Изкуството на заблудата

56. Етикетчето

Ламоя се взираше в задната броня на патрулна кола 89 на Окръжната шерифска служба — фалангата на полицейските автомобили и линейките бе само на една пресечка зад него. Състоянието на бременното момиче бе критично. Гейнс бе дошла в съзнание, но изпитваше ужасни болки и бе откарана в Спешна помощ. В онзи момент бе готов да повярва, че Нейтан Прейър е отвлякъл Матюс, ала Боби му каза, че е бил Уокър. Сега трябваше да повярва в очевидното: или Прейър се бе отзовал на същия зов за помощ на момичето, който бе получила и Матюс, или бе прихванал обаждането на Гейнс на номер 510 за подкрепление и бе откликнал с надеждата, че той ще спаси психоложката.

— Само през трупа ми — чу се Ламоя да изрича на глас.

Той огледа внимателно колата, тя се оказа заключена. Претърси алеята, но откри само боклуци, няколко игли и разлагащия се труп на умряла котка. Сградите край алеята също бяха чисти. Колкото повече изследваше обстановката, толкова повече бе склонен да мисли, че Прейър просто е паркирал колата тук, за да избегне вероятността да бъде видян. Той бе искал да спечели преднина и това още повече ядосваше Ламоя. Напълно в стила на заместник-шерифа бе да наблюдава нещо подобно да се случва само за да осъзнае твърде късно, че е било по-добре да направи нещо.

Сержантът напусна алеята, върна се на улицата и грижливо претърси отсечката до „Пицария Марио“, както и сградата, в която тя се помещаваше, но този път от лявата й страна. Знаеше какъв неандерталец, какъв кон с капаци, бе командващият „Специални операции“ Чатуин. С присъщата й далновидност Матюс бе предвидила всичко това. Чатуин разполагаше с отряд за бързо реагиране и с пътен хеликоптер, които претърсваха улиците на повърхността — упражнение за командоси в градски условия, с което командващият бе добре запознат и което го караше да се чувства в свои води. Кратката молба на Ламоя да бъде определен отряд, който да потърси достъп до подземията, бе посрещната хладно:

— Какво, да не си мислиш, че това е шибаният Дисниленд, сержант?

— Има доказателства, че похитителят разполага с достъп до Подземието. — Ламоя се постара думите му да прозвучат официално, но не успя да запази самообладание, след като Чатуин отхвърли предложението му, и добави: — При цялото ми уважение, сър, та той е същински пещерняк. Ние го свързваме директно с поне две различни зони от подземния град.

— Това какво е, някаква туристическа забележителност ли? — попита командващият и Джон осъзна, че всеки опит за обяснение щеше да отиде на вятъра.

— Търсите на грешно място — все пак направи един последен опит той.

— Въпрос на елиминиране, сержант. Ще приема предложението ви, но първо ще свършим това по моя начин.

— Тъй вярно, сър.

— Аз съм командващият операцията — напомни му Чатуин, леко засегнат от тона на Ламоя.

— Тъй вярно, сър.

— Ако искате да помогнете, качете се в колата си и поддържайте връзка с диспечера. Бихме могли да ви използваме.

— Не искам да помагам, сър.

Сега Ламоя проверяваше внимателно улицата, защото на всяка цена искаше да избегне друга среща с Чатуин. Той държеше на своето. Една алея отпред привлече вниманието му. Момчетата от отряда за бързо реагиране бяха преминали през нея като торнадо. Те бяха търсили похитител и заложник. Сержантът търсеше нещо съвсем друго: достъп до спасителен път, който Уокър може да е използвал. Матюс го бе описала като организирана личност и това бе добре за него. Тя беше предвидила собственото си отвличане. На кого щеше да се довери той? Ламоя смяташе да претърси мястото на престъплението методично както го бе учил Лу — един от най-добрите в работата.

Джон зави зад ъгъла и влезе в следващата алея, като внезапно се запита къде, по дяволите, се намираше самият Болд. Матюс бе заложничка, а Серж го нямаше никакъв. Той трябваше или да е заключен, или да е мъртъв, за да стои настрана от това местопрестъпление.

Очите му светнаха при вида на бялото платнено етикетче на около пет метра от него — лъчът на тънкото му като писалка фенерче се натъкна на някак неуместния цвят за това място, където властваше кафяво пепелявата кал. Идеален, чист, бял. Открояваше се така ясно, сякаш му крещеше. Ламоя се насочи към него като копой — това сравнение го накара да се запита дали бе повикан отряд К–9. Той се наведе и го взе.

„Викторияс Сикрет“, среден ръст.

В този миг всичко изчезна: звуци, нощен въздух, писък на сирени, крясъци по радиостанции, движение, останаха само треперещите му пръсти и бялото платнено етикетче, което те стискаха до премаляване.

Колебаейки се дали да се обади или не за подкрепление, сержантът бързо се огледа наоколо за нещо, с което да повдигне капака на шахтата. Тя му бе казала недвусмислено, че ако изчезне, разчита на него да направи необходимото. Чатуин явно щеше да оплеска нещата, излагайки Матюс на опасност. Подкреплението можеше да почака, докато той не добиеше пълна представа за положението.

„Викторияс Сикрет“. Щеше да я закача за това, когато я намереше. А той със сигурност щеше да я намери. Трябваше. Това бе единственият му известен начин. Джон Ламоя винаги намира момичето.