Ламоя имаше око на полицай, нос на полицай и инстинкти на полицай, но сърце на обикновен човек, затова, когато слабите гласове, които следваше, изведнъж замлъкнаха — вече бе сигурен, че единият е на жена, — той се уплаши, че е изгубил Матюс завинаги.
Сержантът изостави усилията си да се придвижва безшумно и се втурна безразсъдно в тунела, пришпорван от опасенията си. Никакви остроумия не се въртяха в главата му и не напираха на устните му, никакви духовитости; целият беше само мускули, адреналин и решителност.
Чувствата, които човек изпитва към другите, често се проявяват по странен начин. На Ламоя му бяха необходими един тунел, миризмата на смърт и заглъхващи гласове, за да осъзнае истината, която криеше в сърцето си: нейният живот беше безценен за него. Трябваше да я спаси на всяка цена.
На места тунелът изглеждаше готов да се срути, стогодишните железопътни траверси се огъваха под тежестта и натиска на града, построен върху тях. Сержантът преминаваше през участъци, в които се редуваха горещина и студ, отвратителна смрад с липсата на каквито и да било миризми. Гробовете бяха по-плитки от тези катакомби. Той бягаше под гробове.
Мъжът видя недалеч пред себе си стена от тръби, които изглежда, запушваха тунела и си помисли: „Да измина целия този път, само за да открия, че е блокиран.“ Но когато се приближи, светлината на фенерчето му разкри илюзията — под най-долната тръба имаше достатъчно място, през което да се провре.
Докато се провираше под тръбата, той чу вик — мъжки вик, — породен от физическа болка, а не от ярост.
После се разнесе шляпане — някой бягаше през калта. Не един, а двама души, реши сержантът. Не към него, а в другата посока. Дали не бягаха от него? Беше ли видял Уокър светлината на фенерчето му? Беше ли чул приближаването му?
Или Матюс бягаше от Уокър, което беше по-вероятно, като се имаше предвид викът, който бе чул? Ламоя премина в спринт, като се изкушаваше да извика, но се опасяваше да не издаде присъствието си.
Когато халогенното му фенерче освети почервенелия от кръв парцал и назъбеното парче стъкло, увито в него, той не изпита страх, а стопляща надежда. Беше ли Уокър достатъчно умен, за да измисли подобно оръжие? Не му се вярваше. Беше ли отрязал главата на Прейър с парче стъкло? Едва ли. Тя го беше изиграла. По дяволите — тя го беше изиграла!