Изкуството на заблудата

69. Спечелване на „да“

— Задължен съм ти — изкрещя Ламоя, за да надвика рева на кухненския си миксер, докато приготвяше по своя собствена рецепта доза от коктейла „Маргарита“. Блу патрулираше по пода на кухнята и облизваше пръските. Сержантът наля текила през един отвор в капака на каната. От лявата му страна имаше чиния със сол.

— Така е, по дяволите. — Матюс имаше превръзка на лявата си ръка и още няколко на места, които не се виждаха. Тя седеше върху един тапициран стол до кухненския плот. Задникът й също бе пострадал.

Ламоя имаше няколко сериозни синини по лицето и ръцете си, сякаш беше накичен с медали за храброст. Той улови погледа й.

— Можеш да ги целунеш, за да минат по-бързо.

— Да не би да флиртуваш? — попита психоложката. Понеже не искаше да стои в яхтата си, където Уокър я беше наблюдавал толкова дълго, тя бе прекарала последната седмица в мансардата на сержанта като негов гост. Като негова приятелка. Но тази вечер романтиката клокочеше под повърхността и двамата го усетиха.

Той донесе питиетата.

— Опитай.

— Прекрасно е — каза Матюс, отпивайки от коктейла.

— Има още много.

— Така е.

Ламоя вдигна чашата си:

— За забравянето.

Тя знаеше, че Джон бе изрекъл този тост от най-добри чувства, но той само й припомни колко време още трябваше да мине, за да забрави случилото се. Феръл Уокър нямаше да бъде забравен — поне не от системата на правосъдието, която изгаряше от нетърпение да заведе дело срещу него. Братът на Мери-Ан щеше да чака месеци, дори години, докато дойдеше този момент — първо в болницата, после в един затвор в източната част на щата. Спасителните екипи го бяха извадили от развалините на срутилия се тунел почти двайсет минути след спасяването на Ламоя. Гладният за кислород мозък на Уокър не беше успял да се възстанови напълно през последвалото възкресяване. Пазачите му го наричаха „лигльото“. Ламоя му викаше „нещастник“, а Матюс — „жертва на произшествие“. Тя нямаше да забрави скоро и Маргарет, нито малкото й момиченце, което лекарите бяха спасили след смъртта й. Майката и пастрокът на Маргарет — единствените й живи роднини — бяха отказали да приемат детето.

Същия следобед се бе провела почетна възпоменателна служба в чест на заместник-шерифа Нейтан Прейър. Матюс и Ламоя не присъстваха на нея.

Тя разплиска леда около устата си, отпивайки голяма глътка от коктейла.

— Мога да изпия около пет такива.

— Е, това вече е приказка — рече сержантът.

— Да ме напиеш ли искаш, Джон?

— Това беше твоя идея, не моя. Освен това не може да се каже, че пиеш тук сама, в случай че не си го забелязала. — Той обмисли следващите си думи. — Виждал ли съм те някога пияна, Матюс? Не мисля. Виждаш ли? Ето още една твоя характерна черта: ти винаги запазваш пълен контрол — както над себе си, така и над всички около теб.

Психоложката гаврътна питието си на един дъх и си изстуди гърлото. Ламоя донесе каната на миксера и й наля още половин чаша. После напълни своята чак до ръба.

— Още, моля. — Когато сержантът не удовлетвори желанието й, тя посегна към каната със здравата си ръка, но Джон я хвана нежно за китката.

— Никакъв алкохол повече за теб. Не приемам никакви извинения.

— Извинения за какво? — попита Дафни, смутена от неговия отказ. За момент в стаята настъпи пълна тишина — ръмженето на фериботите в залива замлъкна; ручейчетата „Маргарита“ замръзнаха по миксера — единствените звуци, които чуваше психоложката, бяха постоянното потупване на опашката на Блу по един от столовете и високооктановото бумтене в ушите й.

Ламоя се пресегна, хвана я за ризата и я придърпа внимателно към себе си. Тя разпери здравата си ръка, за да запази равновесие, когато той допря устните си до нейните, оставяйки я без дъх, и затвори очи. Главата й се завъртя, а пръстите на краката й затанцуваха в обувките й. Усети, че цялата се стяга, сякаш бе хванала оголена жица, после мускулите й се размекнаха от непрекъснато увеличаващата се топлина, която се появи в гърдите й и се плъзна надолу по бедрата й. Джон зарови свободната си ръка в косите й и Матюс го целуна на свой ред.

Столът на сержанта едва не се прекатури.

Дафни искаше да се съблече гола. Искаше Ламоя да проникне в нея още сега, на кухненския плот.

Той прошепна:

— Никакви извинения за това.

— Правиш много коварна „Маргарита“.

— Практиката води до усъвършенстване.

— Във всички области. — Откъде й хрумна пък това? Тя добави: — Може да съм ръждясала малко.

— Не ми изглеждаш ръждясала. — Ръката му се беше вмъкнала под гърба на ризата й. Главата на психоложката пламна.

— Никакви извинения — промълви тя.

— Никакви.

Матюс прошепна:

— Слушай, Джон, или ще спрем дотук… или няма. — Прозвуча й глупаво в момента, в който го изрече.

— Каквото има да се случва, ще се случи — отвърна той, като продължаваше да я целува. — И това е най-добрата възможност, с която разполагаме. Никакви извинения, никакъв страх.

Тя каза:

— Кой би си помислил?

— Има много неща, които не знаеш за мен, Матюс.

— Сигурно. Какви са шансовете ми да ме наричаш с малкото ми име, Ромео?

— Никакви. — Сержантът разтвори ръце и я прегърна. Психоложката усети, че я завладява странна смесица от спокойствие и вълнение.

— Заведи ме в спалнята — прошепна тя в ухото му.

— Четеш ми мислите.

Дафни се изкикоти нервно.

Той я хвана за ръка.

Докато слизаше от стола си и се отпускаше в обятията му, тя попита тихо:

— Какво правим?

— Живеем. Какво лошо има в това?