Изкуството на заблудата

49. Двоен екип

Болд и екипът му успяха да запазят в продължение на няколко часа откритието си в тайна, избягвайки неизбежната медийна паника, която щеше да отклони вниманието им и да даде на адвоката на Вандърхорст информация, с която полицейското управление не искаше той да разполага. Знаейки, че дори в събота подобна цензура на новините няма да продължи дълго, лейтенантът бе помолил Лофгрин да възложи на двама от най-доверените си лаборанти да огледат мястото. Освен това бе натоварил екипа си от компютърни специалисти със задачата да проверят в базата данни на Националния информационен център по криминология за сходни престъпления и търсенето вече бе дало резултати. Три от седемте страници, които сега Болд носеше със себе си, представляваха снимки на местопрестъпления, взети от базата данни на НИЦК. Въвеждайки в базата данни подробна информация за престъплението, като използването на изолирбанд, поддържането на жертвата жива, кръвната група на извършителя (от Хебрингър и Рандолф беше взета сперма, която в момента се подлагаше на ДНК тест), възрастта и физическите характеристики на двете жертви, екипът беше установил прилика между убийствата на Хебрингър и Рандолф и три други неразрешени случая. Тези резултати — продукт на седмици, месеци и дори години междущатска детективска работа — бяха получени за по-малко от четиридесет минути.

— Дотук добре — отговори Болд, когато Матюс го попита как се развиват нещата. — Въпреки че това може да се промени.

Тя посочи вратата на стаята за разпити, от другата страна, на която седеше и чакаше Пер Вандърхорст.

— Не можеш да мислиш сериозно, че Уокър има пръст в тези убийства. — След експедицията им в Подземието, психоложката се беше пременила в чифт сини дънки, които обикновено носеше през уикендите, и огромна за ръста й бяла мъжка риза, която беше на Ламоя. Колосаните ръкави на ризата бяха навити почти до лактите й.

— Уокър ни даде шперца. Това го замесва в убийствата, независимо дали ти харесва.

— Има някакво обяснение — настоя тя.

— Няма или поне аз не съм чул такова.

— Тогава Вандърхорст ще ни го даде сега.

— По-добре да го направи. Уокър така или иначе ще бъде обвинен във възпрепятстване на разследването. Той знаеше за онази стая на смъртта. Ако Вандърхорст откаже да говори, ще ги закопчая и двамата за това.

— Лу, това е абсурдно и ти го знаеш! Уокър е намерил случайно шперца в Подземието.

— Различните сектори на Подземието не са свързани, Дафни. Ще ти трябва по-добро обяснение от това.

— Може и да са свързани, а ние просто още да не сме открили как.

Болд погледна ръчния си часовник, давайки да се разбере, че дискусията е приключила, и каза на Матюс:

— След двайсет и пет минути Тим Питърсън от щатската прокуратура ще пристигне тук да се срещне с Махони и Тони Шапиро.

— Шапиро?

— Докладваха ми, че той е поел случая като съдебен защитник преди около час. Затова казах, че нещата могат да се променят. Ако Шапиро е поел случая, той ще се превърне в медиен цирк. Този тип живее заради това. Още по-лошо, ще зашие устните на Вандърхорст и ще го храни със сламка.

Сега психоложката разбра защо лейтенантът бързаше да разпита Вандърхорст — те щяха да изгубят заподозряния си заради механизмите на телевизионната справедливост. Времевото ограничение от двайсет и пет минути изглеждаше смехотворно — щеше да им стигне да изпият по две чаши кафе в Кутията. Но да изтръгнат признание?

— Лу? — каза тя.

— Виж какво, в полицейското управление едва ли харесват парадирането на Шапиро повече от мен и теб, в противен случай той нямаше да посъветва клиента си да разговаря с нас. Не съм сигурен от кого трябва да се страхуваме повече, от Шапиро или от федералните. Питърсън е добър човек и аз съм убеден, че той смята, че ни помага, като подкрепя възможността за екстрадирането му в щат със смъртно наказание, но това в действителност означава само едно — че ще изгубим Вандърхорст, а на мен тази идея не ми харесва.

— Значи съдебната система ни притиска — рече Матюс. Още един Ламояизъм. На лицето на Болд се изписа недоволство.

— Нещо такова — отговори лейтенантът. Преди да отвори вратата, той прошепна: — Във всеки случай, време е за шоу.

Като държеше в ръка снимките от местопрестъпленията в различните щати, Лу влезе в зала за съвещания „А“ на отдел „Убийства“ — най-голямата от трите подобни зали, — следван по петите от психоложката. Тя затвори внимателно вратата. Първоначално никой от тях не обърна внимание на седналия в далечния край на малката маса Вандърхорст. Вместо това те си придърпаха два стола, лейтенантът свали спортното си сако и го окачи на облегалката на стола си, сякаш се канеше да прекара тук целия ден, а Матюс изключи мобилния си телефон и седна до него.

Доведен от ареста, Вандърхорст носеше унизителния оранжев гащеризон на окръжния затвор, глезените му бяха оковани, а на ръцете си имаше белезници, свързани чрез верига с колана на кръста му, за да се ограничават движенията му.

Болд включи на запис двете гнезда на касетофона, представи себе си и психоложката и обръщайки се по име към заподозряния, обяви, че Вандърхорст е поискал адвокат, срещал се е с него неколкократно през последните двайсет и четири часа, и че въпросният адвокат е бил известен за този разпит и „ще пристигне всеки момент“.

Лейтенантът нареди внимателно няколко листа пред Вандърхорст с празната им страна нагоре, а после, като истински раздавач на карти във Вегас, обърна три от тях колкото се може по-многозначително и драматично. Понеже нямаше никакво време за губене, Лу бе принуден да прескочи обичайното „затопляне на атмосферата“ чрез въвеждането на заподозряния в ролите, които щяха да играят — краткия разговор, с който често започваха подобни разпити в опит да се установят приятелски отношения. Нямаше време за приятелски отношения. Това щеше да бъде емоционалният еквивалент на шамаросване на мъжа.

Като заби решително показалец поред във всеки един от листовете, Болд каза:

— Форт Уорт, Литъл Рок, Санта Фе. — Жертвите висяха на стените с глезени, завързани за бедрата им с изолирбанд, с разкъсани дрехи и изложени на показ гърди и гениталии.

Лейтенантът бе разчитал на силата на шока. Но Вандърхорст не реагира. Тогава се намеси Матюс:

— Спомняш си всяка от тях, сякаш се е случило вчера, нали Пер? Имаш ли нещо против да те наричам Пер? — попита реторично тя, без да му остави време да отговори. — Начинът, по който е миришел въздухът точно преди да ги отвлечеш… невероятния прилив на сила, когато си вземал надмощие над тях…

Вандърхорст вдигна очи от снимките и срещна погледа на психоложката. Лицето му остана безизразно. Разочарована, Матюс продължи да го притиска.

— О, да — рече тя. — Знам как си се чувствал.

Заподозряният наведе отегчено глава или поне на нея така й се стори. Никакво разкаяние, никакво вълнение, никакъв страх или трепет. Това я изпълни с любопитство, защото бе очаквала, ако не друго, поне някаква проява на изненада от негова страна. Психоложката усети, че времето си течеше, минутите се изнизваха и й се прииска Болд да не й беше казвал за пристигането на прокурора и адвоката.

Лейтенантът реши, че снимките са изненадали мъжа, независимо от невъзмутимото му изражение. Той се опита да му поднесе друга изненада, като плъзна по масата пликчето за улики, в което беше шперцът.

Вандърхорст вдигна глава и по спокойното му лице се появиха първите признаци на ужас.

— Това ли търсеше? — попита го Болд.

Погледът на мъжа стана твърд.

— Виждам този шперц за първи път.

Бяха го накарали да проговори. Матюс се облегна назад на тръбния си стол.

Лу каза:

— Намерихме ги.

Заподозряният наведе глава, както правеше Блу, щом чуеше някакъв необичаен шум. Психоложката усети как по тялото й полазиха ледени тръпки. Тя погледна към отдушника на стаята, после обратно към Вандърхорст.

Болд се наведе над масата и обърна следващите фотографии — първо на Рандолф, после на Хебрингър.

— Пет жени в четири щата за последните осемнайсет месеца. Най-добрият шанс, който имаш, е да изпревариш събитията, Вандърхорст. Щом веднъж излезе наяве, че убийствата са дело на един и същи човек, няма да има съдебен заседател, който да не е чул това — нито съдия. Независимо от твърденията на заседателите и съдиите, че винаги са обективни, това просто е невъзможно. Най-умната инвестиция, която можеш да направиш, е да изпревариш събитията, като действаш бързо.

— Никога не съм виждал тези жени — заяви заподозряният. — Нито пък този шперц.

— Наистина ли? — попита лейтенантът. — В такъв случай няма да искаш да видиш видеозаписа на твоето влизане в асансьорната кабина, на твоето отключване на задния панел и на твоето изчезване в онази шахта. Записът показва, че си имал необходимите знания и достъп, за да преместиш телата на жените, след като си ги отвлякъл от кабината с банкоматите. — Болд възнамеряваше да засипе мъжа с улики, като му поднася изненада след изненада. — Мислиш ли, че няма да открием физически доказателства за пътешествието, което са извършили онези две жени? Ти си бързал, Вандърхорст. Разбира се, че има улики и колкото повече съберем, толкова по-малко благосклонни ще бъдем да изслушаме твоята гледна точка. — Лу щеше да остави Матюс да класифицира или да експлоатира вината на заподозряния и облекчението, което според нея той изпитваше от факта, че е бил заловен и спрян.

Вандърхорст се загледа в белите гърбове на последните две фотографии, но не направи никакъв опит да ги обърне.

Усещайки, че времето ги притиска, психоложката реши, че няма друг избор, освен да нападне открито мъжа.

— Виждаш тези жени за последен път. Разбираш това, нали? Разбираш, че всичко е свършило?

Челото му се набръчка. Дафни смяташе всеки възможен отговор за победа. Тя забеляза, че Болд я погледна с крайчеца на окото си.

— Какво изпитваш при мисълта, че всичко е свършило? Облекчение? Гняв?

Вниманието на Вандърхорст остана приковано върху гърбовете на двете фотографии.

На Матюс й се стори, че той сви рамене, но може би мъжът просто се бе опитал да се намести по-удобно — нещо невъзможно на тези столове.

— Смяташ ли, че е добре, че всичко свърши?

Тя си помисли, че този път заподозряният със сигурност беше кимнал.

— Направил си опит да спреш, но не си могъл — заяви психоложката, приспособявайки се бързо към асоциалната личност, която вярваше, че седи пред нея. — Местел си се от град на град, не защото си се страхувал да не те хванат, а защото си мислел, че смяната на обстановката може да те накара да спреш.

Лейтенантът привлече вниманието й към касетофона: искаше отговорите на Вандърхорст да бъдат записани.

— Можеш да се довериш на нас — каза спокойно тя. Част от Дафни ненавиждаше фалшивата съпричастност, която демонстрираше към убийци като Вандърхорст; тя бе длъжна заради жертвите да показва повече погнуса и отвращение от естеството на престъпленията. Част от нея се наслаждаваше на играта, на предизвикателството да измами криминалното съзнание и да изтръгне тайните му, като използва вината и разкаянието, ако там имаше такива. Тук изкуството на заблудата беше да се преструва, че изпитва съпричастност и разбиране в преследването на истината и разкритията. Психоложката също имаше жертви — извършителите на тези престъпления, които решаваха да й се доверят и да признаят нещата, които бяха пазили толкова грижливо.

— Не е каквото си мислите — каза той.

Тя изпита вълна на облекчение, защото го бе накарала да проговори.

— Помогни ни тогава да разберем какво е.

— Не знам нищо за всичко това.

— Тогава ние можем да те изненадаме — рече Матюс. — Може би знаем повече, отколкото си мислиш.

— Не ми се вярва — каза Вандърхорст.

Дафни знаеше, че в главата на този мъж нямаше никакви гласове, никакви прошепнати „послания от Бог“ да убива. Тя си имаше работа не с психопат, а с човек, страдащ от асоциално разстройство на личността — АРЛ, — човек, толкова отдалечен от себеподобните си и от представата за добро и лошо, че извършваше своите деяния почти без да осъзнава последствията от тях. Време бе да докаже способностите си, да убеди Вандърхорст, че знае повече за него, отколкото той самият. И, помисли си тя, може би току-що го беше убедила.

— Ти наблюдаваш жени в хотелските им стаи — заяви психоложката, която вече го познаваше много по-добре. — В техните апартаменти и квартири. Как се събличат. Как се къпят. Представяш си, че си при тях, че водиш нормален живот, че си част от техния живот.

Заподозряният се сви и се размърда нервно на стола си. После се втренчи в Матюс, но тя не отмести очи, за да му покаже твърдостта си.

Болд я наблюдаваше с пребледняло лице и нервно изражение.

Почукване по вратата даде на всички им краткотрайна почивка. Влезе една жена в полицейска униформа и подаде на психоложката едно розово листче с думите:

— Не исках да ви безпокоя, но момичето звучеше много зле и каза, че било спешно.

Съобщението гласеше: „Проблеми с бебето. Моля те, ела. Аз съм над «Пицария Марио».“ Беше от Маргарет. Матюс благодари на жената, сгъна листчето и го прибра в джоба на дънките си, разочарована, че трябваше да изостави за кратко момичето, но с ясното съзнание, че разпитът бе с предимство.

Когато вратата се затвори, Дафни каза уверено на Вандърхорст:

— Ти си ги следвал по петите — някои от тях — с надеждата, че могат да те забележат, че могат да те заговорят. През по-голямата част от живота си ти си се надявал да бъдеш забелязан. Въпреки това изпадаш в ужас, когато някоя жена действително те забележи, права ли съм? — Тя разбра, че е познала, защото той се сви на стола си. Изглеждаше едновременно шокиран и любопитен. „Точно така.“ — Сюзан Хебрингър… наблюдавал си я тайно и после, съвсем изненадващо, тя се е появила при банкоматите. И ти си решил, че тя трябва да бъде твоя. Рандолф? Защо си я избрал? Заради начина, по който те е погледнала? Заради начина, по който ти е казала „здравей“? Кажи ми. — Знаейки, че в даден момент Вандърхорст ще се опита да я прекъсне, Матюс продължи бързо: — Бил си в капан между тези две думи, нали Пер — да искаш внимание и същевременно да не искаш? — Той се втренчи в очите й още по-упорито. „Остани с мен“ — окуражи го наум тя. — Какви бяха техните престъпления, Пер? Защо ги наказа? Казаха ли ти „здравей“? Попитаха ли те колко е часът? Или просто заради начина, по който са те погледнали — поглед, който си приел като покана? Само жените те объркват, нали? Мъжете не те смущават. Лейтенант Болд е дошъл в банката, но за теб не е представлявало трудност да разговаряш с него, нали? Но една жена? Аз обърквам ли те в момента? Изпитваш гняв към мен, нали? Усещам това, Пер. Той е навсякъде около мен, този гняв. И понеже знаеш какви ще бъдат следващите ми думи, знаеш кого ще спомена, нали? — Очите му се отваряха все по-широко, а бялото им се виждаше все повече. — А ти не искаш да я споменавам, нали? Искаш тя да остане извън всичко това. Тъмната й коса, обърканите сигнали, които ти е изпращала. Какво ти стори, че да заслужи това? — попита психоложката, докосвайки втората от снимките на местопрестъпленията. — Критикуваше те, независимо какво правиш? Обличаше те като малко момиченце и те показваше на приятелките си, а после ти се смееха? Къпеше се заедно с теб? Под душа? И когато си станал достатъчно голям, за да реагираш на голотата й — ти не си искал да й показваш ерекцията си, но просто не си могъл да се въздържиш и тя ти се е присмяла, — присмяла се е на ерекцията ти, нали? Смятала е, че това е забавно, страхотно. Така ли е? Но на теб изобщо не ти е било забавно. За теб е било унизително. Било е ужасно да я гледаш как се смее. А може би причината е била в това, че тя се е разхождала пред теб по бельо и е показвала прекалено много от себе си за момче на твоята възраст. Може би затова сега ти харесва да гледаш през прозорците. А може би тя се е пъхала в леглото при теб в студените нощи или в нощите, когато е имало гръмотевици и светкавици, или просто е била пила прекалено много и е искала компания? Както сега ти искаш компания.

Вандърхорст не каза нищо, но лицето му беше плувнало в пот. Болд имаше такъв вид, сякаш се канеше да прекъсне Матюс или да излезе от стаята, но въпреки това седеше мълчаливо до нея и си водеше записки върху един лист, сякаш съставяше списък за покупки.

Тя каза на Вандърхорст:

— Никога не си искал всичко това, нали Пер? Инициативата никога не е била твоя. Тя ти се е подигравала пред приятелките си, пред твоите приятели; изолирала те е от всички. Когато си водел някой приятел вкъщи, тя те е правела на глупак. Но ти си я обичал още повече заради това. Обичал си я повече от всичко на света. И този факт те е обърквал най-много от всичко. — Влажните очи на мъжа показваха, че е готов да се разплаче. Той не беше някакво престъпно животно, а бедно, патетично същество, което бе изгубило представа кое е добро и кое лошо. Психоложката усети, че скъпоценните минути на Болд изтичаха. — По-късно, когато си бил по-голям — на колко, на четиринайсет, на петнайсет? — тя все още е идвала нощем в стаята ти, но за да прави с теб неща, които са ти се стрували немислими преди година или две. И сега вече ти си бягал, нали? Криел си се. Първо, в килера. Но тя те е намерила. После в банята… но тя пак те е открила. — При всяко изявление Дафни търсеше някаква непреднамерена реакция от негова страна — сдържане на дъха, трепване на очите, разширяване на зениците, — която да й послужи като сигнален знак. — И накрая… в мазето — заяви психоложката, знаейки предварително, че ще отбележи точка. И наистина, Вандърхорст извърна засрамено очи и се втренчи в пода. — Единственото място, където тя никога не е успяла да те открие. — Матюс основаваше тази своя догадка на подземното убежище, което бяха намерили. Местонахождението на това скривалище не беше случайно. — Това е мястото, на което си се чувствал в най-голяма безопасност, нали? В мрака. Сам. С опрян в студената стена гръб. — Тя изхождаше от собственото си преживяване в приюта. — Миризмата на плесен е почти като парфюм за теб. Ти си ги водил там долу и си вършел с тях онези неща — нещата, които тя е правила с теб, — а после си се чувствал зле заради това, нали? После ти се е приисквало, ако е възможно, да ги запазиш живи. В мрака. Заключени в онази стая. За да са ти под ръка, когато се нуждаеш от тях.

Вандърхорст не се беше опитвал да измъчва жертвите си, а да ги спаси. Грешката му беше, че ги бе окачвал да висят на стената — без да си дава сметка, той ги беше разпнал. Психоложката подозираше, че ако предприеме пътешествие назад във времето и влезе в апартамента на майка му, ще открие разпятия на Исус в почти всяка стая. Тя беше чела за крайни случаи на асоциално разстройство на личността, от каквото страдаше Пер Вандърхорст, но никога не бе разговаряла с такъв човек.

Дафни си помисли, че би трябвало да изпитва вълнение, някакво чувство на реализация, но не беше така.

Тя каза:

— Сега, когато всичко свърши, е по-лесно, нали? Вече няма какво да криеш. — В интерес на истината те не знаеха почти нищо. Все още не беше сигурно дали разполагаха с достатъчно улики да осъдят Вандърхорст. Резултатите от ДНК теста на кръвта и спермата, които бяха взели от труповете, можеха да го погубят, но без да държат в ръце тези улики (а до този момент щяха да минат още ден или два), Болд щеше да се нуждае от признание.

Лейтенантът се обади:

— Ще те разкарват насам-натам като играч, който гони топката, Вандърхорст. В Тексас използват смъртоносна инжекция. Знаеш това, нали? В този щат сериозните престъпления получават сериозни наказания, а ти си убил жена във Форт Уорт и трябва да се замислиш върху този факт. Прокуратурата на САЩ има власт да прехвърли разглеждането на делото ти в Тексас и те ще настояват за това, защото ще искат да получиш смъртно наказание. Тези прокурори се отнасят сурово към престъпленията — разбираш това, нали? Но те по принцип са добри хора, по-добри, отколкото си мислиш. Те няма да те отнемат от нас, ако заведем по-добро дело срещу теб тук. Виждаш ли как работи системата? — Той добави: — А може би не работи. Поне не толкова добре. Но в момента разполагаме само с нея и ти си в епицентъра й.

В очите на мъжа се появи безпокойство.

— И какво ще постигне системата? — попита Болд Матюс, продължавайки добре познатата им игра.

— Мисля, че той знае — отговори психоложката.

— Виждаш ли накъде те води това? — попита го лейтенантът.

Дафни каза на Вандърхорст:

— Двамата с теб знаем, че не си психично болен и че ще те осъдят. Няма смисъл да се правиш на луд, Пер. Ще проведем, разбира се, обичайните тестове, но ти ще ги издържиш. Решението, което трябва да вземеш сега, преди да си изгубил шанса си, е кой да контролира съдбата ти. Ако искаш да я повериш в ръцете на федералните, твоя воля.

Болд рече:

— Любопитен си да видиш последните две фотографии, нали?

Заподозряният го изгледа подозрително.

— Хайде, виж ги — насърчи го лейтенантът.

Вандърхорст не помръдна.

— Обзалагам се, че си любопитен да разбереш как сме се сдобили с шперца.

Мъжът присви очи, едновременно сърдито и нервно, и Матюс съзря пролуката, която й беше отворил Болд.

Тя каза:

— Мислехме, че си се погрижил за тях сам, Пер. Банкоматите. Подземието на банката. Това беше една от грешките ни — едно от нещата, които ни пречеха толкова дълго да те заловим — идеята, че си бил достатъчно умен да планираш всичко сам. — Психоложката се облегна на масата — Вандърхорст се дръпна рязко назад и едва не се прекатури заедно със стола си — и обърна единия от последните два листа, разкривайки снимката на лицето на Феръл Уокър, направена в централния арест. — Това е човекът, който ни даде ключа за онази стая. Той твърди, че е планирал всичко — че идеята е била негова, — но че ти си извършил действителните убийства.

— Но аз дори не познавам този човек — заяви заподозряният.

— Той твърди, че го познаваш.

— Той ни даде ключа за онази стая — повтори Болд.

— Той го открадна.

— Ключът? — попита Матюс.

— Да — отвърна Вандърхорст, потапяйки пръстите на краката си във водите на признанието.

— Откъде го открадна? — поинтересува се лейтенантът.

Мъжът продължаваше да се поти обилно. Той изгледа с подозрение Болд, но не се затвори в себе си, както се опасяваше психоложката.

Тя повтори:

— Той твърди, че всичко е измислено от него.

Объркан, Вандърхорст посочи първите три снимки на масата.

— Тогава кой е отвлякъл тези? Сигурно пак той? Милисънт Етъридж. Таня Уолас. Анита Бейлок. Той ви лъже.

Техният заподозрян току-що бе назовал имената на другите три жертви; имена, които не бяха споменавани в тази стая. Имаше обяснения, които един добър съдебен защитник би могъл да използва, например огромната шумотевица, която обикновено се вдигаше от пресата около подобни случаи. Но контекстът на отговора на Вандърхорст в комбинация с решителността в гласа му щяха да допринесат до голяма степен за осъждането му.

— Значи твърдиш, че той не е участвал в това — продължи Матюс.

— Глупости.

— Той ни каза, че са провесени като чирози. Значи е бил в онази стая.

— Той открадна ключа. Моят ключ.

Психоложката отчаяно искаше да погледне към Лу, за да отпразнуват победата си, но не посмя да изпрати такъв сигнал. Трябваше да изтръгнат колкото се може повече информация от него.

Болд го попита:

— От колко време ти липсва този ключ?

— От известно време. Нямам много добра представа за времето.

— Как си влизал там, след като си изгубил ключа?

— Не съм — каза Вандърхорст и се изкашля. — Не и след като загубих този ключ. Повечето от ключалките там долу… могат да бъдат отворени с какъвто и да е шперц. Но не и онази стая. Затова избрах нея. — Той видя озадачените им изражения и добави: — Вижте какво, аз скрих ключа, за да не бъде намерен в мен.

— Наистина ли? — попита лейтенантът.

— Това е било твоя идея — заяви Матюс.

— Закачих го на един пирон в дъното на коридора… в онзи склад. И после един ден той изчезна — оттогава не съм влизал в стаята. — Заподозряният се обърна към Болд: — Планирах да напусна този град много преди да се появите, повярвайте ми.

— Но са ти дължали пари — каза лейтенантът.

— Близо шестстотин долара — рече Вандърхорст, сякаш говореше за кралско възнаграждение, сякаш си бе струвало да го хванат заради такава сума. Отчаяният му поглед шареше между двамата следователи. — Защо ме гледате така? Какво казах? Шестстотин долара са си шестстотин долара. Кой би изоставил шестстотин долара?

— Звучи ми смислено — каза Болд.

Мъжът обърна сам последната фотография. Това беше снимка на лицето на Били Чен, направена от съдебния лекар. Той се втренчи мълчаливо в нея и дълго време не отмести поглед.

— Погрешното място, погрешното време.

— Наистина ли? — попита скептично лейтенантът.

— Питайте го.

— Ти си го държал в онази стая. Можем да го докажем.

Вандърхорст изглеждаше изненадан. Той сви рамене.

— Някой се появява неканен и ти му показваш вратата.

— Ти си го зашеметил с удар по главата и после си инсценирал удавяне.

— Така казвате вие.

— Убеди ме, че греша.

Вандърхорст погледна нагоре към Болд с отчаяни очи.

Силно почукване по вратата накара психоложката да подскочи. За момент тя се бе пренесла в Подземието заедно с Вандърхорст. В стаята влезе една жена в полицейска униформа.

— Лейтенант — каза тя, като се обърна към Лу. — Те са тук.

Антъни Шапиро мина покрай нея, като я избута настрани с тялото си, високо едва сто и шейсет сантиметра. Беше облечен в тъмносин копринен костюм, който струваше колкото едномесечната заплата на Болд. Той каза на заподозряния:

— Нямаме повече работа тук, Вандърхорст. Не казвайте нито дума повече. — Адвокатът изгледа ядосано Болд. — Засрамете се, лейтенант. И то през уикенда! — Той забеляза касетофона, чиито касети още се въртяха. След това си даде сметка за присъствието на психоложката. Двама лейтенанти в една и съща стая за разпити, и то работещите в екип Болд и Матюс — тази мисъл, изглежда, най-накрая достигна до съзнанието му.

— Кажете ми, че сте държали устата си затворена, сър — обърна се Шапиро към своя клиент.

— Кой, по дяволите, сте вие? — попита заподозряният.

Адвокатът наклони глава и въздъхна.

— Окей — обърна се той към Болд. — Кажете ми колко лошо е положението.

Лейтенантът се усмихна за първи път от седмици насам. Не беше необходимо да казва нищо повече.