Изкуството на заблудата

66. Отвратителен късмет

Слабата жълта светлина на фенерчето разкри, че напред тунелът или правеше остър завой, или свършваше. Тази мисъл обсеби съзнанието на Матюс: глух тунел. Беше ли възнамерявал Уокър изобщо да я убива или просто бе искал да й предложи тялото на Нейтан Прейър като „подарък за сдобряване“? Дали не беше предизвикала всичко, което й се беше случило, като се бе опитала да вземе оръжието на Прейър?

Следващата й мисъл беше, че Уокър, лошо ранен и отчаян, нарочно я беше оставил да избяга напред, знаейки, че влиза в капан. Фенерът внезапно угасна. Дафни го разтърси, но не можа да го върне към живот. Тя се съсредоточи върху последното нещо, което беше видяла, и чийто образ в момента избледняваше пред очите й по начина, по който отслабваше светлината на един фенер. Купчина отломки няколко крачки напред и надясно. Уокър също бе намалил ход, щом фенерчето бе угаснало, вероятно подозирайки някаква клопка. Психоложката протегна ръце и тръгна бавно напред. Пълният мрак започна постепенно да губи гъстотата си. Отнякъде проникваше светлина, засега твърде слаба, но достатъчна, за да й вдъхне надежда.

Тя коленичи, прокара ръце по земята и напипа една тухла. Като я стисна здраво, Матюс се обърна и облегна гръб на студената мръсна стена до някаква подпора, която й заприлича на изгнила, разпадаща се, поставена вертикално железопътна траверса.

Никаква смърт не я плашеше повече от идеята да бъде погребана жива. Дафни опита да сдържи дъха си, за да чува по-добре, но кръвта, която пулсираше в ушите й, заглушаваше всички други звуци.

Тя можеше да си представи как Уокър се приближава към нея, но не можеше да го види, нито да го усети. Очите й се приспособиха още повече към заобикалящия я мрак и психоложката видя силуета на подпората, до която се криеше. Щом имаше светлина, значи имаше въздух. А щом имаше въздух, значи имаше отвор към повърхността.

Без да иска, Матюс се подпря върху подпората и част от нея се отчупи. Парчето падна на пода, а заедно с него от тавана на тунела се посипа пръст.

Уокър изскочи от тъмнината и заблуден от слабата светлина, заби рибарския си нож в меката дървена подпора. Върху тях се изсипа лавина от пръст и отломки; Дафни изпищя, отскочи назад и се спъна в друга купчина отломки. Тя политна назад и протегна ръце, за да омекоти падането си, но си удари главата в друга стълб. В скута й падна голяма буца мокра пръст, последвана от порой от камъни. Уокър се хвърли към нея — видя го като неясен, тъмен силует. Тя замахна с тухлата към главата му със силата, с която биеше сервис, но го улучи в рамото, защото младежът също се спъна в купчината отломки. Матюс замахна отново и този път го удари в ухото, като отнесе част от скалпа му.

— Мамка му! — изкрещя той, ножът му проблесна в тъмнината с невъзможна скорост и лявата предмишница на психоложката пламна от болка. Феръл я поряза още веднъж по същата ръка, този път по-високо.

Младежът се нахвърли върху нея и тя замахна отново с тухлата, но Уокър, чиито очи вече се бяха приспособили към мрака, се извъртя настрани към стената и се блъсна в една подпора достатъчно силно, за да я измести. Една греда над главите им изпращя и ги засипа с трески и парчета дърво. Единият й край се люшна надолу към стената, удари Уокър, събаряйки го назад, и го затисна. Феръл се заизвива, опитвайки да се освободи от нея, и тогава Матюс го чу — един звук, чието значение разбра още преди да види последствията.

Тя отстъпи две крачки назад, но спря, забелязвайки лъча на фенерче. Той се появи от тъмнината на известно разстояние зад гърба на Феръл, който строши падналата греда и я бутна настрани.

— Матюс!

Джон! Щом чу гласа му, Дафни се разплака. Тя извика предупредително секунди преди таванът да се срути като пробита язовирна стена и да ги залее с водопад от пръст, греди и камъни. Психоложката се хвърли назад, претърколи се, скочи на крака и се втурна по-далеч от разпадащия се таван. Когато погледна отново назад, Ламоя и светлината от фенерчето му изчезнаха под падащия пръстен таван.

Тя изкрещя отново името му, но светът наоколо й се сгромоляса, сякаш някакъв огромен самосвал отгоре бе изсипал товара си. Слабата светлина, която бе видяла в края на тунела, внезапно се превърна в лъч, после в сноп от лъчи и накрая в къс небе, когато заедно със срутващия се тунел пропадна и част от улицата. Матюс хукна да бяга, а навсякъде около нея заваляха отломки. Те бързо я настигнаха, спечелвайки състезанието, затрупаха я, погребаха я. Дафни започна трескаво да копае, борейки се за въздух и за опора, после внезапно бе издигната от гигантска вълна пръст. Психоложката се закатери, подхлъзна се и отново си запроправя път към билото на купчината. Когато лавината от падаща пръст спря, Матюс задрапа с ръце, хвана се за нещо и миг по-късно откри, че висеше и се полюшваше на една подаваща се от пръстта тръба и на мрежа от преплетени жици.

Въздух. Светлини.

Зад нея и под нея нямаше нищо друго, освен пръст, кал, асфалт, жици и някаква счупена тръба, всичко това образуваше едно гигантско „V“, сочещо надолу към мястото, от което Матюс бе изпълзяла.

Нямаше повече гласове. Нямаше никакви признаци на живот.