Изкуството на заблудата

5. Твърде много розово

През късния следобед на следващия ден, докато няколко стажант детектива четяха задълбочено двете дузини доклади за изчезнали местни жители и прелистваха страниците на шест папки, претъпкани със съобщения за избягали на северозапад заподозрени (тези папки съдържаха рапортите до Сиатълското полицейско управление само от последните два месеца), телефонът в Обществена безопасност иззвъня и дежурният сержант го вдигна.

— Да! — отговори Ламоя.

— Сержант, обажда се Фил от главната канцелария.

— Да, Фил. К’во има?

— Току-що имахме телефонно обаждане. От някой си Феръл Уокър. Мъж. Гласът му звучеше младежки. Твърди, че описанието във вестника отговаря на това на сестра му и че доколкото знае, тя е изчезнала — спомена за някакъв шибан неин приятел, който не отговарял на телефонните му обаждания. Да изпратя ли доклад за разговора на горния етаж или какво?

— Не. Аз ще се погрижа за това. Дай ми координатите му.

Дежурният сержант продиктува данните на Ламоя и повтори каквото си спомняше от разговора.

— Дай ми ТВД — каза Ламоя, искайки точното време на деня, когато е бил записан разговора. Всички входящи в телефонния номератор обаждания се записваха дигитално. Ламоя можеше да получи достъп до съобщението и да го прослуша собственоръчно, но предпочиташе компютърът да го изтегли от комутаторното табло и да го съхрани и защити, така че да разполагат с него по-късно.

Намери Матюс в кабинета й на седмия етаж — четиридесет и пет квадратни метра женственост в иначе сивия мъжки свят. С кретонови пердета на прозореца, с пейзажи по стените, той винаги му действаше успокоително, което, както предполагаше, беше и целта — тук тя провеждаше своите събеседвания. Но най-вече интимната мебелировка беше тази, която правеше кабинета толкова различен, дори и да беше взета от склада на управлението, както твърдеше психоложката — мебели от тъмно дърво и кожа, вместо сивата тръбна мебел, която им осигуряваха данъкоплатците. Електрически чайник, дървена кутия за чай и пакетчета „Спленда“11 заемаха един плот вдясно от бюрото й.

— Ето какъв е проблемът ми — каза той вместо поздрав.

Матюс беше приключила работата си за деня и прибираше нещата си в тясна черна чанта за документи, която приличаше повече на дамска чанта.

— Свърших за днес.

— Шефът настоява да пренапиша доклада за случая на моста.

— Опитай на английски, Джон.

— Ха-ха. Много смешно, няма що.

— Няма да пиша доклада вместо теб.

— Междувременно — продължи той — попаднах на един приятел, който твърди, че сестра му е изчезнала и отговаря на описанието, което дадохме на вестника.

Тя вдигна глава.

— Работата е там, че ще трябва да се правя тук на Шекспир през следващите няколко часа, а когато набереш номера, оставен от този тип, се обажда някакъв мърморко, който заявява, че нашият човек няма да разговаря по телефона, докато е на работа — а работата му се оказа чистене на риба в Рибарския терминал, — и като се има предвид, че той ти е кажи-речи на път към къщи…

— Това значи да си удължа пътя.

— Но ще го направиш.

— Няма. Уморена съм и искам да изпия чаша вино.

— Ще отидеш — настоя Ламоя. — Кълна се, че ако не трябваше да пиша този проклет доклад…

— Да бе, да — прекъсна го недоволно тя. — И ще ти варосам оградата, когато минавам покрай нея.

— Нямам ограда — отвърна той, — но имам няколко килера, които изградих наскоро и които се нуждаят от няколко пласта боя.

— С тях ще се заема друг път — каза Дафни, готвейки се да излезе от стаята. — Кажи ми още веднъж кого трябваше да търся?

Тя остави хондата до един ръждясал, разнебитен пикап на паркинга, през чиято напукана асфалтова настилка избиваше кафява кал, очевидно твърде токсична, за да приюти и най-издръжливите бурени. На външен вид и мирис, като излезли от Дикенсовите романи, търговските рибарски докове на Южен Болард почти не се бяха променили през последния век. Дузина или повече мръсни и очукани малки траулери разтоварваха улова си на маси за почистване на риба с открити дренажни улеи, порозовели от стичащите се по тях черва и нечистотия, които се изливаха обратно във водите на канала, където охранени чайки и други крайбрежни птици се биеха шумно за територия, като надаваха пронизителни и остри крясъци, които очевидно не правеха впечатление на никой, освен на Матюс.

Неколцина от мъжете, повечето млади и дрипави, я оглеждаха открито, докато вървеше, следвайки дадените й напътствия, край редицата към третата маса за почистване. Дафни щеше да се чувства неловко в тази среда дори и в джинси и работна риза, а облечена в панталон от туид, с басти в кръста и остър ръб, и в тъмносиньо яке от микрофибър, гарнирано с кожа, тя се чувстваше толкова комфортно, колкото сребристата сьомга под ножа.

Феръл Уокър изглеждаше по-скоро на седемнадесет, отколкото на двадесет. Ламоя й беше показал копия на две шофьорски книжки: на Уокър и на сестра му, Мери-Ан Уокър, двадесет и шест годишна. От първата Матюс бе узнала, че младежът има зелени очи и кестенява коса, че тежи 76 килограма и че не е донор на органи. Той носеше черна гумена престилка, омацана от лигавите вътрешности, с почистването на които си изкарваше прехраната. Престилката се опитваше да опази чифт мръсни дънки и износено горнище на анцуг, изцапано с петна от същия произход. Той свали от ръцете си две различни на цвят дебели гумени ръкавици — едната черна, другата жълта — и ги натика в скъсания джоб на престилката, който висеше върху гърдите му като огромен език. Изплакна ръце със студената вода, която течеше постоянно от един гумен маркуч над масата му. После ги избърса в кирливо парче от хавлиена кърпа, но, слава богу, не й протегна за поздрав нито едната. Тя му показа полицейската си значка, като я задържа, за да се увери, че я е видял.

Лицето на Уокър беше изпито, сякаш като малък е бил недохранван. Тя не можеше да види зелените му очи, защото бяха дълбоко хлътнали в орбитите. Зад гърба му, на високата дървена работна маса, по която се стичаше розова вода, лежеше нож за риба с дървена дръжка и острие, извито като измъчена усмивка. Докато отговаряше на първия й въпрос, адамовата му ябълка подскачаше като шамандура. Той ли се бе обадил в полицията, за да съобщи за изчезването на сестра си?

Младежът я гледаше така, сякаш едва ли не я познаваше — мъжете винаги я гледаха по този начин, но Уокър го правеше прекалено настойчиво и това я притесни.

— За Мери-Ан не е присъщо да отсъства от работа, а когато онзи задник каза, че и той не я е виждал, реших, че има нещо нередно, затова се обадих на вашите момчета… вашите хора… или каквито са там.

Тя поиска и получи описанието на сестрата, което се покриваше отчасти с наученото от шофьорската книжка: двадесет и шест годишна, руса, шейсет и един килограма, висока метър и шейсет, пушачка, работела тук на пети док. Видяна за последно — и това й се стори най-обезпокоително от всичко — преди почти три денонощия. Според патоанатома момичето беше прекарало във водата повече от четиридесет и осем часа. А това съвпадение във времето означаваше, че трупът почти сигурно бе на Мери-Ан. Матюс имаше в джоба си полароидна снимка на подпухналото от водата и наядено от раците лице на жената, но не можа да намери смелост да я покаже на това хлапе. Споменаването на „онзи задник“ я наведе на мисълта, че може би разполага с друг кандидат, който да идентифицира тялото.

— Имате предвид някакъв неин приятел? — попита тя.

— Чакайте, кажете ми, че това не е Мери-Ан — каза той. — Кажете ми, че това не се е случило.

— Как се казва приятелят й?

— Лени Нийл. — В гласа му все още звучеше надежда. — Описанието във вестника… кажете ми, че греша, че не е на Мери-Ан.

Матюс потърси с поглед място, където да седне, но размисли. Не й харесваше как мирише тук, нито плясъкът от изсипването на мъртвата риба върху масите за почистване. Не й се нравеше тъгата в изморените очи на Уокър, нито мисълта, че Ламоя й беше прехвърлил това задължение, за да бъде тя човекът, който ще съобщи лошата вест.

— Анна също е чистачка на риба — каза младежът. — Босът смята, че по някакъв начин аз съм виновен, задето я няма никаква. Затова върша и нейната работа, чистя два пъти повече риба. — Той се поколеба. — Тя нямаше да ме зареже така — щеше поне да се обади или нещо подобно. Това тяло… прилича ли на нейното?

— За нещастие тялото трудно може да се оприличи на някого, господин Уокър. Престояло е твърде дълго във водата. А сега ми кажете как по-точно реагира този Лени Нийл, когато го попитахте за нея? И ви умолявам да си припомните какво ви е казал, а не какво смятате, че ви е казал. — Тя се спря отново. — Доколкото разбирам, вашата сестра живее с това лице или е свързана с него по начин, който предполага, че той може да знае къде се намира?

— Той я клати, ако питате за това. И да, може да се каже, че тя живее с него на свободни начала, откакто вече не притежаваме корабчето. За което, така а или иначе, е виновен Нийл. Щото щом започнаха да живеят заедно, тя ме заряза да се оправям сам — тридесет години ловене на риба от нашето семейство в тези води отидоха на вятъра, — заради което шибаните банкери едва не ми смъкнаха кожата от гърба, благодаря.

— А реакцията на господин Нийл на вашето обаждане?

— Неубедителна — отговори Уокър. Мъртвите риби го очакваха, струпани на купчина. — Имате ли нещо против? — попита той, посочвайки масата.

Психоложката имаше, но му каза, че няма, така че двамата отидоха до масата за почистване, където Уокър, сложил отново ръкавиците си, заработи с извитото острие на ножа с такива привични и умели движения, че те граничеха с грациозност. Той изкормваше рибите и трупаше вътрешностите им на бяла, хлъзгава купчина.

— Ако обичате, предайте ми разговора. Поискали сте да говорите с Мери-Ан и…?

— Слушайте, госпожо… лейтенант… или каквато сте там… Нийл е едно миризливо лайно. Аз знам това и той знае, че аз го знам. Нийл я пребива, а тя се връща отново при него и аз не разбирам тази шибана работа, схващате ли? А аз? Аз съм загрижен за нея, пък тя ми казва да си гледам работата, сякаш аз съм отрепката, а не онзи скапаняк, с когото живее, така че това, което имам предвид, е, че не сме провели истински разговор, аз и Нийл. Той в общи линии ми каза да си гледам работата.

— Какви бяха точните му думи?

— Просто ми кажете, че това не е тя. — Пръстите на Уокър са раздвижиха, острието направи разрез и по пътя си пое още една изкормена риба.

Матюс зачака да й обърне внимание. Той беше меланхолик, човек, който жадува за обич. Професията й я предразполагаше към такива прибързани преценки и въпреки че не искаше да си го признае, тя вярваше на първоначалните си впечатления.

— Искрено се надявам госпожица Хикс де не е вашата сестра. Така или иначе, съдействието ви е крайно необходимо, за да заличим името на Мери-Ан от нашия списък, а за тази цел трябва да отговаряте на въпросите, които ви задавам. Разбирате ли?

Уокър вдигна поглед от рибата, която кормеше, и я изгледа толкова втренчено, че тя отмести очи.

— Още не сме идентифицирали тялото. — Зачуди се дали е разтълкувала правилно този поглед. Наблюдаваше скръбта му от професионална гледна точка и се стараеше да не я класифицира. Някои хора крещяха, други плачеха, трети ставаха мълчаливи, четвърти направо се поболяваха. Имаше и такива, които временно изпадаха в ярост.

— Нийл каза, че не е при него, че не я е виждал и че ако в този момент я види, ще е за последно.

Матюс си водеше записки.

— Добре… — каза машинално тя.

— Не е добре — прекъсна я Уокър. — Този тип я бие, госпожо. Той се отнася ужасно с нея и ако й е направил нещо… — Младежът вдигна извития нож. — Ще го нарежа като риба за стръв и ще нахраня с него раците.

Очите му й напомниха за убийците, с които бе разговаряла. Скръбта можеше да направи това — да ни накара да вършим неща, които никога не сме възнамерявали да правим.

— Важно е всички да запазим хладнокръвие, господин Уокър. Засега само събираме факти и доказателства. Няма положителна ИД, т.е. идентификация, на тялото, което открихме. На този етап ще бъде грешка да предполагаме, че господин Нийл е замесен.

— Аз не предполагам — отсече той. — Просто ви казвам как стоят нещата.

— Не можем да сме сигурни в нищо, докато не разберем с кой и с какво си имаме работа. — „Той е по-скоро дете, отколкото възрастен човек — реши Дафни. — Болен от любов брат с рибарски нож, достатъчно остър, за да разцепи косъм.“ — Напомни си да благодари на Ламоя за задачата.

Заваля дъжд и намокри бележника й.

— Тя вземаше ли някакви лекарства? Наркотици?

— Ако пиеше и се дрогираше, то беше по вина на Лени.

Матюс записа това като положителен отговор. Пиене, наркотици, малтретиране — светата троица на домашните скандали.

Дъждът се усили и тя се замисли дали да не вдигне качулката на якето си, но реши, че иска Уокър да знае, че може да понесе лошото време.

— Имате ли адрес или телефонен номер на господин Нийл?

Младежът изрецитира един адрес в Уолингфорд и психоложката го записа. Той се върна към чистенето на рибата. Този път отсече главата с един-единствен замах, после и опашката. След това накълца на парчета тялото, червата и всичко останало и ги избута в дренажния улей, а чайките атакуваха като обезумели повърхността на водата.

— Запомнете, господин Уокър, не сме свързали господин Нийл с никакво подозрително деяние. От вас чувам за първи път за него. Изяснихме ли този въпрос? — Матюс се запита с тревога дали един по-малък брат можеше да понесе това. Той беше загубил семейното корабче и семейния бизнес. Как й беше хрумнало да намеси Нийл? Надяваше се, че ще успее да поправи стореното. — Изчезват жени, господин Уокър. Десетки хиляди всяка година. Някои просто стават и си тръгват, напускайки своите семейства, съпрузи, приятели… братя. Повечето се появяват отново няколко дни или седмици по-късно. Ще ми се да мисля, че можем спокойно да поставим Мери-Ан в тази последна категория.

Младежът издърпа пред себе си една сьомга с помощта на острия връх на ножа.

— Ако това е Мери-Ан — каза той сухо, — тогава имате още по-основателна причина да говорите с Нийл. Анна се страхува от височини.

— Има акрофобия?

— Както там се нарича.

Матюс отбеляза фобията в бележника си.

Дъждът се усили още повече и тя пак се накани да вдигне качулката на якето си, но отново се отказа. По лицата и на двамата се стичаха дъждовни капки. В очите на Уокър се появи студенина и това го накара да изглежда по-стар от двадесетте му години.

— Е, какъв ще бъде следващият ход?

— Ще ни уведомите, ако Мери-Ан се появи. — Тя му подаде визитка със служебния си номер, като добави на нея и този на Ламоя. — Опасявам се, че може да съм оставила у вас погрешно впечатление, господин Уокър. За това, че трупът е на Мери-Ан. Извинете ме. Не искам да направите нещо глупаво — да нараните по някакъв начин господин Нийл. И то безпричинно.

— В този свят хората получават каквото дават. Това не е ваша грижа.

— Разбира се, че е. Определено е моя грижа. — Психоложката добави: — Бихте ли ми дали някакъв телефонен номер? Домашен. Различен от този в работата ви.

— Нали ви казах, откакто Нийл й завъртя главата… Нямам телефон.

— А адрес?

— В момента нямам постоянен адрес, окей?

— По това време на годината времето е доста лошо.

— Някои хора не смятат така.

— Значи затова ви намирам тук — каза тя, като се огледа. — Какво е работното ви време?

Той пренебрегна въпроса.

— Попитах какъв ще е следващият ви ход, в случай че не ви се обадя и Анна не се появи.

— Опитваме се да идентифицираме тялото.

— И аз трябва да участвам в това?

Матюс се чу да казва:

— Можем да уредим да видите тялото, но засега не е необходимо да го правите. Ако предпочитате, тази работа може да я свърши господин Нийл.

Уокър реши, че отговорът й крие някакъв подтекст.

— Това ще ви помогне да го хванете? Като наблюдавате каква ще е реакцията му? Нещо такова?

— Нямам намерение да гадая какво ще предприеме главният детектив. Аз не съм главният детектив.

— Що се отнася до мен, вие сте — каза той.

На Матюс й се прииска да може да започне отначало.

— Ако Нийл ще гледа тялото и аз искам да съм там — заяви младежът. — След като съм неин брат, имам някакво право на това, нали?

— Не е абсолютно задължително — отвърна несигурно тя. — Всичко зависи от главния детектив.

— Така ли? Е, кажете му, че искам да бъда там.

— Ще му предам.

— Направете го — каза Уокър, като набучи следващата риба на върха на ножа и я премести на мястото за изкормване. — Помогнете ми и аз ще ви помогна.