48. Вратата

На Матюс й харесваше нещата да бъдат по този начин: тя, Ламоя и Болд — като един екип — се спускаха по аварийното стълбище на Обществена безопасност толкова бързо, че психоложката едва успяваше да ги догони.

— Какво става? — попита тя, като прекоси поредната площадка и продължи надолу след тях. Болд бе поискал почти всички от отдел „Престъпления срещу личността“ да бъдат в кабинетите си в събота. Криминалната лаборатория работеше с пълна пара. Хората от отдел „Специални операции“ бяха поставени в бойна готовност. Всички очакваха заповеди, защото знаеха, че е настъпил моментът случаят Хебрингър-Рандолф да бъде разрешен. Матюс бе получила указание да напусне кабинета си и да се срещне със сержанта и лейтенанта на стълбището. Освен това й бяха казали да си вземе палтото, което тя не пропусна да направи.

Болд притежаваше удивително обаяние, което зареждаше с енергия всички около него, тайнствена дарба да ръководи, която караше дори „умници“ като Ламоя да изпълняват безпрекословно заповедите му.

— Държим Вандърхорст по обвинение в терористичен акт срещу щата, основано върху притежанието му на бутилки с кислород, всяка от които би могла да предизвика мащабна експлозия. А всички заедно — нещо подобно на ядрен взрив. — Въпреки че беше едър мъж, лейтенантът се движеше плавно, като плъзгаше лявата си ръка по перилата по-скоро по навик, отколкото за опора.

— Но пуснахме Уокър? — попита сержантът, а в гласа му прозвуча нескрито недоволство. — Какво ще кажеш за това?

— Петната кръв по дрехите му са прекалено стари — някои са от риба, други от човек, но никое от тях няма да ни разкрие нещо по-специално, независимо от тестовете, които ще направим. Съпоставянето на власинките не можа да го свърже със скривалището, което е разбираемо, след като то е на Вандърхорст.

— Не можем ли да го задържим за нещо друго? — попита Ламоя, опитвайки се да задържи вниманието на Болд върху Уокър. — Ами ако все още не се е отказал да досажда на нашата приятелка?

На следващата площадка лейтенантът се обърна към него.

— Кажи ми за какво да го задържим и аз ще съм първият, който ще го взема предвид.

— Възпрепятстване!

— Не можем да го докажем.

— Тогава поне да държим Матюс под наблюдение — настоя сержантът.

— В никакъв случай! — възпротиви се тя.

Оставаха им още два етажа. Изглеждаше невъзможно, но сега Болд се движеше още по-бързо, вземайки по три стъпала наведнъж. Психоложката нямаше такъв разкрач. Двамата мъже се бяха отдалечили от нея, макар и не много. Тя започна да прескача по две стъпала и бързо ги настигна. Лейтенантът каза:

— Смятай, че е направено. Дафни, ще носиш микрофона винаги, когато си извън тази сграда.

— Лу — възпротиви се Матюс.

Това не подлежеше на обсъждане. Болд смени темата:

— Дадох на Бабкок снимка на онзи ключ и тя впоследствие определи, че той е изработен в края на деветнайсети и началото на двайсети век — поне двайсет години след изграждането на онзи сектор от града, който сега се намира под църквата.

— Двайсет години? — повтори неразбиращо психоложката.

— Строителството се е разпростряло нагоре по хълма след големия пожар.

— Като на Кълъмбия и Трето Авеню? — попита Ламоя.

— Точно така — отговори лейтенантът, когато най-накрая влязоха в гаража на сградата. — Всяка ключалка може да е била поставена на всяка врата по всяко време. Но ако трябва да говорим в проценти, тогава ключалката е по-скоро от този район на града — от мястото, на което се намираме, надолу по хълма към площад „Пайънър“.

— И ние натам ли сме се отправили? — полюбопитства Матюс. — От другата страна на улицата?

— Всеки сектор от Подземието е с площ над девет хиляди квадратни метра. Колкото три футболни игрища. До този момент оперативните работници са претърсили деветдесет или повече процента от сектора, в който открихме скривалището на Вандърхорст, но все още няма следа от Хебрингър и Рандолф.

Той задържа вратата отворена, за да минат.

— Преди близо час пуснахме там две кучета от отряд К–9, всяко, обучено да надуши една от изчезналите жени. Те ни отведоха право при асансьорната шахта. До една отводнителна шахта. Вандърхорст я е запушил с черен найлон, така че миризмата не може да се долови.

— Хвърлил ги е в отводнителната шахта? — възкликна сержантът. — В една и съща шахта?

Болд вдигна шперца, поставен в найлоново пликче.

— Шахтата води надолу към друго ниво на Подземието — каза той. — Затова са ни якетата. Ние ще бъдем първите, които ще се спуснат там, а аз се обзалагам, че долу ще е студено.

* * *

Дафни имаше чувството, че замръзва. Не знаеше дали действително бе толкова студено или й се струваше така заради опасенията й какво щяха да открият, но палтото не й помагаше и това бе първото й голямо откритие. Когато настъпи моментът да се спуснат в отводнителната шахта, която се намираше на дъното на асансьорната шахта, сега осветена от халогенни лампи, окачени на висящи от сутерена на банката кабели, лейтенантът им даде латексови ръкавици и тубичка с ментолов вазелин да се намажат над горната устна, за да не усещат смрадта. И тримата познаваха добре тази смрад и тя „не е на умрели плъхове“, както беше вметнал Ламоя.

Когато се спуснаха през шахтата в някакво тъмно, влажно място, където вонята беше значително по-силна, Матюс се почувства така, сякаш влизаше по собствено желание в ада.

Тя ги разпитваше, съветваше ги, анализираше ги, предричаше им бъдещето и ги оценяваше, но все още не можеше да проумее напълно защо човешките същества се отнасяха към себеподобните си с такова презрение, пренебрежение и злоба.

Земята под краката им беше сравнително суха. Въпреки бързината, с която се беше спуснал по стълбището на Обществена безопасност, Болд започна да се придвижва по този коридор със скоростта на охлюв, давайки пример на спътниците си как да пристъпват внимателно, за да не унищожат някоя улика. По ронещите се тухлени стени имаше поставки за газени лампи. Някога, в дните на Златната треска в Юкон, когато Сиатъл бе прераснал от малко рибарско село в търговска метрополия кажи-речи за една нощ, това подземие е било обор или склад. В онези дни, когато човек е можел да получи обяд срещу монета от пет или десет цента, всеки златотърсач е похарчвал близо две хиляди долара, за да си осигури едногодишен престой в северната провинция, защото правителството не позволявало на никой да се качи на борда на пътуващ на север кораб, без да разполага с припаси за дванайсет месеца. Мазета като това били пълни със сушено говеждо, овес, захар и сол. Също и с говеда, прасета, коне и мулета. Сега то беше празно пространство зад заключени врати и именно пред една от тези врати спря Болд, след като почти я беше подминал, воден от своя нюх и от острото си зрение, благодарение на което бе забелязал петна от смазка по дървото под ключалката от ковано желязо.

Тази ключалка бе осветена незабавно от лъчите на трите фенерчета. Това беше тежка дървена врата, закачена на плоски ръчно ковани панти.

— Никой да не влиза, преди да сме огледали добре — каза им лейтенантът. Той отвори плика с ключа, оставен под възглавницата на Матюс от Феята на зъбчетата.

Болд пъхна големия шперц в ключалката. Двамата с Дафни се спогледаха в сумрака. На психоложката й се стори, че устните му помръдваха и тя се зачуди дали той не се молеше — съвсем неоснователно според нея — Сюзан Хебрингър да е била пощадена. Ключът се превъртя с шумно щракване. За Дафни това превъртане щеше да разкрие поредната човешка проява, която щеше да унищожи още една частица от оптимизма й, че човечеството може да се справи с проблемите си и че някой ден ще го направи.

„Едва ли“ — помисли си тя, като разбра, че може само да изстене при вида на гледката, която се разкри пред очите им.

Фенерите осветиха два женски трупа. Те все още бяха отчасти облечени, но гърдите и слабините им бяха оголени. И двете тела висяха на китките си, омотани с найлонови въжета, които бяха завързани за големи железни халки, прикрепени към каменната стена. Гърдите и изпитите им лица бяха покрити с огромни жълто-кафяви синини. Краката им бяха извити назад и глезените им бяха привързани към бедрата със сребрист изолирбанд, така че да не могат да ритат и да се борят, когато тъмничарят им ги изнасилва.

Имаше следи, че той ги е поддържал живи: по пода беше разхвърляна пакетирана храна, част от която бе разсипана по дрехите им или бе полепнала по кожата им. Похитителят ги беше посещавал многократно; факт, който по-късно щеше да помогне на Матюс да състави профила му. Беше ги поддържал живи, беше ги използвал, ту едната, ту другата, докато бе усетил необходимост да ги смени. Беше ги държал на стената като трофеи.

— „Провесени като чироз“ — изрецитира психоложката. — Спомням си, че Уокър каза това. Уокър, не Вандърхорст. — Разкритието отклони за момент вниманието на Болд от телата. Той прошепна, че ключа им го е дал пак Уокър, но че това място е на Вандърхорст.

После добави:

— До банкоматите ни отведе Вандърхорст, а не Уокър.

— О… боже… не… — Те чуха гъргорене, придружено от плисък. Бабкок, университетската професорка, по някакъв начин бе успяла да получи разрешение да слезе тук. Щяха да хвърчат глави. Но първо трябваше да се справят с нейното повръщане.

— Помогни й да излезе — каза лейтенантът на Матюс, отказвайки да се помръдне от мястото си, за да не спре потока на мисълта си. Психоложката разбра важността на това, което правеше сега Болд, преди самият той да е привикнал към гледката и миризмата, преди хората от техническия екип да забият малки хартиени флагчета из стаята и да я превърнат в параден плац, сега, преди друг жив човек, освен един (убиецът), да е преживял ужаса в истинския му вид. Местопрестъплението даваше възможност за вникване в събитията, които се бяха разиграли тук; прозрения, които можеха да се окажат неоценими за съдебното дело срещу Пер Вандърхорст. Без да сваля латексовите си ръкавици, лейтенантът извади бележника си и започна да си води записки.

— Джон? — каза той. — Фотоапарата?

Ламоя бе донесъл със себе си един служебен цифров фотоапарат с джобни размери и цял куп пликчета за улики.

— Какво, по дяволите, става тук? — изстена Бабкок.

— Шшт — опита се да я успокои Дафни. — Той анализира мястото на престъплението.

Загрузка...