Изкуството на заблудата

34. Да удариш на камък

Въпреки че отначало Болд прояви интерес към входа към Подземието, който Ламоя и Матюс бяха открили, защото той му осигуряваше достъп до стария град, този интерес намаля, когато му обясниха, че всеки квартал от Подземието е изолиран зад подпорна стена и доколкото са видели, не е свързан със съседните. Повече от шест квартала, всеки от които тридесет хиляди квадратни метра, разделяха мястото на смъртта на Чен от приюта. Лейтенантът таеше надежда, че ще успее да получи достъп до това място с помощта на връзките си в университета.

Той започна деня си с разговор с един механик в полицейския гараж, уговаряйки го да хвърли едно око на минибуса на Лиз, понеже беше пропуснал вчерашната уговорка. После написа рязък имейл до капитан Шийла Хил относно временното отстраняване от работа на Матюс, в който предлагаше „положението да бъде поправено до края на деня“, за да може СПУ „да продължи ефективно разследването на случая Хебрингър и Рандолф“. Прочете електронното писмо два пъти, провери го за правописни грешки и го изпрати, убеден, че Хил ще осъзнае грешката си. Политическа кариеристка, Шийла нямаше да посмее да опетни името си, като забави едно действащо разследване, отразено толкова широко в пресата. Болд знаеше, че би било съдебно самоубийство да вкара Матюс в съда заедно с Уокър, преди психоложката да бъде върната на работа, а сега смяташе, че споменаването на Хебрингър и Рандолф от Уокър бе ключово за разследването. Всъщност лейтенантът бе оставил съобщение на гласовата поща на Дафни, в което я окуражаваше да „определи среща“ на Уокър следващия път, когато младежът влезе във връзка с нея. Освен това бе вдигнал под тревога момчетата от отряда за специални операции и техническите служби, така че да имат готовност да отреагират светкавично. Болд искаше Матюс да носи микрофон в часовника си и бе накарал детектив Хайман да напише молба за съдебно разрешение да улавя и проследява входящите обаждания както на служебния, така и на мобилния й телефон. Прокуратурата щеше да уважи молбата. Феръл Уокър усложняваше нещата. Лейтенантът искаше да се срещне с него. Искаше отговори.

След по-малко от час Сандра Бабкок най-накрая се свърза с него, давайки му списък на имоти, притежавани от осем фирми и магазини, които според нея можеха да им осигурят достъп до онази част от Подземието, в която Били Чен бе намерил смъртта си. Този достъп щеше да позволи на Болд да заобиколи отказа на градските власти да му позволят да се спусне долу през дупката в асфалта. Лейтенантът прекара деветдесет минути в дебнене на фирми и магазини, докато успя да си уреди аудиенция при вицепрезидента на банка „Сий Тел“ — оплешивяващ мъж, който миришеше на одеколон. Вицепрезидентът потвърди, че банката е разположена върху старо подземие и извика един човек от поддръжката да придружи Болд при спускането му вътре.

Лейтенантът знаеше, че финансовите операции на Рандолф и Хебрингър са проверени и препроверени. Ако и двете бяха клиентки на тази или на някоя друга банка, това щеше да го разтревожи, но той не можа да си спомни за такава информация и започна да се чуди дали пък екипът му не беше допуснал грешка. Обикаляше ли похитителят из фоайетата на банките в търсене на жени, осребряващи чекове за големи суми? На брюнетки с коса до раменете? Чакането раздразни Болд и той се зачуди какво, по дяволите, можеше да отнеме на един човек от поддръжката осем минути да се добере до фоайето. Понякога осем минути не бяха нищо, но понякога, както в този случай, тридесет секунди бяха достатъчни, за да го накарат да заскърца със зъби.

— Това е той — каза вицепрезидентът, като посочи към другия край на преддверието. Лейтенантът видя слаб мъж със сънливи очи, развалени зъби, здрави мускулести ръце и червена роза, татуирана на лявата предмишница. Болд пресече забързано фоайето и се представи. Дишайки тежко заради някаква алергия или астма, мъжът каза „Подземието е ето тук“, без да се представи. На пластмасовата табелка на гащеризона му пишеше Пер Вандърхорст. Той изглеждаше нервен — нещо обичайно за повечето хора, които за първи път се срещаха с полицай. Лейтенантът подозираше, че тип като Вандърхорст е имал вземане-даване с полицията и преди, но от друга страна, ако мъжът беше извършил някакво углавно престъпление, сега нямаше да работи в банка като „Сий Тел“.

— Искам да ви питам дали сте виждали в подземието наводнения, след като се спука онзи водопровод — каза Болд, вървейки след Вандърхорст.

— Нито капка — отговори с хъхрене мъжът, сякаш някой го душеше.

Той извади връзка с около двайсет ключа, използва един от тях, за да отвори врата с табелка „Частна собственост“ и поведе полицая по неприветлив коридор, подминавайки врата с надпис „ИЗХОД“, намираща се отдясно, и друга с надпис „Частна собственост“ — отляво. В края на коридора те влязоха през врата с табелка „Само за упълномощени лица“ и слязоха две площадки по-надолу по стълбище от бетон и стомана, в подножието на което Вандърхорст натисна втори ключ на лампа и махна с ръка към едно стерилно чисто подземие, използвано за склад.

— Дъщеря ми има приятел на име Вандърх_ъ_рст — каза лейтенантът, наблягайки на „ъ“-то. Той искаше да завърже разговор с мъжа, да го разпита за спукания водопровод и за евентуални слухове за съществуването на Подземието, да измъкне каквото може от него, но си имаше работа с човек, който едва дишаше и явно не обичаше да говори.

— Чух, че този квартал от Подземието се бил наводнил — направи опит Болд.

Вандърхорст изхъхри:

— Складът обикновено е сух.

Стените бяха от камък и бетон, ниският таван се поддържаше от стоманени греди, а луминесцентното осветление караше всичко да изглежда бяло или сиво. От север на юг се простираха редици от рафтове, наредени от пода до тавана като библиотечни лавици. Картонени кутии с кодове, отбелязани с черен маркер, заемаха всеки сантиметър свободно място.

— А под този под? — обърна се към водача си лейтенантът. — Има ли нещо?

— Доколкото знам, не. — Слабият мъж стоеше като истукан. Болд го попита дали някога е намирал тук външни лица.

— Не мога да кажа, че не е имало външни лица, защото не съм слизал тук от доста време. Но това е банка. Не им харесва идеята наоколо да обикалят разни непознати. — Те тръгнаха. — Тук има още няколко стаи, които може би ще искате да видите.

Той показа на лейтенанта още три стаи: едната, претъпкана с вентилационни тръби и тръби за парно, другата, оплетена в електрически, телефонни и комуникационни жици, а третата, по-голяма и много по-стара, приютяваше водопроводни тръби и радиатори, които вече бяха излезли от употреба. Стените на това помещение бяха тухлени и измазани с тънък слой боя. Отворите за прозорци бяха зазидани и боядисани още преди няколко поколения. Тези отвори подсказваха за наличието на външна стена. Болд потри ръка в студените тухли.

— Опитвам се да попадна от другата страна на тази стена.

Вандърхорст остана безизразен.

— Това няма ли да е мръсна работа?

Лейтенантът попита отново за наводнение, учуден, че голямото количество вода в такава близост до банката не бе предизвикало някакво наводнение.

— Вижте какво, откъде да знам? Можете да разберете това от шефа ми — каза мъжът и добави раздразнено: — Достатъчно ли видяхте?

Като продължаваше да прокарва ръка по стената, Болд попита:

— Попадали ли сте някога на някакви врати, дупки в стената или пода… отвор, през който може да се излезе от другата страна на това мазе?

— Тунелът на автогарата… там май имаха някакви проблеми заради водопровода.

Този коментар заинтригува полицая — в съзнанието му светна лампичка.

— За коя стена става въпрос?

Вандърхорст посочи най-близката стена на правоъгълната стая. Като направи известни изчисления, Болд прецени, че тази стена бе със същото изложение, като стената в помещението със зазиданите прозорци.

— Нямаме повече работа тук — заяви развълнувано той.

Човекът от поддръжката го поведе по обратния път нагоре по стълбите, като изостана назад, за да изгаси лампите.

Лейтенантът стигна до вратата в края на коридора, на която пишеше „ИЗХОД“ и беше снабдена с червен алармен бутон.

— Ще ме уволнят, ако я отворите. — Вандърхорст стоеше на метър, метър и нещо зад гърба на Болд и го гледаше. Беше се промъкнал незабелязано до лейтенанта и това го изнерви.

— Накъде води?

— Към улица „Кълъмбия“. Това е противопожарен изход. Ако искате да разговаряте с хората от охраната, те са в първата стая отдясно, на горния етаж, крило „Администрация“.

Лу благодари на мъжа и излезе през фоайето на улицата, като обмисляше следващия си ход. Все още не бе проучил останалите фирми в квартала, които имаха потенциален достъп до Подземието според информацията на Бабкок.

Разочарован от факта, че не беше открил нищо в банката, той се обади в службата си и натовари двама детективи със задачата да обиколят въпросните фирми вместо него.

От дясната му страна се виждаше входът към тунела на автогарата, който гледаше към „Обществена безопасност“. Болд взе решение, избирайки тунела за себе си.

Когато щатът Вашингтон осъществява някакъв транспортен проект, един процент от отпуснатата сума е предвиден за изкуството, за естетиката. Резултатът е еклектична смес от скулптури, надписи, музика и изобразително изкуство; малки бисери, които остават незабелязани от публиката. В случая с пешеходните входове към тунела на автогарата, тя включваше издълбани в стъпалата стихове и цветни скулптури по стените.

В автогарата на площад „Пайънър“ всички ескалатори, стълбища и асансьори водеха надолу към просторен балкон, една открита площадка, простираща се над трафика в тунела отдолу, която осигуряваше на пътниците достъп до няколко допълнителни стълбища и ескалатори към заминаващите в северна или в южна посока автобуси. Осветлението на електрическите крушки бе ярко; звуците отекваха, отразени от бетона и керамичните плочки, и понеже автобусите се задвижваха с електричество, щом се озовяха в тунела, вътре на практика нямаше никакви миризми, освен едва доловим мирис на горяща гума, който разтревожи Болд. Подземните автогари не бяха особено популярни и чудовищните размери на това съоръжение го изумиха. Тунелът направо поглъщаше двете дузини пътници на долните платформи, очакващи пристигането на своя автобус, сред които беше и лейтенантът.

Директорът на службата за техническа поддръжка на тунела, мъж на име Чък Ибърсън, беше едър човек с румени бузи и оредяваща бяла коса. Военното минало на Ибърсън се прояви в неговата вежливост и уважение към Болд. Той се беше отнесъл към обаждането на лейтенанта с изключителна сериозност и бе пристигнал да се срещне с него след по-малко от петнайсет минути. Подозрителен по природа, Лу винаги гледаше на хората като на възможни заподозрени. Ревностното желание на Ибърсън да се отзове толкова бързо, също като бледия, безплътен, хъхрещ Пер Вандърхорст, накара Болд да се замисли за личностите, които се спотайваха в тези хора. Един банков служител би могъл да нападне една нищо неподозираща жена така, както би могъл да я нападне и един мъж с власт като Ибърсън. Лейтенантът знаеше от натрупания през годините опит, че заподозрените често изплуваха на повърхността на най-необичайни места.

— Интересувам се от спукването на водопровода на двадесети срещу двадесет и първи март. — Лу изгаряше от нетърпение. Беше дошъл тук, воден единствено от интуицията си. А тя го подвеждаше в девет от десет случая.

— Каква бъркотия. — Ибърсън изведнъж доби разтревожен вид и Болд се зачуди каква ли бе причината.

— И от възможността някой да получи достъп до Подземието от вътрешността на тунела — продължи лейтенантът.

Това предположение, изглежда, обърка директора. Лу реши да се върне към първоначалния си въпрос.

— Разследвам удавянето на един работник от общинската ВИК служба. Ако определим с точност откъде е започнало наводнението, това може да ни помогне.

На лицето на Ибърсън се изписа облекчение.

Болд му обясни:

— Екипът за спешна медицинска помощ и Противопожарната команда, които са го извадили от водата, докладваха, че са го намерили на място, което според нас е част от старото Подземие. Достъпът до това място може да отговори на някои от въпросите около смъртта на работника.

— Това не представлява проблем за мен. Щом искате да огледате тунела ми, заповядайте. Не знам нищо за съществуването на подземен град, но ако искате да видите къде сме наводнени, ще трябва да минем през съответния тунел, а това няма да е лесно. — Той посочи към мястото, където площадката на автогарата се стесняваше до гърлата на два бетонни тунела, през които минаваше трафикът на заминаващите в различни посоки автобуси.

— Тогава да минем през него.

— Добре, но трябва да си сложите оранжев елек и каска.

— Ще го преживея.

Десет минути по-късно Ибърсън водеше Болд през левия тунел, като вървеше срещу автобусния трафик. И двамата носеха оранжеви елечета „Дей Гло“ и жълти каски. Министерството на транспорта използваше доста голямо количество двойни автобуси с хармоника по средата. Наричани „дракони“ заради задната им част, която винаги се влачеше като опашка след предната, те бяха дълги близо петнайсет метра и бяха ненавиждани от всички мотористи.

— Ако ви кажа, че идва дракон — предупреди директорът, — прилепете гръб към стената и дръжте краката си зад бялата линия. Задниците им се изнасят малко встрани, така че не се предоверявайте на очите си.

Те минаха покрай сива врата с надпис „Авариен изход — задейства се аларма“ и лейтенантът попита за изходите.

— АЕП — обясни му Ибърсън. — Аварийни евакуационни пътища. По два във всеки тунел.

— Къде излизат на повърхността?

— Повечето представляват спираловидни стълбища, завършващи с люкове на тротоара.

Болд беше минавал по Трето авеню години наред и никога не беше забелязвал по тротоара да има люкове.

— Какви люкове?

— Гледани отгоре, приличат на метални плочи. Допускам, че два от пътищата водят към съседни сгради, но Бог ми е свидетел, че повечето извеждат право на повърхността.

— Разкажете ми за онези, които водят към съседните сгради. — Лу осъзна, че тези здания може да са включени в списъка на Бабкок.

— Вижте какво, при цялото ми уважение към вас, аз поддържам тунелите осветени и сухи, и с работеща вентилационна система. Не съм запознат толкова подробно с аварийните евакуационни пътища.

Нямаше какво толкова да се гледа. Приближи се автобус и лейтенантът притисна гръб към извитата бетонна стена. „Драконът“ профуча край него, като издърпа вратовръзката му изпод елека. Ибърсън изобщо не спря да върви.

— Бих искал пълно копие на оригиналните строителни планове — заяви Болд, — в това число на вентилационната и канализационната системи.

Директорът спря да крачи и изчака спътникът му да го настигне.

— Не съм ги строил аз, детектив, но ще видя какво мога да направя за вас. — Въпреки че беше лейтенант, а не детектив, Лу не поправи мъжа. Ибърсън посочи две шахти на платното. — Тук срещнахме проблеми за първи път. Нормалното отводняване не ни затруднява, ние имаме помпи, които се справят отлично с определен обем вода, но те се оказаха безпомощни при спукването на водопровода. Преди да разберем какво става, тук долу имаше половин метър вода. Достатъчно, за да трябва автобусите да се превърнат в хидроплани, така че затворихме тунелите. Наводнението беше пробило вентилационната тръба. Водата не излизаше от отводнителните шахти, както си бяхме помислили отначало; проблемът не беше в помпите. — Той посочи голяма решетка, монтирана високо на бетонната стена. — Не ме питайте как, защото и досега не сме разбрали, но през това бебче се изливаше същински водопад.

Болд каза:

— Другият авариен изход, който подминахме. Той май води към центъра на квартала?

— Малко на север от центъра.

— Бих искал да го погледна — добави лейтенантът и поясни: — Отвътре.

Ибърсън му махна да се дръпне назад, миг преди край тях да профучи един „дракон“, вдигайки вихрушка от прах.

— Не се и съмнявам — отговори той.

Известно време вървяха в мълчание. Междувременно мозъкът на Болд работеше на пълни обороти и сглобяваше едно възможно обяснение за изчезването на двете жени с информацията, дадена му от директора. Той заяви, сякаш знаеше с абсолютна сигурност:

— Вентилационната ви тръба минава през подпорната стена, издигната да затвори достъпа до улицата с магазини, които някога са били разположени на нивото на земята. Когато водопроводът се е спукал, той е наводнил онзи район до такава степен, че тръбата ви се е озовала под водата, създала е вашия водопад и е наводнила тунела.

Стигнаха до вратата. На нея беше изписано числото 19.

Лейтенантът попита:

— От кой вид е: спираловидно стълбище, завършващо с люк, или с излаз в сграда?

Ибърсън сви рамене. Нямаше представа.

— Искате ли да погледнете?

— Да.

Директорът изключи алармата на вратата, въведе Болд вътре и побърза да отбележи:

— Не е от вида с люк накрая.

Полицаят вече беше предположил това, но не каза нищо, защото се опитваше да се постави на мястото на Чен или дори на това на Хебрингър и Рандолф.

Подът на коридора бе покрит с листова стомана, а стените му бяха облицовани с метални плочи. Лампите във вътрешността му се запалиха с отварянето на вратата. Това беше един дълъг десетина метра изкуствено направен проход, водещ право нагоре към друга врата.

— Детективе?

— Водете ме.

Те направиха двайсет или трийсет крачки, преди да се изкачат по късо стълбище с метални стъпала като на противопожарна стълба, което ги изведе до друга стоманена врата с надпис, предупреждаващ за аларма. Ибърсън изключи алармата и я отвори. Тя водеше към подземно помещение с големи табели „ИЗХОД“, насочващи пешеходците към стълбище, извеждащо на повърхността. Самото помещение ужасно много напомняше на подземието на банката, което Вандърхорст бе показал на Болд. Ако директорът не бъркаше посоките, дори бе възможно това помещение да има обща стена с банката. Подземието миришеше на прясна боя и плесен. За първи път лейтенантът чу над главата си бученето на уличния трафик — звук, който бе отсъствал в тунела на автогарата.

Ибърсън каза:

— Почти всички подземни изходи, които съм виждал, изглеждат така. Празни помещения с табели, указващи посоката на движение.

Болд се обърна и се втренчи в стената, през която ги беше извела вратата. И в нея имаше следи от зазидани прозорци. Коридорът, през който бяха минали, свързваше тази стена с тунела на автогарата.

Полицаят остана загледан за няколко секунди в стената, глух и сляп за всичко останало. Представи си Хебрингър и Рандолф в това помещение — трансцендентален момент, в който видя образа на мъж, влачещ за ръцете изпаднала в безсъзнание жена. Това беше един неясен, размит образ, породен не от нещо, което е станало в тази стая, а от собственото му съзнание. Той знаеше отлично това, но вместо да го прогони, остави фантазията си да се развихри. Мъжът държеше жената за китките. Косата й се влачеше по пода. Блузата й беше скъсана, сутиенът — издърпан надолу, така се виждаше дясната гърда, главата й беше отпусната безжизнено на една страна. Убиецът отвори сивата врата и Болд откри собствената си ръка върху студената й стомана. Убиецът погледна назад, но преди лейтенантът да види лицето му, то изчезна, както и самият мъж. Сюзан Хебрингър лежеше на пода на изкуствения проход, свързващ подземието с тунела. Внезапно очите й се отвориха и се втренчиха в полицая. Лицето и тялото й се преобразиха в тези на Чен, работника от общинската ВИК служба. Чен имаше рана от тъп предмет на тила и тя кървеше. После той също изчезна.

— Чухте ли нещо от това, което току-що казах? — попита го директорът.

Болд вдигна пръст, за да го накара да замълчи. Огледа вратата, сякаш беше лаборант от техническия екип, като прокара пръсти по ръба й, протегна нагоре ръце и опипа пролуката при пантите. С глас, който му прозвуча като чужд, той попита:

— Колко често се проверяват алармите? Алармите на вратите?

— Аз… ами…

Лейтенантът даде знак на Ибърсън да мине заедно с него през противопожарния изход, те влязоха в стоманения проход и Болд затвори вратата зад гърба им.

— Включете алармата — нареди той.

Директорът активира отново алармата с леко трепереща ръка.

— Окей? — попита полицаят.

— Окей — отговори Ибърсън.

Лейтенантът отвори вратата. Не се задейства никаква аларма. Той погледна многозначително спътника си.

— Мамка му, няма начин — каза изумено директорът. — Простете френския ми — побърза да добави, за да замаже положението.

Болд разгледа алармата и забеляза един кабел, който излизаше от нея. Изолиращато му покритие беше изрязано и един тънък проводник беше извит, за да свърже две от четирите разноцветни жици. По-голямата част от кабела беше срязана и той вече не беше свързан с алармата. Полицаят показа на другия мъж промените.

— Мамка му — възкликна Ибърсън, без да се извини за езика си.

— Проверете другата — каза му Болд, като посочи към задния край на коридора. Директорът хукна натам. Проходът закънтя оглушително под краката на бягащия мъж, сякаш през него минаваше самолет.

Лейтенантът се обърна да огледа коридора в момента, в който Ибърсън мина през отсрещния противопожарен изход и излезе в тунела на автогарата. Директорът затвори вратата след себе си. Когато миг по-късно влезе отново, появяването му беше съпроводено от тишина. Не се задейства никаква аларма.

— Проклет да съм. Как разбрахте това? — Изненадата на мъжа изглеждаше искрена. Ако имаше нещо общо с бърникането по вратите, значи беше дяволски добър актьор.

Болд се замисли — вратите с неутрализираните аларми осигуряваха на извършителя достъп до тунела и до мястото, на което извеждаше това подземие. Той се запита отново: това достъп ли беше или път за бягство? А може би и двете? Със свито от предчувствие сърце, полицаят осъзна, че това бе солидно доказателство — извадените от строй аларми само потвърждаваха теорията му. Той премисли отново нещата: изход или вход от тунела на автогарата, изход или вход от подземието на някаква сграда на Трето авеню.

— Това не му помага — промърмори Болд.

— Какво е това? — попита Ибърсън, изучавайки саботирания кабел на вратата на тунела, както беше постъпил лейтенантът с този на вътрешната врата. — Отново същата история.

Лейтенантът тръгна по коридора, като се спираше пред всяка плоча на стената му, удряше с юмрук по нея, мушкаше пръсти в пролуките около нея и я дърпаше силно, сякаш се опитваше да отвори шкаф, който е останал без дръжка. Като проверяваше по този начин плочите, той стигна до края на прохода, после се обърна и се зае със северната му стена. Когато удари третата плоча откъм тунела на автогарата, тя издрънча шумно. Болд направи знак на директора да се присъедини към него и двамата пъхнаха пръсти в цепнатините около нея, опитвайки се да я издърпат. Изведнъж плочата изскочи на десетина сантиметра от стената. Поддържаше я жица — със същия цвят като онази, използвана при обезвреждането на алармите, — увита около задната страна на плочата.

През отворилата се пролука нахлу влажен, застоял въздух. Миришеше на тресавище.

Докато бъркаше в джоба си за чифт найлонови ръкавици, лейтенантът каза:

— Ще трябва да затворите южния тунел. Измислете някакво извинение.

— По дяволите!

— След около десет минути тук ще гъмжи от оперативни работници. — Болд провери обхвата на мобилния си телефон. Нямаше сигнал. — Трябва да изляза на повърхността — каза раздразнено той. — Междувременно ще заключим този коридор. Ще излезем и двамата. Никой да не пипа нищо. И ако ви питат, кажете, че отново има наводнение. Или измислете нещо друго. Но не искам да споменавате нито дума за полиция, за моето посещение, за оперативните работници. Ако се издъните, не само, че ще си изгубите работата, но и ще ви арестувам за възпрепятстване на разследването. Разбрахте ли?

— Разбрах — отговори директорът. Той погледна отново към разкрилия се отвор и поклати глава. — Ако не го бях видял със…

— Не сте го видели — каза Болд.

— Да, да.

— Не сте го видели — повтори строго полицаят.

— По дяволите, не съм. Обаче трябва да информирам шефа си. Ако искате, ще ви свържа директно с него. Затварянето на единия тунел е сериозна работа.

„По-сериозна, отколкото си мислиш“ — едва не каза Болд.

— На горното ниво видях телефонни автомати.

Ибърсън прерови джобовете на панталона си, докато лейтенантът затваряше противопожарния изход зад гърба им.

— Да ви се намират двайсет и пет цента? — попита го той.