Изкуството на заблудата

13. Сега го виждаш, а сега не

Това противоречеше на цялото й обучение, на квалификацията й, да не говорим за правилата, определени за доброволните работници, но щом чу от един полицай в отдел „Наркотици“ на сиатълското полицейско управление, че едно бездомно хлапе — момиче — е назовало името й по време на улична полицейска проверка, от която в последствие е било освободено, Дафни Матюс реши, че трябва да се занимае лично със случая. Първата й спирка беше приютът, където научи, че Маргарет е била изгонена оттам, след като е изтекло максималното позволено време за престой. Коя трябваше да е следващата й спирка?

Над града се изви късна мартенска буря, която докара студен дъжд и жесток мразовит вятър, който я накара да се почувства като през декември. Тя вдигна яката си и изтича към хондата. Това не беше нощ, която едно бременно момиче трябваше да прекара на открито, а Матюс не искаше Маргарет да предлага тялото си на улицата само за да си осигури топлина и подслон. Психоложката знаеше какво правеха тези момичета, за да оцелеят. При положение, че Маргарет бе казала името й на един полицай — очевиден вик за помощ, — нима Дафни можеше просто ей така да се прибере на яхтата си, която й служеше за дом, за да изпие чаша вино? Тя реши да пообиколи центъра на града и да потърси момичето. Можеше да отдели за тази цел четиридесет и пет минути. Все пак нямаше неотложна работа.

Щом се озова зад волана, психоложката се отърси от мокрите капки и се обърна към задната седалка, за да си вземе чадъра. Когато погледна през замъгленото от дъжда задно стъкло, й се стори, че видя една фигура — със сигурност беше на мъж — да стои зад оградата на клинообразния бетонен подземен гараж. Стоеше там и я наблюдаваше.

Тя се обърна отново напред, завъртя огледалата за задно виждане — и външното, и вътрешното — и го видя отново: черен силует, сякаш изрязан от картон, стоящ абсолютно неподвижно на второто ниво на триъгълния гараж.

След първоначалния изблик на паника, който я смрази, Матюс реши, че това вероятно е Уокър, и изпита известно безпокойство, че я следи, но се успокои с мисълта, че засега не бе направила нищо, с което да накърни уважението му към нея; нищо, което да превърне един почитател във враг, въпреки че знаеше колко е тънка линията, по която ходеше.

Щом се поуспокои, психоложката, която не бе свикнала да трепери и да се свива, реши да се изправи лице в лице с младежа. Тя запали хондата, изкара я от паркинга на приюта, заобиколи бързо сградата и влезе отново в подземния гараж. Взе с негодувание карнетката с билети за паркиране, осъзнавайки, че за да предаде посланието си на Уокър, ще трябва да прежали още няколко долара, но готова да се раздели с два пъти повече, за да си осигури спокойствие на духа.

Изкачи се по рампата на второто ниво и паркира на първото свободно място, което й попадна. Грабна чантата си, заключи колата и тръгна бързо към онази зона от гаража, където бе видяла силуета. Нямаше никой.

Тя извика:

— Господин Уокър?

Хвана се за парапета на оградата и се наведе, за да огледа по-голям район. От лявата й страна се простираше новият футболен стадион, като заемаше по-голямата част от хоризонта и скриваше почти напълно „Сейфа“ — прозвището, с което местните жители наричаха бейзболното игрище „Сейфко Фийлд“. От дясната й страна бе пълно с небостъргачи, които се състезаваха за гледка към залива Пюджит Саунд. Матюс погледна нагоре, после надолу, като се чудеше дали не е сгрешила нивото. Като сведе очи право надолу към тротоара, тя обхвана с поглед всички пешеходци, нащрек за някой, който бърза; някой, който е с телосложението на Уокър и е облечен с неговите анцугова блуза и дънки; някой, който също да гледа към нея.

Докато оглеждаше минувачите, забеляза сигналната лампа и набиващия се на очи надпис на патрулна кола №89 на Окръжната шерифска служба. Тя се появи на улицата от дясната й страна, в непосредствена близост до изхода на закрития паркинг. „Прейър?“

Дафни, която ходеше да тича всеки ден, се втурна да бяга като същинска фурия. Прелетя покрай редиците паркирани коли и се спусна по витата, хлъзгава автомобилна рампа, която я бе отвела на второто ниво, като се стараеше да не изпуска от очи завиващата покрай гаража патрулка. Искаше отчаяно да зърне шофьора й. Не тичаше, а спринтираше към изхода на кънтящия гараж и неизброимите разноцветни светлини — неонови лампи, светофари, фарове и стопове, — които се сменяха като в калейдоскоп.

Съсредоточена върху патрулната кола, Матюс не забеляза групичката от четири улични пънкара, докато едва не връхлетя върху нея. Скупчени под свода на следващото ниво на паркинга, те я погледнаха с празни очи — по-скоро с празни глави — във въздуха се усещаше острият мирис на марихуана.

Патрулката, която се намираше от дясната й страна, увеличи скоростта си. Тя погледна към нея, но твърде късно.

Едно от по-големите момчета се приближи към нея иззад паркираните коли.

— Какво зяпаш?

Дафни се зачуди дали да покаже значката си, но реши да не го прави. Този род хлапета хранеха особена неприязън към властите. Вземайки това решение, тя изпита нещо, което би трябвало да е паниката на беззащитен цивилен гражданин. Но ако бяха поели достатъчно марихуана, пънкарите нямаше да представляват голяма заплаха за нея, въпреки външността си. Виж, ако бяха взели амфетамини и пушеха трева, за да намалят ефекта им, тогава щеше да си има проблеми. Покрай доброволната си работа в приюта беше понаучила това-онова.

Друг хулиган, с изрусена коса и достатъчно обеци по лицето, за да задейства детекторите за метал на някое летище, тръгна след първия пънкар.

— Хубава е, а, Мани? — Хлапето се закашля и плю, а храчката му се залепи на колата, покрай която минаваше.

Дафни не помръдна.

— Тук имаше мъж. Там горе. — Тя посочи към второто ниво. — Току-що. Висок може би метър и осемдесет, гледаше на запад. Може би с горнище на анцук и дънки, а може би с униформа.

— Търси го другаде — каза по-голямото момче, но очите му не се откъсваха от чантата й.

— Адски е хубава — прошепна хлапето с изрусената коса на своя приятел, окуражавайки го да продължи, като му демонстрираше собствения си интерес към Матюс.

— Видяхте ли една патрулна кола? На Окръжната шерифска служба?

— Да бе, как ли пък не — отговори саркастично водачът.

— Там горе, на второто ниво — допълни тя.

— Тук сме ние четиримата, госпожо. — Той излезе измежду колите, вече само на няколко крачки от нея.

Къде беше шерифската кола сега, когато имаше нужда от нея? В този южен край на града беше опасно нощем, затова и приютът се намираше само на една пресечка оттук. Някои от тези хулигани ходеха въоръжени, а тя не искаше да включва и оръжия в уравнението. Но пък един подкуп можеше да свърши добра работа.

— Ще ви дам двайсет долара, ако отговорите на въпроса ми. — Матюс се опита да не обръща внимание на погледа на момчето, прикован в чантата й, защото не искаше да си мисли за него като за престъпник, а като за източник на информация. В случай че изрусеното хлапе поискаше да изпробва наркоманския си късмет, като я пребърка, в дамската й чанта имаше берета, сълзотворен спрей „Мейс“, чифт белезници, мобилен телефон и електронен бележник. Един удар с чантата в лицето на пънкара щеше да го изпрати в съседния окръг. Бръкването в чантата, сграбчването на пистолета, зареждането — всичко това навярно щеше да й отнеме десет секунди, а тя нямаше да разполага с толкова.

— Не сме видели патрулка — рече водачът, — но може би униформения, да. Кво ще кажеш за двайсетте долара?

Сега имаше възможност да извади беретата, докато се преструва, че вади обещаните пари, но това щеше да бъде доста рисковано. Не искаше да застреля някое надрусано хлапе, нито пък да провокира останалите три да открият огън по нея.

Дафни попита:

— Какъв цвят беше униформата? — Този въпрос щеше да разграничи факта от измислицата. Синя на Сиатълското полицейско управление. Тъмнокафяво каки на Окръжната шерифска служба.

— Армейски може би. — Младежът направи още една крачка към нея.

Матюс намери отговора му за интригуващ, защото ако той смяташе, че униформи с цвят каки носят военнослужещите, това обясняваше защо пънкарите не бяха избягали от непознатия, при положение че една синя униформа щеше да ги хвърли в паника. Но какито беше по-типично за Окръжната шерифска служба, отколкото за армията.

Преценянето на ситуацията я доведе до съставянето на план за бягство. Матюс бе уверена, че може да надбяга всяко едно от тези хлапета. Проблемът беше, че техният водач стоеше между нея и изхода. Единствената свободна рампа водеше нагоре към вътрешността на гаража. Около паркинга имаше непрекъснат поток от коли, чиито светлини проблясваха като лампички на въртележка. Толкова много хора, толкова близо до нея и все пак никой от тях не осъзнаваше затрудненото й положение. Изведнъж си даде сметка за пълната си изолация — една срещу много; сама и обградена.

— Каква на цвят беше ризата му? — попита психоложката.

— Кво стана с двайсетте долара?

Тя се озова пред дилема — какво да извади, пистолета или парите? Матюс отвори дамската си чанта и за момент звуците на града отстъпиха пред силното туптене в ушите й. Извади двайсетачка от портмонето си, като държеше ръцете си, скрити в чантата. Там лежеше беретата й. А на дъното под всичко останало беше спреят й с екстракт от люти чушки — далеч по-разумен начин за самозащита, като се имаше предвид заплахата. Тя зарови трескаво ръка в съдържанието на чантата — и по божията воля напипа студеното метално флаконче, извади го и го скри в шепата си.

И тогава всички чуха колата, която се появи от другия край на сградата, и видяха лъчите на фаровете й, когато сенките запълзяха по мръсния бетон. Като се възползва от моментното разсейване, Матюс остави двайсетачката до краката си, стисна здраво спрея, обърна се и тръгна към рампата, която водеше към второто ниво. Голямото момче се втурна към банкнотата — тя чу скърцането на подметките му по бетонния под. Усети как другото хлапе тръгна бързо след нея, вероятно предвкусвайки възможността да получи лична отплата — може би пари, може би нещо друго.

— Дъд! — извика водачът на пънкарите, когато лъчите на фаровете завиха и ги осветиха.

Без да бяга, защото не искаше да издава страха си, Матюс забърза нагоре по рампата право към хондата си. Щом натисна дистанционното, фаровете на колата проблеснаха и алармата й изпищя.

Докато изкарваше хондата на оживената улица — действие, което й напомни на излизане иззад кулисите и навлизане сред публиката, — Дафни се зачуди какво беше посланието. Тя се замисли върху значението на всяко събитие, на всяка преживяна среща, като се вкопчи във възможността да научи като психолог нещо повече за себе си.

Погълната от това занимание, Матюс почти забрави за мъжа в униформа с цвят каки, наблюдаващ паркинга на приюта. Почти, но не напълно.