Изкуството на заблудата

35. Преследване на сляпо

Четири от шестте налични патрулки бяха паркирани около участък от търговската част на града, заключен между Второ и Трето авеню и улиците „Кълъмбия“ и „Джеймс“. На дежурните полицаи в тези коли бе наредено да следят зорко за всеки субект, по всяка вероятност от мъжки пол, който изскочи тичешком от вратата на някоя сграда в района или от люковете по тротоарите на някоя от съседните улици. Всъщност, ако някой изглеждаше или се движеше подозрително, то той трябваше незабавно да бъде арестуван и отведен в централния арест на Обществена безопасност.

Останалите две патрулки обикаляха в околностите на този участък. Освен това те послушваха диспечерския радиоканал на градските автобуси, в случай че някой шофьор докладва за нещо необичайно.

След като районът бе отцепен и Болд заведе оперативните работници в подземния коридор, той и детектив втори клас Боби Гейнс от полицейския отряд на Ламоя — първата жена детектив в отдел „Убийства“ — се провряха през отвора, образуван при отместването на стоманената плоча в АЕП 19, и се озоваха в тъмнината на сектор от Подземието, в който вероятно не беше влизал жив човек повече от сто години.

Лу би предпочел да разполага и с още трима-четирима специално обучени бойци от Отряда за бързо реагиране (ОБР), но за целта трябваше да подаде официална молба до спецчастите — нещо, което щеше да отнеме твърде много време. А търпението на лейтенанта и без това се беше изчерпало почти напълно през почти единия час, който му отне да направи това, което се бе подготвил да извърши още щом махна стоманената плоча.

Въздухът, невероятно студен и миришещ на влага и прах, секна дъха на Болд и той едва не се закашля. Двамата с Гейнс носеха електрически фенерчета, върху стъклата, на които бе залепен червен плексиглас, така че матовата червеникава светлина, която излъчваха, стигаше едва на осем крачки пред тях, помагайки им да напредват, без да издават присъствието си.

Придвижваха се наведени или пълзешком сред газопроводните тръби и плетеницата от кабели. Лу насочи снопа светлина зад тях, осветявайки внушителен каменен зид, който изникна от мрака, едва разпръснат от бледия лъч на фенерчето. Двамата се покатериха върху ниска купчина от счупени тухли. На лейтенанта му се стори, че чу шум от бягащи плъхове, но побърза да отхвърли тази мисъл. Тези твари не бяха сред домашните му любимци.

Двамата с Гейнс излязоха на нещо, което някога трябва да е било тротоар на едно по-ниско ниво на Трето авеню, или както бяха наричали тази улица през XVIII век. Тротоарната настилка се състоеше предимно от къси и масивни талпи от секвоя, някои вече изгнили, но повечето учудващо здрави и запазени. Болд съзря вдясно от себе си старите фасади на магазини — призрачни и обезпокоителни. Над главата му голяма част от тръбите и кабелите се преплитаха в невъобразима бъркотия. Ламоя я беше описал отчасти в своя доклад за ареста, извършен до църквата. Тук долу наистина имаше друг град, осъзна Лу и за любознателния му дух това му се стори до известна степен очарователно.

На тавана стоманени двойно Т-образни греди подпираха огромна тръба, която според него трябваше да бъде главния водопровод. Десет-дванадесет метра по-нататък тротоарът изчезваше под дебел слой кал — един участък, който се оказа краят на голяма локва, образувана от теча на спукания водопровод. Лейтенантът насочи червения лъч на фенерчето си към калта и видя низ от следи — стъпки от нечии обувки или ботуши. Недостатъкът на червената светлина беше, че размазваше очертанията им. С разтуптяно сърце, Болд се наведе по-ниско. „Следите са скорошни — осъзна той. — Господин Чен? Екипът за спешна медицинска помощ?“ Дали пък не принадлежаха на някой друг, на самото лице, което в момента преследваше?

Когато нагазиха в дълбоката до глезен кал, шляпането от краката им му се стори много шумно и го обезпокои. Той вървеше напред, като внимаваше да не повреди отпечатъците от обувки, които искаше да запази за хората от техническия екип. Болд не беше от хората, които вярват в предчувствията и свръхестествените дарби; вярно бе, че понякога проявяваше необичайната си способност да се поставя на мястото на жертвата, да съпреживява престъплението от нейната гледна точка по някакъв вътрешен, почти осезаем начин, но той отдаваше това на богатата информация, натрупана по време на дългогодишната му практика, а не на някакво магическа дарба. И пак на опита си отдаваше способността, своята и на другите, да усеща кога следата е гореща — игличките по кожата от повишения адреналин, които предупреждават ловеца за близостта на плячката му. Точно това чувство изпитваше сега — остро предчувствие, сякаш нечия ръка можеше всеки момент да му нанесе удар от сенките.

Вдясно пред тях тясната, покрита с кал ивица на тротоара се разширяваше, защото част от стогодишния тухлен зид се бе срутила. На това място те можеха да надзърнат през него в подземния комплекс, виждайки напречното сечение на неговата история. Преди няколко десетилетия стените бяха разрушени, беше излят бетон и бяха поставени стоманени греди. Сандра Бабкок и нейният археологически екип щяха да възхваляват подобна находка години наред. Но за момента Болд даде знак на Гейнс да тръгват и те оставиха зад гърба си дълбоката кал, продължавайки да следват дирята от стъпки. На всеки няколко метра лейтенантът спираше и се ослушваше, като слухът му бе изострен до крайност. Той чу някакво свистене, но не можа да определи откъде идваше то. Отгоре? От тунела на автогарата зад тях?

Приглушената червена светлина на фенерчето му се натъкна на фина паяжина, разпростряла се вдясно и вляво от него, и той си даде сметка, че по пътя си не беше срещал такива препятствия — някой неотдавна бе минал оттук и бе обрал всички паяжини. При липсата на отпечатъци от обувки, които да следва, тъй като калта бе останала далеч зад него, лейтенантът продължи, воден от драскотините по бетона, като показваше с ръка пътя на Гейнс: през една отворена врата вляво, надолу по някакъв коридор, после през друга врата вдясно. Свистенето несъмнено ставаше по-силно. По-близко. Болд докосна ухото си и Боби кимна утвърдително — и тя го беше чула.

Лейтенантът си даде сметка, че е спрял да диша, напрежението във въздуха внезапно се бе сгъстило. Той пое дълбоко дъх, за да се овладее, и Гейнс направи същото. Тя посегна и извади беретата си, макар че не я зареди, заради шума, който би издала. Всеки косъм, всяко нервно окончание подсказваше на Болд, че нещо или някой се спотайваше наблизо.

Понеже бе прекарал достатъчно дълго време в подземието и очите му бяха привикнали с мрака, лейтенантът реши да експериментира и изгаси фенерчето си. Гейнс го последва. Инстинктът му се оказа прав: околната светлина бе достатъчна, за да види неясните сиви очертания на врата и стена зад нея. Контурите им се сливаха почти напълно с околния мрак, но не съвсем, а това имаше огромно значение за Болд, защото подсказваше наличието на източник на светлина, а тя на свой ред подсказваше присъствието на нещо, на някой, на човек.

В този момент произходът на свистенето му се изясни: газова лампа. Той се приведе, надникна иззад изгнилата странична рамка на вратата и видя дълъг коридор с по няколко врати от двете му страни. По-нататък саждиво сивите очертания на коридора преминаваха в слонско сиво, а в далечния му край ставаха гълъбовосиви — така би определила Сара цветовете. С мисълта за децата и семейството си лейтенантът зави зад ъгъла и пое по коридора, следван плътно от Гейнс. Нито Болд, нито спътничката му носеха предпазни жилетки и той си каза, че това бе безразсъдно недоглеждане. Още преди години бе обещал на Лиз и на самия себе си да избягва опасността, когато е възможно, разбирайки колко е важно да се запази целостта на семейството. Сюзън Хебрингър го бе довела в Подземието. Ако бе преценил трезво ситуацията, щеше да изпрати тук Ламоя или Хайман, или някой друг.

Коридорът сякаш се смрачи, а светлината отслабна до такава степен, като че изчезна напълно. Гейнс го потупа по рамото, включи фенерчето си, което държеше в лявата ръка, и бързо прикри червената му светлина в шепата си. Тя направи знак на лейтенанта да спре. После докосна ухото си. За момент Болд чуваше единствено ритмичния пулс в слепоочията си и пищенето в ушите си от повишеното кръвно налягане. После разбра защо: свистенето бе замлъкнало. Той долови скърцане от панти и си помисли, че Боби е искала да чуе точно това.

В този миг радиостанциите и на двамата пропукаха и запиюкаха — накъсаният кодов сигнал от патрулните коли над тях. Нито Лу, нито Гейнс се бяха сетили да ги изключат. Със същия успех можеха да изкрещят предупредително на онзи, който се спотайваше отпред.

Скърцането на пантите се повтори, последвано от ясния шум от стъпките на бягащ човек.

С пресъхнало гърло и пулсираща в главата болка Болд хукна, следван от Боби, като заобикаляше падналите предмети и се навеждаше да избегне висящите от тавана тръби. В мислите му се въртеше обещанието, дадено на Лиз — той беше баща, съпруг, длъжен бе да се грижи за своята безопасност. Но в същото време пред очите му изплува образът на Сюзан Хебрингър, влачена по същия коридор, по който тичаше сега, и той осъзна, че нищо не можеше да го спре да продължи напред. Лейтенантът се втурна през една отворена врата и зави наляво, като протегна дясната си ръка, за да изпрати Гейнс в другото голямо помещение.

Двамата се разделиха.

Стъпките на бягащия идваха отдалеч.

Лу си даде сметка, че се намираше в някакъв централен коридор, разделен от задната част на някогашни магазини. Големи участъци от паянтовите стени липсваха и през тях се виждаха стаи с различни размери, прекатурени рафтове и купища боклуци. Той направи грешен завой и се озова в малко помещение, вместо в друг коридор. Заобиколи и пробва друга врата, но отново удари на камък. Лабиринт. Върна се по стъпките си, блъсна една врата — най-после коридор. Втурна се тичешком напред.

— Лейтенант? — достигна до него приглушеният от стените глас на Гейнс.

— Тук съм!

— Изпуснахме го!

След това гласът й прозвуча по радиостанцията, докато се опитваше да предупреди патрулиращите на повърхността да бъдат нащрек. Радиостанцията на Болд улови сигнала й с лекота, но липсата на потвърждение отвън показа, че сигналът е блокиран и не е достигнал до никой друг.

Лейтенантът забърза напред, като неколкократно бъркаше пътя, озовавайки се в задънени коридори или в стаи, затрупани с боклуци. Постепенно осъзна огромните размери на подземния квартал, в който се намираше. Беше се объркал напълно; внезапно се натъкна на поредица от витрини, чиито мръсни стъкла бяха все още непокътнати, и откри, че виждаше през тях друг участък от тротоар.

Включи радиостанцията си и зашепна, за да не издаде местоположението си.

— Гейнс, застанал съм пред участък от тротоар. Мисля, че се пада на юг. Твоите координати?

— Близо до теб, лейтенант. В центъра на сградата, или поне така ми се струва. Голяма стая: бар или може би дрогерия.

— Нещо при теб?

— Нищо.

Лу изчака, наострил слух, давайки си сметка, че лицето, което бе побягнало, можеше още да е тук, да се спотайва и да чака подходящ момент, за да се измъкне.

— Ще проверя на запад и после на север, като заобиколя обратно към теб — прошепна в радиостанцията си той. — Ти стой там и бъди нащрек!

— Разбрано.

— Със светнато фенерче — добави лейтенантът, за да е сигурен, че някой от тях няма да сбърка другия с човека, който преследваха.

— Разбрано.

Болд тръгна внимателно да заобикаля огромния подземен квартал, като оставяше следи и се връщаше по стъпките си, когато се налагаше. Той пълзеше под паднали греди, прекрачваше през счупени прозорци и си проправяше път през входове, нащрек за прогнили греди или други отломки, които можеха да паднат неочаквано върху главата му, както и за заподозряния, който можеше да изскочи зад него и да се метне на гърба му. Откри, че целият е плувнал в пот, че е мокър и изгаря от горещина от главата до петите, отделяйки токсините на страха.

Изведнъж се появи още кал и лейтенантът се зачуди дали не бе вървял в кръг. Той нагази в калта, стигна до някакъв вход и се покатери по могила от железа, някога били противопожарна стълба. Лъчът на фенерчето му освети Гейнс, която го гледаше объркано.

— Изчезна — каза тя. — Изпари се.

— Но кой беше? Някой бездомник? Похитителят на Сюзан Хебрингър? Убиецът на Чен? — Болд пробва отново портативната радиостанция, но се чу само бръмчене. — Може би са го хванали на повърхността.

— С тези неща не можеш да видиш и на пет крачки пред себе си. — Боби отлепи цветния плексиглас от стъклото на фенерчето си. Лу направи същото. Двамата поеха по обратния път, като сега водеше Гейнс.

— Свистенето, което чухме — каза Болд, обявявайки накъде са тръгнали.

— Да — съгласи се тя.

Изминаха още двадесет минути в лутане през врати, коридори, складови помещения, разпилени боклуци и невъобразими отпадъци, преди лейтенантът да отвори предпазливо вратата, водеща към една разхвърляна стая, три и половина на четири и половина метра, където имаше видими следи, че е била обитавана. Някогашното складово помещение с тухлени стени беше без прозорци. В него имаше дюшек с одеяла и пластмасови щайги от мляко, пълни с картонени кутии от храна. С облечената си в ръкавица ръка Болд включи една портативна луминесцентна лампа и стаята оживя. Това скривалище бе като сандък със съкровище за детектива.

Човекът, превърнал тази стая в свой дом, бе сложил върху поставена на блокчета от пенобетон врата газов котлон, няколко бели пластмасови туби, пълни с вода, и кутия с книги. Лейтенантът веднага усети свежестта на въздуха; мускусната воня на Подземието беше изчезнала почти напълно. Едва тогава Лу се сети, че лампата в помещението се захранваше с батерии, а не с газ. Той извърна бавно очи, докато се обръщаше, и видя половин дузина газови бутилки, високи по метър и двайсет. Сиви бутилки. Пълни с кислород. Клапанът на едната бе счупен и от него се чуваше свистене.

— Лейтенант? — В гласа на Гейнс прозвуча въпросителна нотка. Тя знаеше, че озадаченият му израз означава само едно — че се е сетил за нещо, за което тя не е помислила.

Болд се обади:

— Ето, че високото съдържание на кислород в кръвта на покойния господин Чен внезапно получи обяснение. — Той бръкна в една от щайгите от мляко и измъкна гумена серпентина от новогодишно парти, от онези, които се развиват, като духнеш от единия им край. — Смятам, че нашият господин Чен сигурно е провалил нечие парти.