Изкуството на заблудата

9. Стая с изглед

Док Диксън — едър като мечок мъж с полускрити от тежките клепачи очи и широко лице — махна на Матюс, за да привлече вниманието й, а после й посочи своята служителка, която седеше зад плъзгащия се стъклен прозорец на рецепцията, гледаща към чакалнята на съдебния лекар. Неговият сигнал означаваше, че Лангфорд „Лени“ Нийл — вероятният приятел на тяхната госпожица Хикс — е пристигнал току-що и очаква да го приемат.

Матюс му кимна в знак на благодарност, погледна стенния часовник, зачуди се дали да не звънне още веднъж на Ламоя и се примири с факта, че едно телефонно обаждане нямаше да помогне за намаляването на уличното движение. Нищо не би могло да намали сиатълския трафик, дори Бог.

Чувствайки се длъжна да постъпи така, тя бе оставила съобщение на рибарския док, където се бе срещнала с Феръл Уокър, в което беше посочено къде се намира моргата и кога ще се проведе идентифицирането на трупа, с надеждата, че съобщението може да не стигне навреме до скърбящия брат. Въпреки това психоложката не сваляше очи от прозорчето на рецепцията, като се питаше дали все пак Уокър нямаше да се появи.

Матюс никога не бе харесвала моргата и я бе избягвала винаги, когато бе имала възможност. Диксън я управляваше по-скоро като лекар, отколкото като бюрократ, като проявяваше жив интерес към всяко тяло, преминаващо през нейните врати и през юридическата система, която претендираше за контрол над телата след смъртта им. Дафни не беше нито толкова близка, нито хранеше чак такива приятелски чувства към доктора, каквито хранеше към него Болд, но благодарение на лейтенанта изпитваше към този човек дълбоко уважение. Въпреки това, докато повечето детективи от отдел „Убийства“ бяха привикнали и се чувстваха само малко неловко в моргата, Матюс, която рядко ходеше там, намираше подземната обстановка, миризмата на лекарства и тягостната тишина за отблъскващи. Може би чувствата й се дължаха на болничния вид на мястото: луминесцентно осветление; сив килим; бели кантонерки край стените; експедитивни мъже и жени, представители на всички етноси на Сиатъл, облечени до един в бели лабораторни престилки, някои, носещи папки, други, отговарящи на телефонни обаждания. Моргата изглеждаше толкова нормална. Човек очакваше нещо по-мрачно и по-окончателно — влажни каменни стени и прозорци с решетки, заекващ доктор и куца сестра. Това място й напомняше по-скоро за кабинета на нейния акушер-гинеколог. Обстановката изобщо не се връзваше с представите й.

Влезе Ламоя, сержантската значка беше закачена на джоба на сакото му от еленова кожа. Той намигна на служителката на рецепцията — около шестдесетгодишна афроамериканка, — пренебрегна една от младите лекарки, която се опита настойчиво да привлече вниманието му, хвана Матюс през кръста и я поведе към двукрилата летяща врата, през която се влизаше в „камерата за месо“ — главната приемна зала, която даваше подслон на двадесет и едно хладилни чекмеджета и бе обзаведена с три маси за аутопсия от неръждаема стомана с дренажни канали, силни лампи и видеокамери. Психоложката знаеше за съществуването на поне още една зала за аутопсии — по-скоро частен хирургичен кабинет, в който Диксън или главният му асистент от време на време се заемаха с някой деликатен или особено отвратителен случай. Тя се закова рязко на място, не позволявайки на Ламоя да я въведе през двукрилата врата, преди това да стане необходимо, при което сержантът залитна непреднамерено към нея и се допря до тялото й. Те се отдръпнаха внимателно един от друг и за момент Матюс не усещаше нищо друго, освен спомена за допира, съхранен от нервните окончания на кожата й.

— Онзи там нашият човек ли е? — попита делово Ламоя, като отстъпи назад.

— Да. Лангфорд Нийл — отвърна тя и подръпна леко сакото си, за да го изпъне. — Приятел, или бивш приятел на Мери-Ан Уокър, ако това там е тя.

— А докторът смята, че е.

— Докторът разполага с по-добра снимка от шофьорска книжка от тази, която имам аз. Едно от очите й, мисля, че лявото, все още е на мястото си и несъмнено е със същия цвят — синьо. Ръстът горе-долу съвпада. Теглото също, ако се вземат под внимание погълнатата вода и подпухването. Помолих брат й да се опита да намери зъболекарския й картон.

Сержантът хвърли поглед към рецепцията.

— Чакай да ти кажа нещо за нашето ангелче, Нийл. Две присъди и няколко жалби от предишни гаджета. Този тип играе грубо. При първата присъда е прекарал трийсет дни в окръжния затвор. При втората е влязъл вътре за шест месеца, а е излязъл след четири.

Тази новина поставяше Нийл на челно място в списъците със заподозрени и на двамата. Едва сега Дафни разбра допълнителния мотив за хода на Ламоя — той обичаше да демонстрира информираност.

— Това определено ни помага — каза тя, — но не бива да забравяме и брат й.

— Залагам десет към едно, че тя е била убита в или близо до дома на приятеля й, затова е по бельо, без обувки и така нататък.

— Братът може да таи в себе си ревност и гняв, защото е бил изоставен заради Нийл. Това е страховит коктейл.

— Нийл има две присъди за побой над жени. Шегуваш ли се с мен? Да не забравяме брат й, добре. Но да съсредоточим вниманието си върху Нийл. Ако наистина разпознае тялото й, доколкото разбирам, ти ще го отведеш направо в предварителния арест и ще се заемеш с разпита му. Прав ли съм?

— Да, или ще използвам тукашната зала за съвещания.

— Смяташ, че това идентифициране може да го извади от равновесие — като я види такава подута и всичко останало — и че трябва да го обработим, докато имаме такава възможност.

— Ти си доста по-умен, отколкото изглеждаш.

Ламоя се справяше с лекота. Той бе превърнал избирането на подходящия момент в изкуство. И го правеше професионално — поне засега. Това накара психоложката да настръхне и да застане нащрек.

— Ти искаш да участваш в този случай до неговото разрешаване и аз нямам нищо против. Изглеждаш твърде… свежа… за човек, който се труди на няколко места. Особено, като се има предвид, че си прекарала в моргата няколко извънредни работни дни.

Психоложката знаеше, че може да се справи; беше виждала много трупове, някои от които в ужасно състояние, но това не означаваше, че иска да го направи.

— Мисля да приема това като комплимент.

— Твърде много мислиш — каза той, като я погледна в очите, за да я убеди в позицията си. Сержантът имаше големи кафяви очи и знаеше как да ги използва ефикасно.

— Тоест?

— Трябва да се научиш да чувстваш, Матюс. — Джон се облегна на едното крило на летящата врата. Нямаше намерение да я кара да влизат заедно вътре. — Ти си като машина. Управлението е това, което е от значение. — За Ламоя всичко се свеждаше до автомобилите. — Когато се заловиш с него, ще си близо до съвършенството.

— Кой казва, че искам да бъда съвършена? — Но сержантът не отговори. Той я остави да размишлява над думите му. Вратата се затвори зад гърба му. За него избирането на подходящия момент беше всичко.

Отпреди десетилетия в градските морги в цялата страна бе въведена практиката разпознаването да не се извършва в помещението, в което се намираше трупът, защото миризмата много често предизвикваше припадъци и повръщане. За целта в някои морги се използваше видео, в други — прозорец, а в повечето и двете, също като в окръжната морга, където бе монтиран цветен телевизионен приемник от лявата страна на тесен прозорец, снабден с щора, която се вдигаше и спускаше отвътре.

Лени Нийл беше красив по начина, по който можеше да е красив един скиор безделник, и доста самоуверен, което си личеше по изправените рамене, самодоволното изражение и очевидното му желание да съблече с поглед Матюс, от която не откъсваше очи.

Психоложката знаеше, че не трябва да прибързва с въпросите, но той я беше атакувал първи с безцеремонното изучаване на „топографията й“ и Дафни се почувства длъжна да отговори на предизвикателството.

— Кога видяхте за последен път Мери-Ан? — попита тя.

Въпросът не смути ни най-малко Нийл, но на лицето на Ламоя се изписа леко безпокойство. Лени остана спокоен и равнодушен, сякаш беше на интервю за работа. Това подразни още повече Матюс.

— Преди няколко нощи.

— Преди колко нощи?

— Мисля, че в събота.

— Мислите или сте сигурен? — настоя психоложката.

— В събота вечерта. Късно.

— Не сте ли притеснен за нея?

— По-скоро съм ядосан.

— Не сте съобщили за изчезването й. Защо?

— А защо да го правя? Тя ме заряза. Толкова по-зле за нея.

Мери-Ан си беше отишла. Следващият въпрос. Матюс знаеше как да процедира. Попита го за последния път, когато беше видял Мери-Ан. Къде са се намирали тогава, как е била облечена, в какво настроение е била.

— Мисля, че са готови за нас — намеси се Ламоя.

На видеоекрана се виждаше обикновен бял чаршаф върху носилка от неръждаема стомана. Сержантът почука на прозореца и щората се вдигна като театрална завеса. Една ръка се появи едновременно на екрана и от другата страна на прозореца, отметна чаршафа и откри останките от женска глава, която изглеждаше патетично и същевременно ужасяващо. Устните бяха гротескно подути, сякаш напомпани с въздух. Клепачите бяха затворени и зашити, очевидно, за да спестят на Нийл гледката на празните очни кухини.

Психоложката усети как затаи дъх. Ламоя остана невъзмутим. Нийл дълго гледа мъртвото лице, после издиша бавно, поклати леко глава и се извърна настрана с изцъклени очи. Матюс не бе очаквала подобна реакция от един убиец — двамата със сержанта се спогледаха и тя разбра, че той споделяше мнението й — и тя я накара да се зачуди колко добър актьор би могъл да бъде Лени Нийл. А това на свой ред я подготви за отговора на следващия въпрос, който възнамеряваше да му зададе.

— Да — каза Нийл, като продължаваше да гледа настрани от прозореца.

— Мери-Ан Уокър ли е? — попита Ламоя.

Мъжът изглеждаше леко позеленял; кожата му бе придобила нюанс, който преди секунди не съществуваше.

— Някъде тук има ли мъжка тоалетна?

Сержантът го упъти надолу по коридора, после размени отново поглед с психоложката, разкривайки й собствената си изненада от реакцията на Нийл.

В предната част на моргата настана суматоха, защото служителката на рецепцията скочи от стола си прекалено късно, за да предотврати нахълтването на един мъж, облечен в износено горнище на анцуг и мърляви сини дънки.

На Матюс й бе нужен само миг, за да разпознае в новодошлия Феръл Уокър.

Уокър се спря объркано насред главната зала на моргата, но на лицето му бе изписано решително изражение. Психоложката веднага усети безумната енергия, която излъчваше младежът. Тя прехвърчаше из стаята като искри от електричество. Новодошлият прикова вниманието на всички служители в моргата — те вдигнаха глави и в помещението стана тихо. Тези хора нямаха никаква представа, че това бе един скърбящ брат. На тях Феръл им изглеждаше като психопат в метрото, като лунатик в преддверието на хотел. От присъстващите в стаята само служителката от рецепцията се помъчи да се намеси, но и тя размисли, след като направи няколко крачки към младежа. Лени Нийл все още не го беше забелязал.

Матюс излезе от малкия коридор, в който се намираше прозорецът за наблюдение, и се запъти към Уокър, който обаче я пренебрегна и тръгна към Нийл. Пръстите на дясната му ръка танцуваха като на готвещ се за стрелба гангстер.

— Недей! — изкрещя тя, но за нейна изненада викът й спря не Феръл, а Нийл и това позволи на младежа да скъси дистанцията между тях още по-бързо. Психоложката знаеше, без действително да знае, какво възнамеряваше да направи Уокър; знаеше, без наистина да знае, че за няколко скъпоценни секунди скърбящият брат бе все още възприемчив; знаеше, без действително да знае, че щеше да й се наложи да убеждава Уокър.

Младежът, който сега се намираше от лявата й страна, замахна със скоростта на влечуго към доста по-високия от него мъж. Ламоя, който още се намираше в малкия коридор, извади инстинктивно оръжието си, но Матюс го спря с жест, понеже извитото острие на ножа за риба проблесна във въздуха и замръзна до гърлото на Нийл.

— Въпросът, който трябва да си зададете — започна тя, обръщайки се към Уокър, сякаш беше репетирала тази роля, — е не дали смятате, че господин Нийл е наранил сестра ви, нито дали мислите, че самият вие сте способен да го нараните, не и дори за времето, което ще прекарате в затвора — ще получите доживотна присъда за подобно нещо, Феръл, което ще рече, че господин Нийл ще е погубил и двама ви с Мери-Ан, — въпросът е какво щеше да ви каже Мери-Ан, ако беше тук в този момент, дали щеше да одобри факта, че разрушавате собствения си живот в опит да спасите нейния; един живот, който вече не може да бъде спасен. — Психоложката се придвижи бавно към него. Вече ги деляха около пет метра.

Беше привлякла вниманието му, макар че засега нямаше резултати. Острието остана допряно до гърлото на Нийл.

Дафни продължи:

— Господин Нийл току-що идентифицира Мери-Ан. Тя е тук и можете да я видите лично. — Психоложката се вкопчи в това, което според нея бе най-голямото му желание — да види сестра си отново, — и без да сваля очи от младежа, посочи към коридора, където чакаше Ламоя. Трябваше да го върне към скръбта му и да го отдалечи от гнева и вината. — Искате ли да видите отново Мери-Ан, Феръл? Това би било хубаво, нали? Повярвайте ми, ако продължавате по този начин, никога няма да я видите отново. Когато дойде време за нейното погребение, вие ще сте в затвора и вашите действия тук, в този момент, ще са възпрепятствали завеждането на каквото и да е съдебно дело срещу господин Нийл, независимо от факта дали е изиграл някаква роля за смъртта на сестра ви.

— Това… е… пълна глупост — процеди Лени Нийл през стиснатите си зъби.

Очите на Уокър не спираха да шарят.

Матюс направи още една крачка към него. Сега ги деляха четири метра.

— Заблуждавате се, ако си мислите, че правите услуга на Мери-Ан, Феръл. Смятате ли, че хладнокръвното убийство на един човек ще й помогне? Как? Смятате ли, че то ще помогне по някакъв начин на собственото ви положение? Така ще си навлечете големи неприятности. — Тя кимна към Ламоя. Искаше да раздвои вниманието на Уокър. — Джон! Това ще ти причини ли неприятности?

— На мен? През цялата следваща седмица ще трябва да пиша доклади, ако това момче направи погрешния избор. Със сигурност няма да ми направи услуга.

— Така е — съгласи се психоложката. Тя протегна длан към Уокър. — Само ми дайте този нож и инцидентът е приключен. Чувате ли, Феръл? Приключен. Остава само думата на господин Нийл срещу вашата. Сержантът и аз, хората в тази стая: никой нищо не е видял. Един скърбящ брат е изпуснал малко нервите си. Голяма работа.

— Кой е грешният избор? — обади се Ламоя.

— Той й причини това! — каза със суров глас младежът.

— Глупости — изпъшка Нийл.

— Не знаем какво се е случило — намеси се Матюс. — Това все още е решаващото. Ако сте прав, значи сте прав. Но това е рисковано предположение от ваша страна. А какво ще стане, ако грешите, Феръл? Какво? Какво ще стане, ако днес тук убиете един невинен човек? Убиецът на Мери-Ан — на свобода, а вие в затвора, зад решетките, където не можете да направите нищо, за да ни помогнете. Ние се нуждаем от помощта ви, Феръл. Вие сте единственият й жив роднина — това е ужасно важно за нашето разследване.

Вместо да й подаде ножа, Уокър се напрегна.

От далечния край на стаята проехтя гръмовен мъжки глас:

— Оставете ножа, млади човече! — Док Диксън, звучащ като самия Господ. Зад психоложката, от дясната й страна.

Феръл погледна в тази посока, като увеличи натиска върху гърлото на Нийл.

Диксън каза:

— Не използвайте нож като оръжие в подземието на една болница. — Това прозвуча много убедително. — На етажите над главите ни има неколкостотин дипломирани лекари. Има спешни отделения. Хирургически кабинети. Аз самият съм лекар. Неколцина от асистентите ми в тази стая също са лекари. Ние няма да го оставим да умре. Каквото и да опитате, ние ще го спасим. В момента, в който се опитате да направите нещо, сержант Ламоя, дето стои ей там, ще ви застреля или ще ви изпотроши кокалите. Помислете и върху още нещо: никой от тук присъстващите няма да се втурне да ви помага, повярвайте ми.

Сега Ламоя се намираше може би на десет крачки зад Матюс.

— Това е еднопосочен път — обади се той, — не тръгвай по него.

Психоложката каза:

— За целта има съдебен процес. Процес, който върши работа, Феръл. Но ножовете не вършат. Повярвайте ми.

— Ножовете цапат — намеси се Диксън. — Изцапайте ми килима и ще ви пребия собственоръчно.

Лекарят се раздвижи за първи път и приближаващата му фигура се уголеми още повече в периферното зрение на Матюс, напомняйки й на кобра. През всичките тези години тя някак си беше пропуснала да забележи страховитата външност на Диксън. Внезапно осъзна много по-ясно на какво се дължеше привличането между доктора и Болд — и двамата бяха от един дол дренки.

Бледите очи на Феръл шареха между Диксън и психоложката.

— Спри на място — предупреди го младежът.

Дафни направи една крачка и каза:

— Дайте ми ножа и всичко ще приключи. Това е единственият начин то да приключи. Поставете Мери-Ан в тази стая, Феръл. А нас останалите ни махнете оттук. Останете само вие, господин Нийл и Мери-Ан. Поставете Мери-Ан точно тук, където съм в момента — можете да го направите, знам, че можете, — и тогава се запитайте какво би ви казала тя. Как би реагирала на заплахата ви към господин Нийл? Какво би ви помолила да направите? — Психоложката направи още една крачка към него. Два метра. — Не слушайте мен, не слушайте доктор Диксън, просто послушайте нея, Мери-Ан.

Уокър се втренчи в нея.

— Пуснете ножа, Феръл.

За нейна изненада младежът го пусна.

Ламоя се втурна към него, сграбчи го и го събори на пода с помощта на Диксън.

Лени Нийл се наведе над Феръл:

— Непотребно лайно.

Дафни вдигна ножа от килима. Той беше по-тежък, по-солиден, отколкото бе предполагала.

Сержантът сложи по устав белезници на Уокър, но после се зачуди на глас дали трябва да го арестуват и Матюс предложи на Нийл да реши дали иска да подаде жалба срещу него, или не. Един смазан от скръб брат, изправен пред възможността да види тялото на убитата си сестра. Колко сурова щеше да бъде съдебната система към Уокър?

— Убита? — повтори след нея Нийл.

— Вие поне ме слушате, господин Нийл. А това е добре като за начало.