Изкуството на заблудата

45. Магу

— Ето с какво разполагаме дотук — каза доктор Барни Лофгрин — тантурест, оплешивяващ мъж с очи, толкова увеличени от дебелите стъкла на очилата му, че когато бе развълнуван, приличаха на половинки от твърдо сварени яйца. Той беше любимец на всички детективи от управлението, затова го наричаха Магу.

Като цивилен директор на криминалната лаборатория, Лофгрин беше работил с Болд цяло десетилетие, осигурявайки техническите елементи на пъзела, така важни за всяко разследване и по-сетнешното съдебно дело. До един арест можеше да доведе донос или свидетелско показание, но до една присъда — уликите, предоставени от криминалната лаборатория. Докато някои детективи използваха своите връзки, информатори и източници, за да възстановят живота на жертвата непосредствено преди смъртта й, Болд разчиташе на физическите улики да му покажат какво се е случило в действителност. Всеки следовател градеше до известна степен разследването си върху тях, но лейтенантът бе изградил на тази основа своя собствена научна система и в процеса на това бе станал не само партньор на Лофгрин, но и негов близък приятел. И двамата горещи почитатели на джаза, те си правеха взаимно услуги срещу редки записи или скъпоценни шедьоври. За всеки от тях изграждането на фонотеката му бе толкова важно, колкото нарастването на индивидуалната му сметка за пенсионно осигуряване. И понеже колекцията на Болд от над десет хиляди касети беше значително по-голяма от тези на Лофгрин и Док Диксън, и тъй като практически той бе този, който най-вече се нуждаеше от услуги, неговият касетофон правеше много по-често записи.

Лофгрин обичаше да говори пред публика. Беше по-подходящ за работа в университет, отколкото в лаборатория.

— Събрахме пълен набор органични отпадъци от сто трийсет и седемте проби, които взехме от онази стая. Можеш да си абсолютно сигурен, че повечето от тях са от един и същи индивид. Скоро ще установим чии са и останалите.

— Изглежда вашият човек не се е стараел да заличава следите от присъствието си — продължи той. — Обитателят на стаята не е предполагал, че ще има посетители. А, да, вкарахме пробите в базата данни на щата и ги разпратихме до международните бази с данни. — Тантурестият мъж изрецитира: — Ако отпечатъците на този тип някога са били снемани, ще узнаем това. — Жълтеникавата му усмивка разкри, че отново бе пропушил. Този факт разтревожи Болд — сърцето на Лофгрин се измъчваше в едно нервно, съсипано тяло.

Оперативните работници не бяха успели да установят маршрута, по който заподозряният беше избягал от Подземието, и това беше оставило повече въпроси, отколкото отговори.

— Съпоставихте ли отпечатъците с тези на…

— Феръл Уокър? — прекъсна го Барни. — Чета си имейлите, Лу. Отговорът е да, Матюс е взела няколко пръстови отпечатъци от Уокър. Дори и някога да е бил в онази стая, никога няма да можем да го докажем. Отпечатъците не са негови.

Когато Болд си водеше бележки, Лофгрин се вдъхновяваше, затова понякога лейтенантът драскаше разни завъртулки в бележника си, както правеше и в момента.

Лу каза:

— Както вървят нещата, няма да се изненадам, ако се окаже, че този Уокър е замесен в няколко от неразкритите ни случаи. Колкото повече се занимаваме с него, толкова повече се засилва убеждението ни в това — моето, на Ламоя, дори на Дафни. — Когато един следовател подтикваше лаборантите да работят в определена посока, той го правеше, за да им повлияе и да ускори резултатите, но Болд, който рядко използваше подобни методи, не можеше да бъде сигурен, че Лофгрин изобщо го е чул.

— Няма да си правя труда да те баламосвам, казвам ти, отпечатъците не са негови. А в онези газови бутилки имаше чист кислород, както подозираше. Ти си този, който трябва да открие откъде ги е откраднал.

— Възможно ли е да са част от ацетиленови горелки?

— За заваряване? Абсолютно.

— Като тези по строежите?

— Защо, имаш ли нещо предвид? — попита Барни.

— Хотелският воайор… строежът.

Лофгрин кимна бавно:

— Аха.

Този път драскането на Болд не беше безсмислено; той си записа да провери дали наскоро са получавани доклади за кражба на контейнери с кислород от строежи. Когато нещата в даден случай започнат да се навързват, следователят моментално усеща, че е на прав път. Това понякога го води до почти детинско замайване — всепоглъщаща еуфория, която е една от причините да живее човек; също като чувството, което изпитва маратонецът, когато влезе в темпо и осъзнае, че изморителните тренировки не са били напразни. Великият момент бе в тази лаборатория и лейтенантът реши да го улови.

— Продължавай — насърчи той оплешивяващия мъж.

— Анализирахме космите и власинките. — Лофгрин завъртя ококорените си очи към Болд. — Имай предвид, че това е само предварителен анализ, но открихме седемнайсет черни косъма в един бидон с мръсна вода, в който вероятно вашият човек се е миел. Косми от коса. Освен това прекарахме всички намерени дрехи през стаята за остъргване и събрахме значително количество улики под формата на власинки. Първоначалният оглед на черните косми протече както на макроскопично, така и на микроскопично ниво. Клетъчната им структура показва, че са от азиатец. Броят на хромозомите в обвивката на една от пробите сочи, че косата е на мъж. Въпросният азиатец е пушил трева през последния месец. Това няма да е трудно да се докаже за твоя господин Чен, нали? — Химикалът на лейтенанта се раздвижи. — Помолихме Дикси за сравнителни образци от косата на Чен. Ако сходството между тях е голямо, а аз смятам, че то ще е такова, ще извършим ДНК анализ по новия метод. Той е по-бърз, по-надежден и по-евтин от стария. Ще разполагам с резултатите до утре или най-късно вдругиден.

Болд събра парчетата наум. Изглежда Чен бе имал физически контакт с обитателя на подземното скривалище. А това от своя страна подсказваше очевидното.

— Следи от кръв? — попита той.

— Ти си един нагъл кучи син, знаеш ли? Тестът с фенолфталеин беше положителен. Виж луминола. — Лофгрин му подаде цветна снимка, на която имаше сини петна — местата, на които луминолът бе влязъл в реакция с остатъците от кръв в превърнатото в жилище складово помещение. За да станат видими тези места, беше използвано специално флуоресцентно осветление. Петната приличаха на стъпки.

— Намерени са до вратата, така ли? — попита лейтенантът.

— Осветихме цялата стая, но да, тази снимка е направена близо до вратата. Кръвта е била измита със сапун и вода или може би с нещо малко по-силно. — Барни му показа друга снимка, на която се виждаха петна от луминол по капака на бидон. — Това е въпросният пластмасов бидон с мръсна вода.

Болд каза:

— Той е измил ръцете си от кръвта и по време на този акт са паднали няколко косъма от косата му.

Лофгрин кимна.

— Ако беше жена, щях да те целуна.

— А аз щях да подам оплакване за тормоз. — Тантурестият мъж подаде на лейтенанта още една снимка, този път на работнически комбинезон, заснета също на тъмно, под блясъка на флуоресцентна черна светлина. Безцветните петна, представляващи пръски кръв, приличаха на порой от сълзи.

— О, боже — промърмори Болд.

— Да. Точно така. Това не е Джаксън Полок. — Барни побърза да отговори, преди следователят да зададе въпроса си: — И тя е била измита, но със силен перилен препарат. Няма начин да определим групата й, няма как да направим ДНК тест. Човекът може да е заколил някой лос.

— Или две изчезнали жени.

— Носи обувки четиридесет и пети номер. Висок е около метър и осемдесет. Косата му поначало е кестенява, но в момента е боядисана — в пясъчно русо. Взема големи дози доксициклин.

Лейтенантът осъзна, че Лофгрин не описваше Феръл Уокър. Боядисана коса? Нейтан Прейър може би, въпреки че и той не съвпадаше напълно с описанието.

— Да не би да ми казваш, че сме намерили там долу шишенце за лекарства със залепена на него рецепта? Скриваш ли нещо от мен, Барни? Да не би да си открил име на тази рецепта?

— Няма рецепта, нито шишенце. Изследването на неговата коса, на боядисаната коса, на преобладаващите образци от косми, които намерихме в онази подземна стая — отговори директорът на криминалната лаборатория, — показа наличието на доксициклин. Човек е това, което поглъща. Повечето от него отива в косата му.

— Той лекува някаква инфекция — каза Болд. Използването на боя за коса разтревожи детектива у него. Жените, да. Но едно ченге не вярваше, че мъж ще боядиса косата си от суетност — ако обитателят на онази стая бе променил външния си вид, съществуваше вероятност да го е направил, за да прикрие криминалното си досие. Химикалът на лейтенанта написа: Бивш затворник? Беглец от затвора?

— Това ли е всичко? — попита той, нетърпелив да се заеме с уликите.

— Ти как смяташ? — Барни имаше обичай да пази някоя „черешка“ за края на предварителните си доклади. Болд беше взел боята за коса и доксициклина за препинателния знак — за удивителната, — но липсата на перчене от страна на Лофгрин, липсата на високомерно държание в стил „аз съм по-умен от теб“ го накараха да си мисли, че може да има и още нещо.

— Докато търсехме пътя му за бягство в коридорите отвън, намерихме няколко скъсани наскоро автобусни билети.

— Аз влязох в Подземието през един от аварийните изходи на тунела за автобуси. Вече ни е известно, че е имал достъп откъм автогарата. — Лейтенантът добави: — И ти го знаеш, защото твоите хора влязоха оттам, така че за какво става въпрос? — Барни обичаше да го предизвикват, в противен случай Болд нямаше да е толкова агресивен. Приятелствата в управлението бяха едновременно проклятие и благословия.

Лофгрин порови върху работната маса на лабораторията и извади плик за улики, в който имаше правоъгълно парче хартия — квитанция или галон.

— Квитанция от банкомат. СийТел. — Следователят знаеше, че СийТел се казваше банката на ъгъла, из чието подземие го беше развел човекът от поддръжката. — Ще те заинтригува датата.

Лу грабна плика от ръката на Лофгрин със свито сърце. Притисна найлона към квитанцията, опитвайки се да разчете датата. Пликът се изплъзна от пръстите му и падна на пода. Когато Болд се наведе да го вдигне, Барни му каза:

— Един от моите хора, Майкъл Йей — неговата сестра е касиерка в клона на СийТел на Капитъл Хил. На квитанцията е номерът на сметката на шейсетгодишна жена — Вероника Шепърд. Съмнявам се дълбоко, че госпожа Шепърд живее по-далеч от Трето Авеню.

Лейтенантът беше взел отново плика. Той притисна найлона и датата на квитанцията се видя съвсем ясно. Дата, която беше запечатана в паметта му — датата, на която беше изчезнала Сюзан Хебрингър. Лу изпита едновременно болка и оживление.

— Банкомати — каза дрезгаво Болд със задавен от емоцията глас. Беше открил връзката между туристките, наблюдавани от воайор, и двете изчезнали жени. — Общият знаменател са банкоматите.

Лу изхвърча през вратата, преди да зърне самодоволната усмивка на Лофгрин.

Болд паркира за втори път служебния си Краун Вик на стръмния склон пред СийТел, този път с включена сигнална лампа. Той се приближи тичешком до ъгловия вход на банката, но спря рязко при вида на малката светеща табела: „Банкомати“. Всеки добър следовател си задава въпроси, когато фактите станат известни. Човек се пита защо и как нещо толкова очевидно сега е изглеждало толкова незначително преди, как мозъкът е могъл да пренебрегне нещо толкова важно, толкова очебийно.

Това беше малка остъклена стая — една разкрасена кабина, — която гледаше към Кълъмбия Стрийт и съдържаше два, разположени един до друг банкомата, стенен часовник и малка синя лавица с химикали, прикрепени с верижки към нея. Вместо портиер имаше електронно устройство за разчитане на кредитни карти, което осигуряваше ограничен достъп от гледна точка на сигурността, допускайки вътре само легитимни собственици на банкови сметки.

Лейтенантът притисна лице към стъклото, засенчвайки очите си с ръце. На пода под на банкоматите се въргаляха няколко хартиени квитанции, чиито размери и форма вече му бяха познати.

Той не притежаваше кредитна карта — все още осребряваше чекове на гишетата на касиерите, — затова не можеше да влезе вътре.

Болд предизвика кратка паника в банката, когато пререди учтиво една малка опашка, нетърпелив да получи достъп до онази остъклена стая. Сега, когато бе видял кабината, можеше да си представи Сюзан Хебрингър вътре в нея, с преметната през рамо чанта и с мушната в процепа на един от двата банкомата кредитна карта.

Вече планирал следващия си ход, следователят възнамеряваше да обещае всички необходими услуги, за да получи незабавен достъп до банковите архиви на Хебрингър и Рандолф. Изглеждаше му немислимо двете жени да са използвали кредитните си карти в деня на изчезването си, а той да не знае това. Чувстваше се като препълнен язовир, от който се лееха навън потоци от гняв и объркване. Неговите хора бяха проверили финансите и на двете жертви, знаеше го със сигурност. Тогава къде бе станала грешката? Как са могли да пропуснат това?

Един нервен банков служител пъхна карта в устройството на входа на стъклената кабина. Болд влезе в топла, задушна стая. Отначало отпрати чиновника, но бързо промени решението си и го помоли да застане отвън, за да не влезе някой и да го обезпокои.

После огледа помещението, включително двата издигащи се до тавана банкомата, на чиито малки екрани светеха приветствени надписи. Той забеляза оборудваната с аларма врата в ъгъла, която водеше към сградата — противопожарен изход. Лейтенантът се овладя, забави дишането си, опита се да надмогне емоцията на момента. Фокусира се върху двата банкомата и се опита да си представи Сюзан Хебрингър в стаята. Въображаемата сцена се появи пред очите му — черно-бяла и изнервяща. Видя жената в гръб, облечена в дрехите, които бе носила според показанията на съпруга и на колегите й в деня на изчезването й. Видя как вади кредитната карта от чантата си и вдига поглед, когато чува един мъж да влиза през вратата, през която е влязла току-що и тя. Беше ли му казала здравей? Не, реши той. Беше продължила работата си.

Но кой е бил мъжът? Уличен пънк, искащ парите? Добре облечен мъж в костюм — някой, когото никога не би заподозряла в подлостта, която е последвала? Банков чиновник? Заместник-шериф?

Лу направи крачка към банкоматите, но спря, защото усети нещо да залепва за подметката на обувката му. Лейтенантът махна квитанцията от подметката си, разбра как една такава се бе озовала в Подземието и незабавно вдигна очи към снабдения с аларма противопожарен изход.

Припомни си стоманената врата в коридора по време на предишната си обиколка. „Задейства се аларма“ — беше го предупредил човекът от поддръжката. Той накара банковия служител да я отвори.

— Нека да позная — каза Болд, докато мъжът ровеше из една дебела връзка с ключове. — Вие — имам предвид банковите чиновници — и вашите охранители имате ключове за тези защитени с аларми врати. Кой друг? Чистачите?

— Не. — Мъжът се наведе леко и отвори вратата пред следователя. Както бе очаквал, тя водеше към коридора.

— Хората от поддръжката? — попита Лу. Хрумна му още една логична мисъл, която би трябвало да го осени по-рано: бутилките с кислород, ужасяващото хриптене на човека от поддръжката. Спомни си името, защото Сара имаше приятел със сходна фамилия — Вандърхорст. Сега вече се бе задействала собствената му вътрешна аларма. Той видя как извличат една безжизнена Хебрингър през същата тази врата. Наведен над нея, Вандърхорст носеше комбинезон, който скоро щеше да бъде изцапан с кръв.

— Да, хората от поддръжката също — потвърди чиновникът.

Болд влезе в коридора и погледна надясно, припомняйки си стълбището, което водеше към подземието на банката. Човекът от поддръжката, Вандърхорст, му беше казал, че изходът води към улицата; беше пропуснал да спомене банкоматите. Вандърхорст се беше престорил, че не знае никакъв достъп до Подземието.

Боядисана коса? Доксициклин за задръстените му дробове.

— Обявявам това място за сцена на престъпление — заяви лейтенантът на изумения банков чиновник. — Отдръпнете се назад и дръжте ръцете в джобовете си.

— Лейтенант, не трябва ли да поставим под наблюдение гара Грейхаунд? — попита Боби Гейнс, заел предната пътническа седалка на служебния Краун Вик.

Болд отговори:

— Ние наблюдаваме автогарата, както и фериботите, и влаковете, и пропусквателния пункт на северната граница с Канада. Агенциите за коли под наем оттук до Такома разполагат с факс на банковата му сметка. — Последните няколко часа бяха най-натоварените му часове от седмици насам. Но той се чувстваше невероятно добре. — Какво те притеснява, Боби?

— Но защо тук? — попита тя, все още разочарована от него. — Вандърхорст се е обадил, че днес се чувства зле. Това би трябвало да ни подскаже нещо, нали? Той се маха. Губим си времето тук.

Колата на Болд гледаше към подножието на хълма и встрани от разположената на ъгъла сграда, в която се помещаваше банка СийТел. Лейтенантът беше завъртял огледалото за задно виждане и огледалото от страната на шофьора така, че да вижда ъгъла на улицата — в едното гледаше, когато седеше изправен, а в другото — когато се прегърбваше.

Мълчанието на шефа й разтревожи Гейнс.

— Обясни ми тогава какъв е смисълът да наблюдаваме банката?

— Тя затваря за уикенда след десет минути.

— Според моите изчисления това означава, че той се отдалечава с още десет минути от нас.

— Защо убиват хората, Боби?

Тя въздъхна, за да му покаже, че сега не й е до неговите разпити, до неговите поучения. Не след дълго те губеха актуалност.

— От любов и за пари. — Гейнс го каза с глас на ученичка, рецитираща таблицата за умножение. — Заради родината и за отмъщение. — После добави раздразнено: — Заради мириса на кръвта, заради аромата на парфюм, или защото така са им заповядали Бог или кучето им, а те са забравили да изпият таблетките си този ден.

— Просто извадихме късмет — заключи Болд. — Понякога човек има късмет.

— Късмет? — повтори вбесено тя. — Той вече е преполовил пътя до Маями, Вегас или Тихуана. Що за късмет е това?

Радиостанцията на колата и тази в скута на лейтенанта изпращяха едновременно. Мъжки глас каза тихо:

— Имаме повод на радост. Уайлдхорс се изкачва по северното стълбище на автогарата.

— По дяволите, няма начин — измърмори Гейнс. — Уайлдхорс е…?

— Разполагах само с минута, за да измисля прякор.

— Вандърхорст е Уайлдхорс — каза тя.

— Толкова ли е очевидно? — попита той, докато се взираше съсредоточено през предното стъкло на колата.

— Казваш ми, че си разположил на улиците шест патрулки и десет цивилни ченгета, освен нас само защото си разчитал на късмет?

— Първата половина от този късмет е, че открихме онова скривалище вчера, четвъртък. Втората и далеч по-важна половина е, че днес, петък, е ден за изплащане на заплати в СийТел.

— Ден за заплати — прошепна Гейнс, която вече почти боготвореше своя шеф.

— Кой би пропуснал да си вземе заплатата? Той не се е канил да напуска. Когато ми казаха, че сутринта се е обадил, че не се чувства добре, знаех, че пак ще се появи в банката. Искам да кажа, иначе защо ще си прави труда да им се обажда?

— Данните, с които разполагат в банката?

— Всичко е измислено. Няма такъв адрес. Няма такъв телефон. Охранителната фирма ще се пържи: ако са му правили проверка, тя е била повърхностна.

— Типично — каза Боби. — Големият Мак вътре ли е?

— Макензи се преструва на клиент. Трябва да действаме по този начин. Вандърхорст познава обстановката, познава редовния персонал, в това число охранителите и касиерките. Ако сложим при тях още някой, той ще надуши, че нещо не е наред.

— Тогава…

Болд я прекъсна:

— Вдигни глава!

Лу разполагаше със своя собствена представа за облика на Пер Вандърхорст, комбинация от обиколката му в подземието на банката и от снимката на мъжа, с която разполагаше охраната. Нито един от тези два образа не съвпадаше напълно със сухия, върлинест, болнав мъжки силует, който се отразяваше в огледалото.

Гейнс попита:

— Имаме ли вече потвърждение, че двете кредитни карти са били използвани?

Без да изпуска от очи приближаващия се заподозрян, лейтенантът отговори:

— Сега знаем, че нито Хебрингър, нито Рандолф са теглили пари от тези банкомати. Това, което се опитваме да определим, е дали някоя от кредитните им карти е била вкарвана в тях през въпросните два дена.

— И това може да се определи?

— Смята се, че всеки опит за теглене на пари, дори и да е неуспешен, се регистрира от системата.

— Той ги е нападал, преди да са си взели парите — предположи тя.

— Кой би помислил нещо лошо за човек в син работен комбинезон, който носи табелка на охранител на джоба на гърдите си? Той мете стаята. И какво? Те използват картите си, за да влязат, обръщат се към един от банкоматите и получават удар в тила от дръжката на метлата му. Извлича ги през противопожарния изход още преди да са изпаднали напълно в безсъзнание.

— Но кабината е остъклена, лейтенант. Освен това е добре осветена.

— В такива моменти силата на типове като Вандърхорст се удвоява. Питай Матюс. По време на няколкото секунди, през които влачи тялото към вратата, той е във вихъра си.

— Понякога ме плашиш, лейтенант.

— Не, не аз, Боби. Те те плашат. — Болд й даде знак да се наведе и самият той се смъкна надолу на седалката.

Гейнс се наведе светкавично и хвана дръжката на вратата си.

— Ще го пипнем, когато излиза от банката, ще се притечем на помощ на Големия Мак или какво?

Вандърхорст спря пред банката и огледа района. Погледът му не се задържа задълго нито върху пароструйната почистваща машина в другия край на улицата, нито върху скитника с разтворен калъф на китара, който свиреше по ужасяващ начин „Тази земя е вашата земя“, нито върху високата чернокожа жена, разхождаща една немска овчарка, която всъщност беше член на подразделение К–9.

— Какво става, по дяволите? — попита Гейнс, гледайки в огледалото.

— Просто иска да се увери, че е в безопасност.

— Този кучи син се държи странно, лейтенант.

Болд вдигна портативната радиостанция към устата си:

— До всички подразделения: Ще извършим това точно както го описах в Заседетелната зала.

— Потвърждавам — чу се гласът на Денис Шефър от почистващата машина. Шефър, диспечерът от отдел Специални операции, играеше комбинираната роля на спортен коментатор и капитан на отбора. А това засега оставяше Болд на скамейката.

Лейтенантът пъхна жака на една слушалка в радиостанцията и пъхна другия край в ухото си.

Щом Вандърхорст влезе в банката, Лу и Гейнс отидоха незабавно при кабината с банкоматите и следователят пъхна в устройството на вратата една взета назаем карта. Когато минаха през противопожарния изход, без алармата му да издаде нито звук, той усети необичайна топлина.

Бяха му казали, че на Вандърхорст ще му трябват между три и десет минути да получи и да осребри чека за заплатата си на гишето на касиерката. И че може да бъде сигурен, че човекът от поддръжката ще прекара точно толкова време пред гишето. Макензи, застанал до едно бюро за попълване на чекове, щеше да предупреди диспечера, ако събитията в банката се развиеха по друг начин.

Болд бе поставил един униформен полицай на пост от задната страна на подвижната плоча, която бяха открили в аварийния изход на тунела на автогарата. Беше изпратил други четирима униформени на възможните изходи на уличното ниво, подсказани му от професор Бабкок. По целия периметър беше наредил патрулни коли с радиостанции. За да мине всичко по вода, трябваше да арестуват Вандърхорст в момента, в който влезеше в оградения район. Лу не беше свикнал да се осланя на късмета си, но в случая смяташе да постъпи точно така и Гейнс беше усетила това. Ако положението излезеше извън контрол, ревизионната комисия щеше да постанови, че той е позволил на затруднения от личен характер да повлияят на решенията му, да диктуват действията му, да замъглят преценката му. Щяха да бъдат прави, разбира се, въпреки че Болд щеше да отрече яростно това. Сюзан Хебрингър ръководеше тази операция, а той беше само неин пълномощник. Щом Вандърхорст бъдеше арестуван официално, според статистиката шансовете да открият жертвите му намаляваха драстично. Понякога престъпленията излизаха наяве по време на разпитите. Но при положение, че разполагаха само с косвени улики — квитанция от банкомат и няколко компрометиращи следи от кръв, че нямаше пряка връзка между кабината с банкоматите и Подземието и което беше още по-важно, че нямаше как да докажат, че Вандърхорст знае за достъпа до Подземието, лейтенантът можеше да си представи как той щеше излезе от Обществена безопасност като свободен човек.

Двамата с Гейнс стигнаха задъхани до офисите на втория етаж на банката. Той потропа на една врата с табела „Вход забранен“ и само след миг беше посрещнат от привлекателна млада жена в спретнат сив костюм, зад която се виждаха двама мъже в униформата на охранители, застанали пред редица от пет черно-бели телевизионни монитора, свързани със скрити камери.

Всеки монитор предлагаше разнообразие от гледки към различни райони от банката, в това число фоайето, кабината с банкоматите и коридора, по който току-що бяха минали.

Гейнс попита Болд:

— Да не искаш да ми кажеш, че вече разполагаме със запис на извършените от него отвличания?

— Двайсет и четири часовите ленти се използват наново след седемдесет и два часа — обясни й с разочарован шепот лейтенантът. — Отвличанията са изтрити отдавна.

— Ами? — каза тя, като махна към мониторите. — Е, сега вече го имаме на запис.

Вандърхорст стоеше до едно гише, вдясно от голямата зала, с гръб към камерата. Детектив Франк Макензи не беше помръднал от позицията си до бюрото за попълване на чекове, което се намираше близо до главния вход и единствения изход към улицата.

Планът на Болд се въртеше около способността на Франк преднамерено да допуска грешка, докато се преструва на ченге под прикритие. Макензи, едър като дънер мъж със седемнайсетгодишен стаж в полицията, беше избран за тази роля отчасти заради легендарната си репутация на актьор. Всяко лято той се присъединяваше към театралната трупа в Ашланд, Орегон, отговаряща за провеждането на местния Шекспиров фестивал. Като лейтенант и ръководител на операцията, Болд беше длъжен да използва повечето си предимства.

Мониторите нямаха звук, затова суматохата, която настъпи на първия етаж на банката, протече мълчаливо по единия екран и това я направи да изглежда още по-зловеща и по-изолирана. Лу слушаше коментарите на полицейския диспечер в дясното си ухо, докато умът му анализираше обстановката.

— Можем ли да се придържаме към номер четири, моля? — попита Болд, когато двамата с Гейнс пристъпиха по-наблизо.

Тя прошепна:

— Предпочитам да участвам във филма, отколкото да го гледам.

— Все още не е късно да се включим — съобщи й лейтенантът. — Първо да видим колко е умен Вандърхорст. — Той вдигна радиостанцията си, натисна бутона за разговор и издаде заповедта, за която знаеше, че по-късно ще му търсят отговорност: — Окей, да го направим.

— Потвърждавам — чу се тихият отговор на диспечера Денис Шефър в слушалката в ухото му. Макензи бе получил заповед да „хвърли стръвта“. Останалите от екипа бяха вдигнати по тревога. Като при повечето операции, след неколкочасово чакане събитието в реално време се разиграваше за секунди или в краен случай, за няколко минути. През тези няколко скъпоценни мига отделните участници, които се намираха на различни улици, трябваше да се движат, да мислят и да съгласуват действията си в хармония. В противен случай Вандърхорст щеше да избяга. Денис Шефър беше режисьорът на пиесата, но Лу Болд беше авторът на сценария и като такъв, той слушаше и наблюдаваше внимателно.

На малкия екран Франк Макензи изключи слушалката си от радиостанцията и започна да я върти в ръцете си, като усили звука.

Съобщението на диспечера „Заподозряният е в сградата“ прозвуча едновременно по радиостанцията на Болд и по тази на Големия Мак, както беше планирано. То се разнесе във фоайето на банката, карайки хората да обърнат глави.

Това беше. Лейтенантът се облегна напред и продължи да гледа. Като всеки друг във фоайето, и Вандърхорст чу радиостанцията на Макензи. Заподозряният наклони леко глава в тази посока, но остана спокоен. Лявата му ръка прибра парите от заплатата му в джоба. Макензи изигра убедително ролята си на глупак. Той изпусна радиостанцията, намали отново звука й и се престори, че нищо не е станало. Направи няколко крачки към входа с очевидното намерение да блокира главната врата. До нея една цветна табела рекламираше предимствата на домашното кредитиране.

Вандърхорст напусна гишето и тръгна невероятно спокойно, както отбеляза Болд, към вратата „Служебен вход“, която водеше към задния коридор. После спря при нея, като наблюдаваше Макензи, който беше с гръб към него.

Лейтенантът каза високо в претъпканата стая на охраната:

— Отвори вратата, Вандърхорст.

На екрана мъжът продължи да седи неподвижно, сякаш преценяваше възможностите си.

— Мини през вратата! Сега!

Вместо да се подчини, Вандърхорст направи няколко крачки към Макензи и към главния вход на банката.

— Губим го! — изкрещя Болд в радиостанцията си.

Денис Шефър инструктира тихо Макензи:

— Втора фаза, Големи Мак.

На екрана Макензи се завъртя на пети, погледна към Вандърхорст и бръкна в спортното си яке, разкривайки кобура на пистолета си.

Щрак. Човекът от поддръжката се обърна, пъхна ключ в страничната врата и се шмугна в коридора.

— Окей! — извика прекалено силно за малката стая развълнуваният Болд. — Да действаме според плана.

Пазачите се спуснаха да въртят копчета и картините на мониторите се смениха: задния коридор, кабината с банкоматите, стълбището към мазето и самото мазе под няколко различни ъгъла.

— Давай… давай… давай! — извика лейтенантът към екрана като някой футболен запалянко. А в микрофона на радиостанцията си изкрещя: — Повече натиск, повече натиск! — защото Вандърхорст спря в коридора пред вратата, която водеше към кабината с банкоматите. Болд не искаше той да минава през тази врата.

Диспечерът излая друга команда и въпреки че мониторите нямаха звук, Лу разбра, че в момента Макензи блъскаше по вратата към онзи коридор. Вандърхорст реагира механично и изнервено, като първо погледна в онази посока, а после се втурна към стълбището, което водеше към мазето.

— Да! — извика екзалтирано Болд. Той стисна Гейнс за ръката. — Приготви се да тичаме. Първо ти. Мазето.

— Ясно — каза тя, тръгвайки към вратата на стаята.

Зад тях образът на Вандърхорст се местеше от единия монитор на следващия, сякаш скачаше от екран на екран. Когато се появи на последния, превключването на едно копче накара мониторите да покажат мазето под различни ъгли.

От отдела за Специални операции бяха прибавили тези камери по молба на Болд.

Гейнс осъзна за първи път плана на лейтенанта.

— Ти го караш да ни покаже пътя към Подземието.

— Да се надяваме — отговори той.

Сякаш чул тези думи, Вандърхорст премина бързо през три от екраните и повика асансьора.

Болд промърмори:

— Не е възможно. Проверих този асансьор собственоръчно и… — Но той млъкна, защото заподозряният се качи в асансьора, пристъпи навътре и — след кратко и неочаквано трепване на екрана, което скри за миг Вандърхорст от погледите им — отключи един панел на гърба на кабината, предназначен за аварийна евакуация.

— По дяволите — изрева лейтенантът, който се гордееше с това, че ругае рядко. Заподозряният мина през отвора и затвори панела зад гърба си.

— Ключове! — извика Болд на охранителите, сякаш беше репетирал тази реплика.

Един от пазачите му хвърли голяма връзка ключове с думите:

— Малкият, сребристият е за панела. Онзи със зелената точка блокира асансьора.

Сюзан Хебрингър е била издърпана през този панел. Преди нея Патриша Рандолф също. Лейтенантът виждаше как е станало това, сякаш го наблюдаваше на някой от мониторите.

Болд и Гейнс се втурнаха към мазето, като следователят крещеше инструкции по радиостанцията си, защото знаеше, че щом се озоват под земята, ще изгуби връзка.

— Изгубихме контакт. Повтарям, изгубихме контакт с Уайлдхорс! — Диспечерът предаде думите му. Лейтенантът извика: — Искаме го жив, хора! За бога, да го заловим жив.