокър? И защо изпитваше такава несигурност да сподели, че Нейтан Прейър се е спотайвал в края на кея й? Отговори си незабавно на този въпрос, знаейки, че не е била съвсем невинна по отношение на Прейър, че не бе останала сто процента обективна с него по време на сеансите им. Не че някога бе направила нещо, което би могло да се изтълкува като намек, нищо подобно, но нещо в Нейтан я бе накарало да удължи беседите с него с по няколко минути, беше го оправдало в очите й поради липсата на доказателство за вината му, когато трябваше да преценя всеки негов отговор. По-късно се бе питала дали не се е била оставила да бъде запленена от чара му — нечувана грешка, непростим грях за един психолог. Знаеше, че трябва да спомене за присъствието на Прейър на кея й, но не сега. Не на Ламоя. Страхуваше се, че Сержантът от отдел „Престъпления срещу личността“ може да разреши проблема с един бейзболен удар, а това нямаше да е от полза за никой.

— Приютът е отворен по това време на нощта, нали? — попита той.

Тя му отговори с поглед „не ме карай да правя това“.

— Шефът иска да го задържим за разпит. А аз искам да разбера как се е сдобил с номера на мобилния ти телефон. Обади се на който е необходимо и да се махаме оттук. Тук смърди, знаеш ли?

— Момче, ти наистина знаеш как да поласкаеш едно момиче.

— Да бе — отвърна в същия дух Ламоя. — Така разправят.

Матюс проумя нещата бавно, сякаш учеше стъпките на танц. Просто не можеше да приеме ей така, отведнъж, идеята за Уокър в приюта. Също като при многобройните предишни разследвания, тя смяташе, че първоначалната информация е твърде голяма, за да бъде обработена напълно, като разбъркана супа, която трябва да се избистри, преди да бъде опитана, за да се установи какво съдържа. Но за Ламоя това не беше супа, а спагети и той ги запрати по стената, както правеше винаги, за да види дали ще се залепи нещо. За него Дафни беше част от сместа — Сержантът беше хвърлил там и нея, включвайки я в своята теория. Ламоя не развиваше теории, а по-скоро ги тестваше. Той не вършеше работата си на хартия, а на бойното поле и това до голяма степен обясняваше защо тя се озова пристегната с колан на мястото на пътника в неговата джета малко преди полунощ. Още едно от щурите хрумвания на Ламоя и Дафни в колата му, най-вече за да му прави компания.

— По-добре ли се чувстваш? — попита я той. Сержантът шофираше безстрашно, както подхождаше към повечето неща в живота. Тя му завиждаше за това, но в същото време мразеше факта, че бе негов спътник.

— Чувствам се засегната, че ме влачиш след себе си, Джон.

Боже, как само обичаше жените.

Психоложката реши да се пребори с последвалото мълчание и каза:

— Съзнанието ти отива на странни места, когато усетиш, че някой те атакува.

— Ти си в безопасност с мен — отвърна той с най-сериозния глас, който някога бе чувала от неговата уста. — Винаги и завинаги. Никой никога няма да се доближи до теб, когато съм наоколо, Матюс.

Тя не искаше да плаче пред него. Загледа се през прозореца от нейната страна само за да премести фокуса на вниманието си и срещна отражението на ококорените си очи. Ламоя галантен? Кой би предположил?

Дафни каза:

— Изявления като това могат да ти създадат проблеми.

— Аз винаги имам проблеми.

Това я накара да се поусмихне.

— От сега нататък ще стоиш в моята мансарда. Край на дискусиите.

Тя се засмя на глас:

— Тая няма да я бъде.

— Ще я бъде, и то още довечера. И ще я бъде, докато не изясним този случай.

Матюс потърси в профила му някакъв намек, че се шегува. Колата поднесе на поредния хлъзгав завой, но психоложката не се опита да запази равновесие. Вместо това се отпусна на седалката, като се питаше как така всичко изведнъж започна да й се струва по-хубаво.

— Събери една чанта багаж. — Той се пресегна и я хвана за лявата ръка — един невероятно грижовен жест за Джон Ламоя. Дафни не се отдръпна, не се пошегува с него. Очите им се срещнаха за миг. Сержантът стисна леко ръката й и потърка палец в дланта й. — Знам какво си мислиш — че съм полудял. Няма нищо, Матюс. Всичко ще бъде наред. — Колата се вля в трафика и в черното сияние на мократа улица се отразиха цветни светлини. — И това ще отмине.