Изкуството на заблудата

16. Гласова поща

Примигващата лампичка на телефона не изненада особено Матюс, когато се завърна в кабинета си същата вечер. Тя набра механично номера на гласовата си поща и чу, че има шест съобщения. Сви се, понеже интуитивно предвиди, че поне едно от тях ще бъде от окръжния заместник-шериф Нейтан Прейър. Преди време той я беше ухажвал и сега, след подновяването на запознанство им и предвид полученото в закрития паркинг описание на кафявата униформа, тя беше почти сигурна, че ще се наложи да се разправя отново с него.

Първото съобщение беше по-ранното обаждане на Ламоя, с което Джон я молеше да му помогне при разпита на вероятна жертва на воайор на име Тина Облиц. Сержантът разказваше на кратко за предишните опити на Облиц да „отмени поръчката“, както се бе изразил той, и за надеждата си, че така би могъл да се добере до същността на изчезването на Хебрингър и Рандолф.

Дафни се чувстваше по-близка с Джон — неговите закачки граничеха с флиртуване. Борбата, която бе водил да преодолее зависимостта си от оксиконтина, й беше разкрила един по-човечен Ламоя. Подобни предизвикателства помагаха на някои хора, а сержантът имаше необходимите качества. Тя надраска инициалите му — по този начин си записваше всички телефонни съобщения — като напомняне да отговори на обаждането му.

Второто съобщение я изненада и заради предчувствието си първоначално преписа погрешно гласа на Прейър, но мозъкът й бързо я поправи.

— Лейтенант Матюс? — Беше Феръл Уокър. — Чудех се дали моят подарък ви е помогнал? Нямам телефон, така че… слушайте какво… ще ви се обадя по-късно.

Тя си представи не онзи Уокър от моргата, който бе наполовина обезумял от скръб, нито държащия се като дете мъж, който й бе дал като подарък съсипаното анцугово горнище на сестра си, а стоящия под дъжда Уокър с окървавена престилка, с кървясали от умора очи, които въпреки това не спираха да шарят нагоре-надолу по тялото й, и с мокра, сплъстена коса. С една черна и една жълта гумена ръкавица — Матюс помнеше толкова много детайли от този разпит.

— Да те няма — каза тя на глас, изтривайки съобщението.

В началото на третото съобщение Дафни усети първите признаци на безпокойството, което пропълзя във вените й като гореща вълна след глътка алкохол.

— Пак съм аз. — Тя се ядоса, че се бе оставила да бъде разсеяна от Прейър, само за да бъде атакувана неочаквано от очевидно далеч по-емоционално нестабилния Феръл Уокър. Неприятностите идват по три — беше чувала детективите да говорят за това в продължение на години, но не бе обръщала внимание на подобни суеверия — и все пак, изглежда, вече й бяха сервирани две. Уокър каза: — Забравих да спомена, че ми харесват дрехите, които носите — особено оранжевата блузка. — „Тя е прасковена на цвят, не оранжева“ — помисли си психоложката, като погледна надолу покрай телефона и спря очи върху облеклото си. — Слушайте… може да излезем на бира или кафе, или нещо друго. Да поговорим за случая. Пиете ли изобщо кафе? Трябва да науча толкова много неща за вас.

Как бе успял да види цвета на блузата й? Заради непрекъснатото ръмене през целия ден бе носила сивото си непромокаемо яке. И го бе свалила едва когато беше влязла в кабинета си. Мислите й се скупчиха като стружки, привлечени от магнит. Тя погледна към прозореца на кабинета си. Щорите бяха отворени. Невъзможно! Дафни натисна необходимото копче, за да запише съобщението на Уокър, после прекоси стаята, надникна любопитно през разположения на седмия етаж прозорец и затвори щорите. Е, тя не носеше якето си закопчано чак догоре — Феръл можеше да я е видял където и да е извън кабинета. Но за тази цел би трябвало да я е наблюдавал, и то отблизо.

Четвъртото съобщение се включи автоматично, когато стигна до средата на стаята. Отново гласът на Уокър:

— Пак съм аз. Съжалявам. Но бихме могли да се поразходим или нещо подобно. Не е задължително да пием. Ще се чуем по-късно.

Психоложката си пое дълбоко въздух, за да прочисти мислите си. Беше работила с десетки емоционално неуравновесени хора; с някои на масата за разпити, с други — в затвора: изнасилвачи, наркомани — убийци и самоубийци, — саможиви хора. Феръл Уокър все още скърбеше, нямаше съмнение в това, и очевидно бе прехвърлил някои от чувствата към мъртвата си сестра върху нея. Подобно прехвърляне обикновено се осъществяваше върху хора, смятани за близки от дадената личност, а не върху напълно непознати, но това явление не се подчиняваше на определени правила, не следваше някакви конкретни заповеди.

Последното съобщение на Уокър накара кожата на ръцете й да настръхне, после тръпките се спуснаха по гръбнака й и предизвикаха спазъм в стомаха й.

— Надявам се, че съобщенията ми не ви плашат. Знам, че жените — особено привлекателните — трябва да са изплашени в този град точно сега. Аз няма да ви нараня по какъвто и да е начин. Просто искам да ви помогна да арестувате Лени Нийл. И колкото по-скоро стане това, толкова по-добре за мен. — Неизреченото послание бе, че всъщност той може би планираше да я нарани, ако Нийл не бъде арестуван.

Дафни се отпусна тежко на стола си и подпря брадичка на сключените си ръце. Още един проблем, с който трябваше да се справи. Тя се насили да прецени Уокър като пациент. След смъртта на сестра му той се намираше в емоционално състояние, характеризиращо се с фантазии, в които виждаше Матюс като разрешение на всички злини и несправедливости. Тя беше объркала нещата още повече, като не се беше придържала строго към правилата при първото му предложение да й помогне. И което бе още по-лошо, границата между любовта и омразата беше толкова тънка, че сега Дафни бе изправена пред изключително трудната задача да се дистанцира от него без съответните последици.

Шестото съобщение беше от Болд — щом чу гласа му, веднага изпита облекчение. В съобщението се говореше за Мама Лу, аутопсия и възможна връзка с Хебрингър и Рандолф, но тя не можа да се съсредоточи напълно върху него, защото кървавата престилка на Уокър беше обсебила съзнанието й. Без необходимата улика срещу Лени, без първоначалното обаждане на Феръл и опита му да помогне за завеждането на дело срещу Нийл, предоставяйки им тази улика, Матюс навярно би решила, че Уокър е способен да убие собствената си сестра. Въпреки всичко тя не можеше да отхвърли безрезервно тази възможност.

— Край на съобщенията — обяви операторът на гласовата й поща. Приятен, механичен глас, който нямаше ни най-малка идея за безпокойството, което бяха породили в нея тези съобщения. Дафни прекъсна връзката, а съобщенията на Уокър и решителният му тон продължаваха да ехтят в главата й. Първо по-важното: щеше да отвори досие, в което да опише предаването на анцуговата блуза, силуета в закрития паркинг и съдържанието на различните телефонни съобщения. Ако Уокър не спреше да я тормози, това досие щеше да й помогне да заведе дело срещу него. Тя нямаше да му позволи да я уплаши. Беше се сблъсквала с много по-тежки случаи от този на Феръл, въпреки че в досегашните й пациенти конфликтът, насилието, обсебването и манията бяха насочени към други, не към нея. И никога не бяха неин личен проблем. Тя беше човекът, който им помагаше, а не тяхната мишена. Полицаят. Не жертвата.

Матюс си събра нещата и тръгна да се прибира, но откри, че се взираше в огледалото си за задно виждане малко по-често от обичайното; че се оглеждаше, когато спираше на червен светофар, и че проверяваше по три пъти автоматичната ключалка на вратата. Дафни бе развила фобия от Уокър, която не искаше да я напусне.

Яхтата й край брега на езерото Юниън бе закупена много преди техно ренесанса на града, когато плаващите домове на етаж и половина — истински къщи на пилони, до които се достигаше по разположен в средата дървен кей — приютяваха западаща хипи колония; сектанти, които искаха дом в града, но не и да платят цената на земята под него. Тогава къщите бяха много евтини, независимо от местоположението си. Сега цената на същите тези къщи се измерваше в шестцифрени суми и Матюс отдавна бе проумяла, че живееше в яхта за 401 хиляди долара и че в крайна сметка първоначалната й инвестиция се беше учетворила.

Яхтата й, последната вляво на кей №7в, беше построена от сиви припокриващи се дъски. От двете страни на конопеното въже, което ограждаше като перило нейната палуба, имаше трийсетгалонови глинени саксии. Лишена от всякакви градинарски познания, известно време психоложката се бе опитвала да отглежда в тях едногодишни растения, но те неизменно бяха умирали. Затова в момента саксиите приютяваха множество корейски чимшири, които не изискваха никакви грижи.

Матюс се запъти енергично по кея; обувките й с ниски токове, марка „Коул Хан“, трещяха като изстрели, а пулсът й препускаше, защото се опасяваше, че някой може да я следи. Входната врата на яхтата беше от африкански махагон и бе украсена с изрязан върху нея гълъб, който според Дафни бе напълно излишен. Тя влезе, заключи вратата и пусна резето. Свалянето и закачването на непромокаемото й яке й напомни за цвета на блузата й и Дафни изпадна за миг отново в паника при мисълта, че Уокър не само бе съумял да я види без яке, но и бе достатъчно нагъл да й го съобщи.

Целият долен етаж беше от кедър, с изключение на мебелировката — разтегателен диван, печка с дърва, ръчно резбован люлеещ се стол от черешово дърво. Квадратен стълб със страна от двадесет сантиметра, разположен в центъра на всекидневната, поддържаше покрива. В тясната кухничка, отделена от всекидневната с барплот, имаше три табуретки, дъска за рязане, безжичен телефон и дървен рафт с чаши за вино. Бяха й необходими три години, за да се сдобие със страхотната си домашна стереоуредба. Тя пусна „Повърхностен“ на Сара Маклаклан и усили звука. Ако един ден яхтата потънеше, това щеше да се дължи на множеството книги и специализирани списания, които препълваха библиотечните лавици и бяха струпани на високи купчини по пода. Тясната тапицирана пейка до прозореца бе любимото й място за четене. Сгушена на нея, с напалена печка и с метнат върху краката си вълнен шал, психоложката бе прекарала много часове на чисто блаженство — или поне тези, през които не бе имала работа. През последните месеци те бяха намалели прогресивно. Нещо я подтикваше не просто да запълни графика си, а да го препълни с доброволна работа в приюта, бягане и гимнастика — без значение с какво, стига само да запълнеше шестте предобедни часа с умора и да не й останеше време да мисли. Защото размишленията бяха истинският й враг — размислите за нея самата, за липсата на романтика в живота й, за изолацията, за зле платената й обществена работа и за пропуснатите възможности.

След вечерята от печено пилешко бяло месо и зелена салата, подправена с оризов оцет, Матюс се преоблече в бархетна пижама, накладе огън и се настани на пейката до прозореца с чаша „Арчъри Самит Пинот“ в ръка. Изпитваше известна вина, че не се беше отбила в приюта да разпита за Маргарет, но телефонните съобщения на Уокър я бяха разстроили, а уютът на дома се оказа точно това, което й беше предписал докторът, тоест самата тя. Глава след глава Матюс се изгуби в „Блудното лято“ на Барбара Кингсолвър — книга, която й се стори неочаквано вълнуваща — едно превъзходно и страшно необходимо бягство от психологическите прегледи. Тя усети, че задрямва. По нейно време удоволствията бяха евтини.

В 11 и 32 — Матюс видя яркия зелен дисплей на електронния часовник в кухнята — тя чу звук, който съзнанието й регистрира като непознат. Яхтата притежаваше свой собствен живот, който никога не замираше напълно. Блъскана от водата и вятъра, тя винаги се движеше, наместваше, скърцаше и стенеше. Пукането и сумтенето, писъците на дървесината и дългите зловещи въздишки придаваха на яхтата уникална индивидуалност. Психоложката познаваше добре тази индивидуалност. Тези звуци я приспиваха. Те я събуждаха. А понякога я плашеха, както направиха и тази вечер.

Дафни внезапно се разсъни. Мозъкът й започна да сравнява чутия звук с шумовете, които й правеха компания всяка нощ на езерото Юниън, и да ги отхвърля един по един: приводняването и излитането на хидроплани, движението на колите по магистралата, далечното тръбене на ферибота, сирените и звуците от всекидневния живот на съседите й. Тя лежеше на пейката, а ушите й леко бучаха, докато се напрягаше да чуе отвъд стените. Не беше сигурна дали действително бе чула нещо, или нервите й бяха изиграли лоша шега. Онези телефонни съобщения я бяха стреснали. Както и случката в закрития паркинг. Повече, отколкото бе предполагала. Тя си обеща да не се поддава на страха, но все пак погледна през стаята към чантата си, която висеше на облегалката на един от трите стола — там бяха пистолетът, мобилният телефон, спреят от люти чушки и миниатюрното фенерче „Маглит“. Барбара Кингсолвър привлече погледа й обратно към романа и Матюс си каза, че водата разпространява звуците надалеч и ги променя по смешен начин. Нямаше причина да се вълнува.

Дрямката обаче я бе напуснала. Дафни прекара още няколко минути в съприкосновение с възхитителните страници, мелодичното пеене и разкошното вино. Наближи полунощ. Със завършването на поредната глава тя се почувства изморена, пъхна картонения показалец в книгата, стана от пейката и механично сгъна шала. Изми на кухненската мивка чашата за вино — стъклото тихо скърцаше под пръстите й — и я остави внимателно върху сушилника. Проследи приводняването на един хидроплан — последният за нощта, — който се плъзна по черните води на езерото. Когато ръмженето на перките заглъхна, тя чу още едно непознато скърцане от костите на яхтата й.

Този път Матюс грабна пистолета си и отиде при предната врата с намерението да прогони Уокър от кея. Независимо от факта, че домашните телефонни номера и адресите на полицаите не се поместваха в указателите, независимо че бе наблюдавала внимателно огледалата за задно виждане и се бе уверила, че никой не я следи, тя беше убедена, че там навън се промъкваше Феръл Уокър и това започваше да й писва.

Психоложката отметна пердето на тесния прозорец вляво от предната врата и погледна към яхтата на Боб и Блеър. Долният им етаж беше тъмен, а в прозореца на мансардата се виждаха сините отблясъци на телевизор. Видя, че другите й съседи, Робърт и Лин, са все още будни. Племенникът на Лин, Джин, който им беше дошъл на гости от Япония, тършуваше из хладилника. Матюс бе спуснала щорите от тази страна на яхтата много грижливо, защото Джин проявяваше юношеска склонност към воайорство. При всички тези шумове наоколо, тя знаеше, че няма да спи спокойно, ако не огради дома си с охранителна система. Нямаше да й е за първи път. Такива системи обикновено се използваха за подсигуряване на целостта на конструкцията по време на бушуваща буря. Да излезе навън, макар и със свито сърце, в една относително тиха нощ, в която само ръмеше, трудно можеше да се сравнява с излизане при вятър със скорост от четиридесет мили в час и пороен дъжд.

Дафни грабна халогенното фенерче химикалка от дамската си чанта, навлече якето от гортекс22 върху пижамата си, излезе от яхтата и пусна резето, за да е сигурна, че никой няма да се промъкне вътре зад гърба й. Предпазни мерки. Всеки практикуващ съдебен психолог се научаваше да живее с тях — бивши затворници, които я обвиняваха за арестуването си, се завръщаха да изкажат почитанията си; бивши полицаи, уволнени заради злоупотреба с наркотици или заради постоянна злоупотреба с чужди съпруги, решаваха, че тя е виновна за отстраняването им от служба; ищци и детективи я притесняваха по всяко време, убедени, че имат право на безплатен съвет.

Стъпвайки боса по дъските от червено дърво, Матюс тръгна да обиколи яхтата в посока, обратна на часовниковата стрелка, като след всеки следващ завой ставаше все по-предпазлива. Тя се прокрадваше уверено напред със свити заради студените мокри дъски пръсти, докато не попадна на една треска. Подскачайки на един крак, за да избегне пронизващата болка, психоложката запази равновесие и вдигна другия си крак към светлината. Треската беше с големината на клечка за зъби и беше проникнала доста дълбоко в плътта й. Тя премести очи от крака си към палубата, върху която тънък слой вода образуваше сребриста патина. Сред този блясък изпъкваха калните следи от два ботуша, които водеха от мястото, на което стоеше, до прозорчето на килера. Над прозорчето имаше навес и то се губеше в сянката му. Изведнъж на Дафни й се стори, че навън е станало много по-студено. Отпечатъци на ботуши бяха открити на строежа, гледащ към хотела „Маркет Ин“ и стаята на Мелиса Дънкин. Матюс си представи фигурата на мъж, който я наблюдава с облегнати на прозореца ръце. Тя завърши обиколката на яхтата и забърза, разтреперана, към задната врата и скрития ключ. Ламоя трябваше да научи за това. Миг по-късно беше вътре, със заключена брава и пуснато резе, а треската и причинената от нея болка бяха само забравена бележка под линия.

Психоложката искаше да уведоми сержанта незабавно, защото в момента той работеше по подобен случай. Дежурството му беше приключило и Ламоя трябваше вече да си е у дома.

Тя крачеше припряно през помещенията, като дърпаше щорите и проверяваше по два пъти ключалките, чувствайки се едновременно изложена на показ и уязвима. Свали непромокаемото си яке, но се загърна плътно с един халат, наля си нова чаша вино и седна до телефона, като се взираше в него. Какво да прави? Чифт следи, вероятно от ботуши? Беше ли това изобщо някаква улика? Два шума, дошли отвън? Положението на Матюс в управлението бе деликатно, тъй като тя работеше отчасти като професионален психолог, отчасти като ченге. Тази нейна двойственост — истински лейтенант, завършил академията, който същевременно бе дипломиран доктор по психология, караше повечето от служителите да гледат на нея като на психолог, а не като на ченге. Като на външен човек. Вдигането на тревога заради чифт следи от ботуши щеше да я направи да изглежда в очите на другите полицаи меко казано „зелена“.

Дафни взе телефона и набра номера на Ламоя. Когато гласът на сержанта прозвуча по телефонния му секретар, тя едва не заговори.

— Вие го казахте, не аз. Така че съобщението си оставете и не се тревожете… Ще се свържа с вас.

Бийп.

Матюс произнесе името му, размисли и прекъсна връзката.

Минута по-късно телефонът й иззвъня. На дисплея му се изписа: „Няма запаметен такъв телефонен номер.“ Тя се поколеба с ръка на слушалката и разбра, че се страхуваше да отговори на обаждането. Тогава мозъкът й заработи — тя нямаше да позволи на никой да й причинява това.

Вдигна слушалката.

— Търсила си ме? — Ламоя. Равнодушен, хладнокръвен и спокоен.

— Попаднах на секретаря ти — отвърна психоложката.

— Видях. Името и номерът ти се бяха изписали на дисплея. Би трябвало да си блокираш номера, знаеш ли?

Дафни си отбеляза това на един лист.

— Добре.

— Какво има?

Тя се поколеба, не искаше да прозвучи като ученичка на фона на спокойния му тон.

Той каза:

— Не искам да бъда груб, но знам, че номерът ми не е запаметен в телефона ти и не си го набрала случайно. Наближава един часът. Късните новини ще започнат след броени минути. Независимо дали идват почивни дни или не, аз си те представям като човек, който си ляга рано и става рано, има здрав сън и така нататък, не че това ти е необходимо, затова започвам да си мисля, че може би ти ме проверяваш, за да се увериш, че не съм се поддал на голямото изкушение, и искам да знаеш…

— Не бих постъпила така, Джон — прекъсна го психоложката. — Никога. И ти го знаеш. Това, което направихме — Лу и аз, — го направихме от… приятелски чувства. То започна и свърши в кухнята ти през онази нощ. Аз не съм от отдел „Наркотици“. Не си мисли такива неща.

— А какво трябва да си мисля? Помогни ми, докторе. Защо си се обаждала, ако не да ме провериш?

Матюс заекна и каза:

— Да… да… проверя какъв е резултатът от лабораторните изследвания на кръвта и космите от колата на Нийл.

— В дванайсет и половина?

— В дванайсет и половина, да.

Той се поколеба, изпълнен със скептицизъм.

— Окей.

— Какво ни е известно? — попита тя.

— Все още нищо — отговори Ламоя, очевидно заинтригуван. — Малко е рано, не мислиш ли?

Матюс не искаше да звучи като ревла. Тя чуваше как детективите непрекъснато се присмиваха на такива жени, независимо дали бяха полицайки, или не. Каза си, че ако действително бе видяла някой навън със собствените си очи, ако можеше да даде описанието му или да осигури нещо, което да си струва да бъде разследвано, тогава щеше да сподели със сержанта какво я тревожеше.

Той попита:

— Да не би случайно да се чувстваш самотна? — отново старият Ламоя.

— Моля? — Ако му кажеше сега, когато разговорът беше стигнал дотук, детективът щеше да реагира или твърде остро, или да избухне в смях. А в момента тя не можеше да понесе нито едно от двете.

— Звучиш… не знам… малко отнесено.

— Нищо ми няма. — Дафни искаше сержантът да продължи да говори, да чува гласа му.

— Сигурна ли си? Мога да взема видеокасета или нещо подобно. При Дени има страхотни филми, които се дават за двайсет и четири часа. Да ти се намират пуканки?

Джон й предлагаше приятелство? Може би тя бе тази, която вземаше наркотици.

— Това не беше светско обаждане.

— Но ние можем да го направим такова.

— Не, благодаря — каза психоложката, макар и изненадващо неохотно. Предложението изобщо не звучеше лошо. — Прав си за режима ми на сън. Може би някой друг път? — Почувства се трогната от вниманието, което й обръщаше обикновено себичният Ламоя. Скрити мотиви? Колко силно я беше пожелал по време на хотелския разпит?

— Както кажеш.

— Благодаря, Джон. — Тя усети, че трябва да затвори телефона, но не й се искаше да го прави. По линията се възцари напрегната тишина.

— Е, ще приключваме ли, или можеш да ми отделиш още една минута? — обади се пробно сержантът.

Звукът на гласа му й хареса.

— Ще ти отделя минута — отвърна небрежно Матюс, като се опитваше да звучи равнодушно и се чудеше дали го постига.

Той каза:

— Една бизнес дама на име Облиц. Онази, дето е подала оплакване и после се е помъчила да го оттегли, оставих ти съобщение за нея.

— Та кой оттегля оплакване!?

— Да, знам. Опитах се да й го обясня. Преди мен се е опитала Стеноловски. Помислих си, че може би ти ще можеш да ми кажеш защо една жена ще съобщи за воайор, а после ще се отметне от думите си.

— Фасулска работа — имала е гостенин.

— Или я изнудват.

— Възможно е, но по-скоро любовникът й я притиска да оттегли оплакването или и двамата го искат.

— Така ли? Е, ще разберем в понеделник в четири часа. „Дабъл Ю“, новият хотел срещу „Олимпик“. — Той добави саркастично: — Отдели ми време в заетия си график.

— Браво на нея.

— Благодарение на Облиц ще постигнем голям напредък с Хебрингър и Рандолф. Двамата с теб. Усещам го. Как мислиш, каква ще е реакцията на Хил? — Шейла Хил, техният капитан и пряк началник на Болд, беше бивша любовница на Ламоя — факт, който се предполагаше, че Матюс не знае. Но между нея и Болд не съществуваха много тайни. Те самите някога бяха любовници — нещо, което би трябвало никой да не знае, и никой не знаеше.

— Никой няма да повярва. — Тя и Джон имаха славата на хора, които забъркват големи каши.

— Да вървят на майната си, ако не носят на майтап.

Гласът му прогони опасенията й. Прииска й се да му благодари за това, но си замълча.

Той попита:

— Сигурна ли си, че си добре? Предложението за видеокасетата все още е в сила.

Един Ламоя, който Дафни не познаваше и на когото не можеше да се довери безрезервно. Всички жени в управлението ли беше имал освен нея? Беше ли го подтикнал към това някой в служебната съблекалня, като го беше предизвикал да започне да я ухажва, защото тя твърдо отказваше да излиза с колеги? (Матюс не включваше в тази категория Болд и никога нямаше да го включи.) Беше почти един часът сутринта, а сержантът се държеше така, сякаш беше ранна вечер. Нощните дежурства имаха такова въздействие върху хората.

— Ще ти помогна с разпита — съгласи се тя.

— Е, това е едно начало.

Когато затвори телефона, психоложката беше забравила почти напълно следите от ботуши.