Изкуството на заблудата

37. Неочаквана среща

В 21 и 48, няколко часа след като бе разговаряла с Феръл Уокър, Матюс спокойно караше ремонтираната си хонда на юг по Първо авеню. Черното й кожено портмоне, в което бе лейтенантската й полицейска значка, се подаваше от дамската й чанта. Болд очевидно бе упражнил натиск върху капитан Шийла Хил да я върне на работа, защото не се бе събирала ревизионна комисия, нито се бе провело официално преразглеждане на случая. Бяха й се обадили по телефона, че срещата й с Уокър е одобрена, а това означаваше, че отново бе на работа.

Последните часове в Сиатълското полицейско управление и Обществена безопасност бяха преминали в мобилизация на екипа за наблюдение, в който влизаха няколко цивилни агенти от отдел „Наркотици“ и отдел „Престъпления срещу личността“, както и три облечени в черно барети от специалните части, и дори най-добрият снайперист. Болд беше прекратил претърсването на подземието под Трето авеню, докато момчетата от техническия екип изследваха скривалището, но наблюдението на строежите продължаваше, което означаваше, че хората му бяха претоварени с работа.

Когато се приготвяше за срещата, Матюс бе помолила Ламоя да й сложи микрофона — покана, която обикновено се отправяше към някоя колежка. Идеята беше сержантът да закачи и залепи с лейкопласт предавателя към панталона й, за да се избегне болезненото скубане при отлепването му от кожата й. Макар това да не бе точно интимен момент, двамата го почувстваха такъв, докато пръстите му се плъзгаха под колана на панталона й, докосвайки мимоходом еластичната материя на бельото й. Наистина на басейна и в гимнастическия салон тя носеше по-малко дрехи и показваше повече гола плът, но пък там мъжете не плъзгаха ръце под панталоните й. Ламоя не успя да залепи много добре лейкопласта, така че бръкна още по-надолу. Той внезапно отстъпи назад, сякаш го бе ударила.

— Виж какво, не можах да свърша много добра работа. Може би трябва да сложиш пола.

— Довърши нещата — отвърна Дафни, като откопча блузата си на пъпа. После потърси пипнешком кабела, който той се опитваше да промуши, и попита: — Ще ти бъде ли от полза, ако си разкопчая панталона?

— Не и ако нямаш двайсет минути свободно време — пошегува се сержантът.

— Ха, ха — изсмя се Матюс, като се опитваше смехът й да прозвучи така, сякаш думите му не я бяха развълнували.

Той пробва лейкопласта — беше залепнал.

— Аз съм добре.

— Не ми звучиш, като да си добре.

— Гледай си твоята работа.

— Когато ръцете на някой мъж са в панталона ми, това със сигурност е моя работа.

— Играеш си с мен.

— О, да — отвърна тя. — Напълно си прав. Харесва ми, когато те виждам смутен.

— Не съм смутен.

— Разбира се, че си.

Ламоя изсумтя.

Матюс отново го закачи:

— Довърши си работата и си махни ръцете от бельото ми.

— Нервна си. Затова е всичко, нали? Заради нервността ти.

— Наистина знаеш как да ухажваш момиче.

— Да ухажвам?

Най-накрая лейкопластът бе здраво залепен. Тя улови кабела, който сержантът й подаде, и промуши малкия микрофон под блузата си. Откопча още едно копче и защипа миниатюрната щипчица за еластичния колан на сутиена си между двете чашки, като се обърна към Джон, докато се закопчаваше. За момент й се стори, че той се изчерви при вида й.

— Имаш истински подход към жените — подхвърли тя.

— Така казват.

Матюс се изчетка и приглади блузата си.

Ламоя я изгледа отблизо и сви устни, при което мустаците му щръкнаха. Тя никога не си бе падала особено по мустаците.

— Вик за помощ — каза той, повтаряйки вероятното обяснение за държанието на Уокър, което тя бе изтъкнала при една по-ранна среща.

— Ако съм права — но запомни, че може и да не съм, — тогава е налице развитие на психическата криза на Уокър, отклонение, което е нещо повече от объркване и е тясно свързано с взаимоотношенията им със сестра му; Нийл му открадва Мери-Ан; Нийл я насилва; последвалото убийство; после Уокър прехвърля нуждата си да защитава Мери-Ан върху мен. Това прехвърляне обхваща всички нюанси, Джон, и стига до свръх-упоритост. Той се е съсредоточил върху мен. Преследва ме. Поради причини, известни само на него, е избрал аз да представлявам Мери-Ан в живота му. Може би просто се опитва да събере кураж да ми каже нещо. Може би е видял повече от убийството, отколкото ни каза. Това не би ме изненадало — преди всичко чувството за вина, че ги е гледал, му пречи да ни разкаже какво точно се е случило. Това би обяснило и решителността му да види Нийл, затворен за това престъпление.

— А Хебрингър и Рандолф?

— Нямам претенции, че знам отговора — каза тя, като си откопча панталона и напъха блузата си вътре — едно неприлично действие, което очевидно изненада сержанта. — Възможно е теориите ми да са напълно погрешни. Първоначалното ми предположение бе, че Уокър не знае нищо повече за Хебрингър и Рандолф от онова, което е прочел във вестниците, и че просто е налучкал начин да ме примами да се срещнем.

— Аз все още съм на същото мнение — вметна Ламоя.

— Но начинът, по който уреди тази среща — присвоявайки си моя опит да го уговоря да се видим в някое затворено пространство, което би било по-изгодно за нас, — и фактът, че Лу разполага с безспорно доказателство, че Уокър е посещавал Подземието, пък и онзи тип, който се е изплъзнал на Лу и Боби там долу… а лейтенантът никога не е харесвал съвпаденията и внезапно си е помислил, че Уокър или наистина знае нещо за Хебрингър и Рандолф, или дори има пръст в изчезването им… и ето докъде ни доведе това.

— Ето докъде ни доведе — повтори сержантът.

Матюс почувства неговото неодобрение към ролята, която тя трябваше да изиграе, и оцени сдържаността му да не го изкаже на глас. Полагайки огромно усилие да изглежда спокойна и хладнокръвна, Дафни каза тихо:

— Слушай, Джон… Мисля, че го тласнахме отвъд ръба с това, че Нийл бе освободен на предварителното разглеждане на делото и с последвалия ми опит да се дистанцирам от него. Прецених погрешно нещата. Ако Мери-Ан му липсва толкова, колкото си мисля, значи в даден момент той ще се опита да се домогне до мен. Подобни мании водят до отвличане. Това е моя територия. Знам какво говоря — каза тя в отговор на отрицателното му поклащане с глава. — Може да го направи със съвсем невинна цел, например изповед — да се освободи от вината си, че знае повече, отколкото ни казва — или заради нещо… много по-сериозно. И ако ме докопа…

— Той няма да те докопа.

— … трябва да мислиш нестандартно, нещо, в което си добър. Апартаментът на Нийл е едната възможност. Другата може да е семейният дом — мястото, което е загубил, когато бизнесът му е тръгнал зле. Напълно възможно е да е и някой рибарски кораб. — Дафни срещна погледа на Ламоя и понижи глас. — Тези места означават нещо за него. Той ще ме отведе на някое подобно място.

— Няма…

— Ако хората ти ме изгубят — прекъсна го тя, — провери местата, които споменах. Следващото място е мостът „Аврора“.

— Господи… ти си не по-малко луда от него.

Матюс продължи със служебния си тон:

— Ако аз изчезна, Джон, не ме търси по стандартния начин. Обещай ми това. Времето е наш неприятел, нали? Той е организирана личност. Знае какво прави. Живее, за да контролира положението. Когато усети, че е загубил контрол, както стана по-рано, започва да действа. Това е единственото, което го отличава от хората, които наричате „откачалки“. Повярвай ми, ако ме хване и после загуби контрол над положението… — Не пожела да завърши мисълта си дори и наум. — Просто ме намери, Джон. И то бързо. Няма значение как, просто ме намери.

— Заклевам се — отвърна вечният нарушител на правилата.

Сержантът разпери ръце, невероятна покана от мъж като него. Психоложката пристъпи колебливо напред, притеснена, че може да се шегува. Но не беше така и тя се притисна до гърдите му, чувайки сърцето му, което бумтеше като барабан. Опита се да измисли нещо смешно, което да каже, за да тушира момента и за двамата, но усещането на обгръщащите му я ръце и чувството за пълна безопасност я стиснаха за гърлото и не можа да изрече нито дума. Дафни се притисна в него и той стегна прегръдката си, и за един кратък момент в душата й се възцари абсолютен покой.

Сега, докато караше покрай витрините на „Ол Нюд“, някакъв пияница пристъпваше несигурно зад препълнена пазарска количка, туристите се смесваха с градската субкултура, като никой не обръщаше внимание на другия, тя се възхити на толерантността, на съвместното съжителство на две толкова различни в културно отношение обществени прослойки. Почувства се като инжектирана в това съжителство, подобно на ваксина в заразена кръв, когато мина през площад „Пайънър“, където групи хора се тълпяха около улични музиканти, прошарени хипита продаваха евтини бижута върху обърнати с дъното нагоре кашони и колежани чакаха на опашка пред музикални клубове.

— Проба, едно, две — каза Матюс на глас в празната кола.

Специално нагласената й Моторола изграчи в отговор:

— Прието, Дикой35.

Тя не бе харесала кодовото име, което й дадоха за тази операция, но не беше във властта й да го коментира.

След няколко завоя психоложката влезе в паркинга на църквата, пред който имаше табела с надпис: „СТРОГО ОХРАНЯЕМ ЧАСТЕН ПАРКИНГ — ПРЕВОЗНИТЕ СРЕДСТВА ЩЕ БЪДАТ ВДИГНАТИ“, и сложи картончето на разрешителното си върху таблото на хондата, преди да я заключи. Косата й бе пусната свободно над ушите, за да прикрива миниатюрната слушалка, която я свързваше с радиомрежата на патрулите. Изпробва устройството още веднъж, докато пускаше ключовете в чантата си.

— Добре, момчета, във ваши ръце съм.

— Прието, Дикой — отвърна спокойно гласът в ухото й. Никакви шеги от диспечера. Никакви закачки. Радиооператорите бяха нацупените „библиотекари“ в полицията.

Стигна до навеса и вратата отстрани на църквата, която водеше към приюта, пет минути преди уговорената среща в десет. Небето ръсеше ситен дъждец, който напомняше за пулверизаторите над зеленчуковите щандове в супермаркетите. Матюс си помисли саркастично колко идеално дъждът усложняваше и без това сложната обстановка — трафикът щеше да е по-бавен, следенето от разстояние — по-трудно, а всеки нормален човек щеше да потърси някакъв подслон, което щеше да затрудни още повече задачата на работещите под прикритие.

Тя слушаше по единичната слушалка радио докладите на постовите около яхтата й, защото Болд не беше изключил вероятността Уокър да се възползва от срещата, за да проникне в дома й, било за да потърси някой сувенир, било за да изчака там завръщането й. Явно дъждът беше по-силен над езерото Юниън и един от постовите докладва, че е забелязал на кея индивид с червено-черен чадър, но не можел да идентифицира човека, който го държи.

— Това е мой съсед — каза психоложката, като се стараеше да не мърда устни, защото Уокър можеше да я наблюдава. Червено-черният чадър принадлежеше на Робърт — мъж, който би могъл да мине за изумителен двойник на Ърнест Хемингуей. Ако те влезеха в разправия с Робърт, тя щеше да слуша за това месеци наред.

Четиримата агенти, работещи под прикритие, и началникът на баретите докладваха на диспечера от различните си постове, като потвърждаваха позициите си и съобщаваха за лица, считани, че „може“ да бъдат Уокър, изпълвайки радиоефира с активност, която не съществуваше в действителност. Матюс знаеше, че Ламоя е паркирал джетата си на втория етаж на автомобилния паркинг и седи на задната седалка (за да бъде по-незабележим за външни хора), като я държи под око през прозореца. Дафни долови загрижеността на всички тези очи и уши и се почувства като актьор на сцена, изложен на всички погледи. Ако се осъществеше срещата й с Уокър, тя щеше да бъде записана, заснета с камера и анализирана, както и всеки последвал разпит. Почувства се неловко под „светлините на прожектора“, дори стомахът й се сви, както когато бе усетила, че някой ходи около яхтата й и я наблюдава. Някой я наблюдаваше — всъщност много хора — и като човек, свикнал самият той да наблюдава, откри, че смяната на ролите бе неприятна, даже вулгарна. Без съмнение и Уокър я наблюдаваше и Матюс можеше само да се надява, че той няма да види или усети защитната мрежа, създадена около нея, защото бе сигурна, че това щеше да го разубеди и младежът нямаше да я доближи.

Когато изпиташе нужда да каже нещо на диспечера, щеше да се престори, че кашля, да сложи ръка пред устата си и да говори бързо.

— Засега нищо — докладва тя и веднага определи казаното като коментар на аматьор, който щеше да я направи обект на шеги в цялата комуникационна мрежа. Обхвана я изкушението просто да си тръгне и да забрави за всичко това — да ги остави да намерят друг начин да спипат Феръл. Но дълбоко в себе си й се искаше нещата да се разрешат хем заради нейното спокойствие — да се отърве от случая с Уокър, — хем заради спокойствието на Болд, защото според нея той бе прекалено уверен, че Феръл имаше пръст в изчезването на Хебрингър и Рандолф.

Докато стоеше под слабия дъждец, обект на толкова голямо внимание, Дафни изпита допълнителен подтик да събере различните части в нещо, което имаше смисъл, нещо, което би обяснило случая с двете изчезнали жени, и се почувства вбесяващо разстроена, когато всичките й опити се провалиха. Какво би могъл да й каже Уокър, което те вече да не знаеха? Дали дебненето на Прейър, който по всяка вероятност я следеше, беше свързано с увлечението му по нея или с намесата му в живота на Мери-Ан, преди тя да бъде хвърлена от онзи мост? Как би могъл някой да счита човек с миналото на Лени Нийл за невинен в цялата тази история? Матюс обикаляше ли, обикаляше, а минутите течаха. Уокър закъсняваше или стоеше някъде и я наблюдаваше също като другите — отначало докладите в слушалката й съобщиха за някакъв бездомник на ъгъла на улицата зад църквата, после се чу: „възможният обект се насочва към Дикой от югоизточния ъгъл на паркинга“.

Психоложката видя идващата фигура — все още на значително разстояние. Тя имаше приблизителната височина на Уокър, носеше сини дънки и тъмно горнище на анцуг с качулка, която покриваше главата й. Мъжът вървеше целенасочено, било за да стигне бързо до Матюс, било за да избяга от дъжда. Тя се напрегна и при приближаването му я обля гореща вълна. Разговорите по радиомрежата, които бръмчаха в лявото й ухо, й се сториха разсейващи — диспечерът определи спокойно нови позиции на двама от детективите под прикритие, нареди на баретите да бъдат нащрек относно настоящото местоположение на заподозряния и поиска от снайперистите да свалят пушките си до второ нареждане. Психоложката знаеше, че това означаваше просто да махнат пръст от спусъка — нито един снайперист нямаше да отмести поглед от мерника си, независимо от това каква заповед бе получил.

Тя реши да говори колкото се може по-малко — Уокър бе поискал тайната среща… нека той да говори.

С приближаването на фигурата приликата й с Уокър намаляваше, а страхът на Матюс се увеличаваше. Бедрата на идващия като че ли се движеха твърде плавно, походката му изобщо не приличаше на тази на Уокър. Той беше изпратил свой заместник, някой, който да й предаде съобщение.

Мускулите й се стегнаха; ужасно й се искаше бърборенето в ухото й да спре. Не можеха ли просто да млъкнат? Приближаващата се личност вдигна дясната си ръка и на Дафни, както и на гласа в слушалката, едновременно им мина една и съща мисъл: нож. На снайперистите бе наредено да бъдат в готовност, на баретите бе обявена „бойна тревога“. Но във вдигнатия нагоре бял юмрук не проблесна метал. Ръката хвана качулката и я смъкна. Показа се къса, но остра коса. Гладка кожа. Чип нос. Беше млада жена, насочила се към приюта, нищо повече.

— В почивка ли сте? — попита момичето Матюс, която все още таеше надеждата, че то може да е пратеник на Уокър.

— Нещо такова. Чакам някого. — Тя си спомни смътно лицето му — Кармин? Керълайн? Карли?

— В този дъжд? — учуди се девойката.

— Карли ли ви беше името?

— Да. Вие сте Матюс, нали? Полицайката.

Мълвата бързо се бе разпространила. Репутацията й на полицай би могла да дистанцира момичетата от нея завинаги. Или — хрумна й малко късно — Карли проверяваше дали е попаднала на правилния човек за съобщението?

— Точно така.

— Пълно ли е? — попита девойката, като посочи вратата. Понякога от приюта слагаха на пост пред входа някой доброволец, за да информира закъснелите, че няма повече свободни места. Имаше и табела за същата цел, но момичетата рядко й обръщаха внимание.

За първи път през последните петнадесет минути слушалката в ухото й мълчеше милостиво. Командващият операцията я беше изключил, за да й даде възможност да мисли спокойно, а и за да е сигурен, че заподозряното лице няма да долови тъничките гласове, идващи от нея. Дафни не си бе направила труда да провери, но заяви на момичето, че все още има свободни места; нервите й бяха изопнати до скъсване заради съобщението на Уокър, което все още не беше получила.

— Не знаех, че пушите — каза Карли, преценявайки погрешно причината, поради която психоложката стоеше почти незащитена под дъжда. — Добре ли сте, госпожице Матюс?

Девойката посегна към дръжката на вратата — голям пръстен от ковано желязо. Дафни се отдръпна настрани и попита:

— Има ли нещо, което искаш да ми кажеш? — Карли я изгледа озадачено. — Може би съобщение от някого? — настоя Матюс.

Девойката спря и психоложката се напрегна в очакване. Карли се поколеба пред отворената врата и каза:

— Маргарет се установи на онова място на юг от Сейф. Заедно с онова другото момиче. Това ли имахте предвид?

Маргарет. Същият спазъм отново сви сърцето й. „Ох!“ бе всичко, което успя да изрече. Карли мина през вратата и отекващите й по каменния под стъпки постепенно се отдалечиха навътре в подземния коридор.

Слушалката пропука и Матюс чу диспечера да дава отбой на голяма част от участниците в операцията по наблюдението. Тези команди почти на секундата бяха последвани от мъжки глас, който се намеси и се идентифицира само като Сивия. (При полицейските радиокодове цифровите комбинации бяха толкова много, че на оперативните работници се даваха разнообразни условни имена, като се започнеше от тези на животни — Улфи и Дъмбо, — и се стигнеше до прозвища, като Спарки и Хутър, както и наименования на различни цветове.)

— Имаме си униформен, момчета. Горе главите. Кола осемдесет и девет на ОШС идва откъм Йеслър.

— Осемдесет и девет? — повтори уточняващо Дафни, като забрави да прикрие факта, че говори в микрофона.

— Осемдесет и девет, потвърждавам — отговори й Сивия.

Коомандващият операцията се намеси:

— Да проверим това, Южен. — Инструкцията бе отправена към Обществена безопасност — южният полицейски участък — и към диспечера на Сиатълското полицейско управление, който ръководеше радиовръзките. Обикновено старшият офицер следеше операциите оттам, но тя познаваше Болд — той едва ли щеше да стои в командния пункт.

— Излишно е — каза Матюс. Тя погледна към втория етаж на закрития паркинг и мястото, където знаеше, че се е усамотил Ламоя, като внезапно изпита копнеж за някаква връзка с него, иронично подметната фраза, успокояващ поглед, нещо, което да оправи ситуацията, защото тя изобщо не беше наред. Дори й се стори, че видя движение там горе, от задната страна на една кола. Въобразяваше ли си? — зачуди се психоложката.

Гласът на Ламоя долетя скорострелно от мобилната му радиостанция през разговорите в радиоефира право в лявото й ухо. Тя допусна, че по някакъв начин той бе усетил нейния копнеж.

— Слушай, Дикой, той е на дежурство по автобусната линия. Знаем го със сигурност, разбра ли? Така че може да закъснее до десет и двайсет заради работата си. Не си прави прибързани заключения. Разбра ли? Стой там. Дръж се естествено. Нека рибата да дойде при теб. Потвърди.

— Прието — отвърна Матюс с ръка пред устата, като се върна към ролята си без усилие. Нямаше представа защо самият звук от гласа му й действаше успокояващо, но това беше факт и тя не зададе никакви въпроси.

— Той завива. На една пряка северно от Йеслър е — обади се Сивия.

Това й се стори странно, при положение че Прейър се движеше по дежурния си маршрут, както бе предположил Ламоя, но тя се насили да остане спокойна.

Командващият операцията каза:

— Офицер, движещ се пеша, върви на юг. Дикой, той ще е при теб след пет… четири… три… две…

Психоложката видя масивната фигура на Прейър, когато той мина край живия плет и влезе в паркинга. Заместник-шерифът вървеше с обичайната си самоувереност, с изправена стойка и военно държане.

— Лейтенант — обърна се той към нея, пропускайки за първи път да я нарече на малко име.

— Заместник-окръжен шериф Прейър — отвърна тя заради касетофоните в управлението.

Между тях увисна неловка тишина. Нейтан Прейър пристъпи напред, заставайки само на няколко крачки от нея, и попита:

— Какво искате?

— За какво говорите? — учудено попита Матюс.

— За съобщението.

— Какво съобщение?

— Съобщението, че ще ме чакате тук в двайсет и два часа, че искате да ме видите.

— Бихте ли повторили?

— Получих съобщението, лейтенант.

— Не знам какво имате предвид — каза тя, — но като начало бихте могли да ми обясните присъствието си на моя кей миналата нощ.

Внезапен порив на вятъра развя косата й. Лицето на Прейър се изопна и за първи път той се огледа, сякаш усетил наблюдението. Подухна отново вятър, този път по-студен и примесен с дъжд, и когато заместник-шерифът посегна и отметна косата от врата й — движение, което я ужаси, — Дафни осъзна, че Прейър не беше усетил нищо: беше забелязал кабела на слушалката й.

— Какво става тук, по дяволите? Тук провежда ли се нещо?

— Вие се намесихте в това нещо — отвърна Матюс. — Вие го провалихте.

— Казаха ми да се срещна тук с вас.

— Какво говорите?

— Аз… получих… съобщение, в което се казваше, че искате да ме видите.

— Писмено съобщение? — попита тя.

— Записали са го в централата, докато патрулирах.

— Убедена съм, че са го направили.

— Чуйте ме, лейтенант…

— Спестете си го — прекъсна го психоложката. — Ще си поговорим за това в Обществена безопасност и ще изясним цялата тази работа. — Такива бяха инструкциите, които получи по слушалката от диспечера.

— Вече изгубих десет минути от работното си време — оплака се той.

— Добре, ще ги направим цял час — заяви тя.

— Получих съобщение. Проверете. В централата са го записали при подаването му.

Матюс пристъпи към него с нарастващ гняв.

— Подсигурили сте се по всички пунктове, нали?

Прейър протегна отбранително двете си ръце.

— Не знам какво става тук, лейтенант. Но ако съм провалил нещо, то е защото съм бил подведен.

— Син! — чу се крясъкът на Болд в слушалката. — Син, влез в гнездото! На моя отговорност влез в гнездото, и то веднага!

Нейната яхта.

Тогава разбра, че според Болд Уокър бе използвал срещата за отвличане на вниманието, като бе подсилил шанса си с Прейър, а единствената му цел е била да проникне в нейния дом.

Нейтан отстъпи назад, излагайки се на дъжда.

— Не мърдайте оттук, заместник-шерифе.

— Правите грешка, лейтенант. — Изглеждаше напрегнат до пръсване, готов да побегне.

— Останете на мястото си, Прейър.

— Това не е моя работа, Матюс. Бъркате. Ще се върна при колата си и ще си продължа по пътя. Не искам проблеми.

— Вече е късно — информира го тя. — Вие се намесихте в това. Сега трябва да разнищим тази работа.

— Исках да се извиня — изграчи той, привличайки цялото й внимание. Матюс измъкна шумната слушалка от ухото си. Прейър вече беше започнал да подгизва от дъжда. — Дойдох там… при яхтата… на кея, за да се извиня. Кълна се в Бога. За моето държание, за глупостите, които направих. Това беше единствената цел на посещението ми. Да се опитам да оправя нещата.

— Моята кола — каза психоложката, като пристъпи по-близо, принуждавайки го да отстъпи назад. — На този паркинг. И в онзи закрития отсреща — допълни тя, като посочи натам, където знаеше, че стои Ламоя и наблюдава. — Били сте вие.

— Трябваше да ви кажа за повредата на колата. Това беше глупаво — призна си заместник-шерифът за саботажа на нейната хонда.

— Всичко или нищо, Нейтан. Не можете да премълчите някои неща.

Той отстъпи още една крачка назад с разширени от страх очи.

— Бях там, за да се извиня — повтори мъжът. — Нищо повече.

Двама униформени детективи влязоха тичешком в паркинга.

— Задачата ви приключи, лейтенант — извика единият. — Всички сме прецакани благодарение на Рой Роджърс — додаде той, обръщайки се към Прейър. — Спечелихте си пропуск за петия етаж и ние сме вашият личен ескорт, сър.

Детективите застанаха от двете страни на заместник-шерифа.

— Допускате грешка — каза той на Матюс.

— Ще видим това — отвърна тя. Но бе наполовина сигурна, че Нейтан бе прав и това я накара да се почувства още по-объркана.