Изкуството на заблудата

51. Свободно време

В добавка към червеното листче със записаното обаждане по телефона, чието донасяне прекъсна в неподходящ момент разпита на Вандърхорст, Матюс откри, че имаше съобщение и по гласовата поща на мобилния си телефон. „Госпожица Матюс? — Чуруликащият глас на Маргарет бе достатъчен да я накара да се почувства зле. — Аз… Аз сериозно загазих. Наистина сериозно. Казахте да се обадя. Така че… така че се обаждам.“ Никакъв адрес, никакъв телефонен номер. Дафни порови в джоба на дънките си и измъкна сгънатото листче. „Слава богу!“ — помисли си, доволна, че го бе запазила.

На него също липсваше адрес, беше отбелязано само „над «Пицария Марио»“. Психоложката извади телефонния указател и запрелиства жълтите страници. Никога не бе одобрявала идеята на Маргарет да се настани на това място. Покрив над главата бе едно нещо, но с бебето, което носеше, тя се нуждаеше от предродилни грижи, солидно хранене и лекарски прегледи. Подслон над заведение за пици? Какво представляваше то — публичен дом, сексшоп, свърталище на наркомани? Най-накрая го откри на белите страници: „Пицария Марио“. Време бе да тръгва. Почувства се ужасно, че бе изгубила връзка с Маргарет, но най-вече, че не е била на нейно разположение през последния един час. При тези момичета всяка минута бе от значение. На улицата животът можеше да се промени за секунди.

— Вземам си „свободно време“ — информира тя цивилната администраторка, която отговаряше за седмия етаж. Изразът означаваше, че за нисшия персонал тази пауза трябваше да се приспадне от работното време, а за чиновете от лейтенант нагоре — просто, че няма да бъдат в кабинетите си и на позвъняванията ще отговарят телефонните им секретари. Администраторката плъзна маркера „присъствие/отсъствие“ на стенното табло и продължи да печата на машината си.

Матюс протегна колебливо ръка към телефона на секретарското бюро пред нея, докато се чудеше дали да се обади на Болд, чийто кабинет бе два етажа по-долу. Разпитът на Вандърхорст бе протекъл добре — по-добре от очакваното, — двамата бяха уцелили верния ритъм, който сигурно се бе сторил на Лу като джемсешън на двойка музиканти. Бе длъжна да му докладва, а и знаеше, че не би одобрил излизането й от сградата, преди да е довършила работата си. Трябваше да се планират серия от психотестове, да се направи консултация с външни експерти, които да потвърдят или оспорят професионалната й преценка. За всяка консултация трябваше да напише и съответния доклад. Усложненията, произтичащи от множеството съдебни постановления, които бе необходимо да се издействат поради факта, че убийствената вакханалия засягаше четири щата, щяха да ангажират повече от половината детективи от отдела „Престъпления срещу личността“, голяма част от ресурсите на криминалната лаборатория и почти цялото й лично време през следващите няколко седмици. Един човек и неговите престъпления щяха да обрекат служител на Сиатълското полицейско управление на истински застой.

Вместо с Болд пробва да се свърже с Ламоя, но още при първото иззвъняване се включи гласовата му поща, което означаваше, че той или говореше по телефона, или бе извън кабинета си. Не беше го виждала от закуската, когато се появи в мансардата, следван по петите от Блу и с кесия топли сусамени гевречета под мишница.

Остави му съобщение, че ще отиде с колата да помогне на Маргарет. Съобщи и името на пицарията в СоДо. При последния си телефонен опит откри Боби Гейнс на работното й място.

— Би ли си взела един час „свободно време“, за да ми направиш една услуга?

— Само кажи каква, лейтенант.

— Ще се повозиш с мен. Може да ми е нужно подкрепление. Едно момиче от Приюта — в напреднала бременност — ми е оставило съобщение, че е загазило. Отседнало е над една евтина пицария и си мисля, че щом е получило стая, значи е замесен някой сводник или наркодилър — знаеш в какво се забъркват тези момичета. — Дафни замълча за миг, после добави: — Като сме две, шансовете са по-добри. — Усмихна се, опитвайки се да убеди Гейнс. Ако нещата прераснеха в нещо повече от услуга, Лу щеше да го обяви за полицейско наблюдение.

— Дай ми пет минути. Ще се срещнем в гаража.

Докато караше на юг от Сейф няколко минути по-късно, Гейнс я попита:

— Има ли нещо друго, което трябва да знам, лейтенант?

Матюс обясни накратко взаимоотношенията си с Маргарет. Накрая каза:

— Обещах на Лу, че ще продължа да нося микрофона, но да си призная, не искам този разговор да минава през диспечера, защото пък обещах на момичето, и то преди седмици, че ще се отзова като жена, а не като полицай.

— Тези устройства изпращат сигнал само на стотина метра, лейтенант. Няма начин да бъде чут от диспечера.

— Добре — отвърна психоложката.

— Значи аз ще слушам от колата и ако е необходимо, ще осигуря подкрепление.

— Точно така.

— Няма проблем — отвърна Гейнс.

Трафикът намаля, като подминаха двата стадиона, а гледката ставаше все по-грозна, докато навлизаха в квартала на доковете и складовете.

— Значи аз ще се спотайвам, освен ако не възникне проблем, нали така? Ако се нуждаеш от мен, искаш ли някаква парола? — попита Боби.

Матюс бе обмисляла такава възможност, но й хрумна по-добра идея:

— Не. Просто ще изкрещя за помощ.

Гейнс се усмихна:

— Договорихме се.

Обучението в школата и миналият опит накараха Матюс да отдели още няколко минути, за да огледа района в непосредствена близост, като направи пълна обиколка на кварталчето, където се намираше „Пицария Марио“.

В края на огледа си забеляза хромираната броня и черното купе на кола, паркирана в дъното на тясна алея, намираща се на по-малко от пресечка от пицарията. Тя се промъкна край стената на някаква изоставена сграда и се приближи достатъчно, за да види черния регистрационен номер в левия край на бронята: ОШС–89.

Тя ахна силно, после заради микрофона, закачен под блузата й, каза:

— Боби, забелязах патрулната кола на Нейтан Прейър. Една пряка по на юг, на западната страна на улицата, в дъното на една алея. Ще отида да я разгледам по-отблизо. Бъди нащрек.

Матюс пресече улицата и докато приближаваше, можеше да вижда през задното стъкло на патрулката. Тя изглеждаше празна. С разтуптяно сърце, тя се прокрадна в сенките на алеята и надникна едновременно към предната и задната седалка, готова всеки момент Прейър да изскочи внезапно от колата.

— Заместник-шериф? — извика Дафни, но не последва никакъв отговор.

Дали Маргарет не е била в комбина с Прейър през цялото време? Дали пък не му се е обадила за помощ, след като не бе успяла да се свърже с нея? Или може би някой познат на Нейтан в Сиатълското полицейско управление му бе предал зова за помощ на момичето, вдъхновявайки Прейър да извърши геройство, за да я впечатли? От хилядите предположения, които кръжаха в главата й, тя едва не припадна, залитна и протегна ръка, за да запази равновесие.

— Боби — каза Матюс, говорейки високо в студения въздух заради миниатюрния микрофон, защипан за сутиена й, — обади се в Окръжната шерифска служба и попитай… не, по-добре поискай да говориш лично с Прейър. Когато се свържеш с него, разбери какво, по дяволите, прави патрулната му кола на една пресечка от „Пицария Марио“. После ми звънни на мобилния телефон. Ще го оставя включен, докато не ми се обадиш.

Тя пресече решително улицата, обхваната от прилив на ентусиазъм да разнищи докрай тази работа. Почувства се засегната от мисълта, че Маргарет може да е била използвана за примамка, за да се добере до нея — ако изобщо бе така. Нейтан Прейър бе минал всякакви граници.

После отново си даде сметка, че всъщност не знаеше какво става и тази несигурност засили решителността й да го разбере.