Когато викът долетя до Болд, той беше толкова слаб, че лейтенантът можеше да си помисли, че идва от улицата над главата му, ако не беше музикалният му слух. И ако сетивата му не се бяха изострили заради влажния подземен гроб, в който се намираше.
— Чухте ли това? — попита той Бабкок.
— Не… Какво?
— Зад нас — каза Болд, като се обърна и насочи лъча на фенерчето си покрай нея.
Тя също се завъртя назад, сякаш можеха да видят нещо друго, освен пръст и изгнили дъски.
— Движим се в грешна посока.
— Но градът… Подземието… трябва да се движим нататък.
— Не вървим накъдето трябва — заяви той и тръгна в противоположната посока.
Бабкок остана на мястото си и му позволи да я подмине.
— Правите грешка.
Лейтенантът й подвикна в отговор:
— Това е мое право.
Жената побърза да го настигне.