Изкуството на заблудата

30. Помирисване на огъня

Отначало Ламоя влезе в приюта сам, както беше предположил, че е направил Уокър. Матюс влезе миг по-късно, махна на разпоредителката, прегледа книгата за гости и мина покрай един параван, за да се разходи по пътеките между редовете от походни легла.

Когато половин час по-късно настъпи полицейският час, заприиждаха в почти непрекъснат поток бездомни млади жени, докато Сержантът стоеше пред тъмносиво метално бюро и слушаше една жена с гуша, по-нагъната от тази на Шар Пей31, която му обясняваше политиката на приюта да приема само жени. Пристигащите момичета прочитаха една страница с правила и права, а после се подписваха. Понеже едрата жена трябваше да надзирава тази процедура, пренебрегнатият Ламоя се заозърта, за да установи откъде бе взел Уокър номера на мобилния телефон на Дафни; разгледа набързо няколко табла с бюлетини, документите по повърхността на бюрото и купчината рекламни листовки, раздавани на новодошлите. За негово разочарование единственият телефонен номер, който откри, беше този на безплатната линия на приюта.

— Матюс — извика той, като разбра, че се канят да го изгонят, независимо от това, че беше ченге.

Матюс се озова в общата спалня и откри, че преживява наново деня, в който бе седяла при Маргарет и се бе опитвала да я убеди да влезе във връзка със семейството си — тя си припомни разговора почти дума по дума, собственото си чувство на безсилие пред наглостта на момичето. Спомни си как извади маркера от чантата си и използва неизличимото мастило, за да демонстрира решителността си да й помогне. Видя в съзнанието си как изписва номера на мобилния си телефон върху предмишницата на Маргарет. Споменът я връхлетя като плесница в лицето. Тя се завъртя на пети и побягна, заобиколи паравана и се озова пред Ламоя. Спря рязко, неспособна да каже каквото и да било.

— Добре ли си? — попита я той и направи крачка към нея. — Изглеждаш така, сякаш си видяла призрак.

Думите му накараха разпоредителката да вдигне глава. Без да си дава сметка за това, Сержантът бе произнесъл забранената дума на приюта. Очакването увисна във въздуха като статична енергия преди буря, докато едрата жена и Ламоя гледаха към Дафни за отговор. До тях достигна миризмата на горещ шоколад и далечният носов говор от слушалките на едно момиче, което слушаше рап на портативен Си Ди плейър.

— Тъкмо обратното — отговори дрезгаво психоложката, опитвайки се да запази спокойствие. — Мисля, че призракът видя мен.

— Този път ти ме обърка, Матюс, а не обратното.

— Предмишницата й — каза тя. — Написах номера на мобилния си телефон на предмишницата й с маркер „Шарпи“. — Дафни извика общоприетия сигнал за тревога: — Мъже на етажа! — Когато заведе Ламоя от другата страна на паравана, той видя няколко дузини тийнейджърки — почти всички облечени в хирургически мантии вместо пижами. Те седяха в края на леглата си и на изпитите им лица беше изписано искрено любопитство. Няколко момичета се появиха от един коридор с мокри коси. Съобщението за мъж ги беше прогонило от душовете.

— Бъди по-ясна — каза тихо сержантът заради аудиторията им. — Не съм сигурен, че разбирам какво имаш предвид.

— Има две възможности — отговори Матюс. — Или Уокър е срещнал Маргарет по-късно на друго място и тя му е казала чий е номерът на ръката й…

— Имам сериозни резерви към този вариант.

Дафни кимна в знак на съгласие, с което го изненада.

— Втора възможност: той е подслушал разговора ми с Маргарет и е видял номера на ръката й… в реално време… в момента на написването му. Докато съм била тук.

Ламоя обмисли чутото, като местеше кафявите си очи от лицето на психоложката към стената и обратно към лицето й.

— Това ли е най-доброто ти хрумване?

— Джон, нали ти се е случвало да знаеш, че си прав за нещо и да си уверен в това, независимо че се опитваш да се убедиш, че не е така? Случвало ти се е, нали? На всички ни се е случвало. Е, сега положението е същото. Права съм. Сто процента.

Той огледа помещението и видя, че момичетата ги наблюдаваха, сякаш бяха някаква атракция.

— Още нещо — каза Матюс с дрезгав глас, възвърнал ожесточеното и мрачно недоволство, което бе прозвучало само преди няколко мига. Тонът й предполагаше конспирация, така че Сержантът се наведе още по-близо към нея и усети топлия й дъх върху врата си. — От месеци насам девойките се оплакват, че това място е обитавано от призраци. — Тя забеляза снизходителното му изражение. — Не, не. Изслушай ме! Не става въпрос за някакви необичайни призрачни звуци, а за това, че някой ги наблюдава — за усещането, че са наблюдавани. Особено под… душовете. — Това игра на въображението й ли беше, или цялата стая беше притихнала? Ламоя погледна по посока на душовете. На нея самата коридорът изведнъж й се стори много по-дълъг. — Джон?

— И ти вярваш на това?

— Напълно и безрезервно.

Той й прошепна:

— Тогава ще започнем с душовете, така че момичетата да не видят какво правим.

— Дадено — съгласи се психоложката.

— И, Матюс, по отношение на доклада: ако се провалим, никога не си ме уговаряла да правим това. Ако ми излезе име на ловец на духове, няма да го преживея.

— Казвали са ми, че в това помещение някога са осолявали месо — рече Матюс, обяснявайки широкия отводнителен канал на тухления под на стаята с душовете, която Ламоя разглеждаше съсредоточено.

— Или конюшня, а може би сайвант за файтони — предположи сержантът. — Ако сложиш отточен канал в мазе, Матюс, особено ако е толкова близко до вода като това тук, то ще се наводни. Факт от живота.

— Тоест?

— Ако Болд не се беше развълнувал толкова от споменаването от екипа за спешна медицинска помощ на Подземието, това може би нямаше да ми направи впечатление. Но отводнителен канал в мазето? Не мисля. Смятам, че това помещение някога се е намирало на нивото на земята.

Тя се огледа, изследвайки старите каменни зидове. Сив хоросан, нанесен немарливо в близкото минало, бе замръзнал там, където се бе стекъл от фугите.

— Значи твърдиш, че от другата страна на тези стени няма пръст?

— Казвам, че лейтенантът се опитва да направи връзка между възможна използваема подземна част от стария град и Хебрингър и Рандолф. Той е човекът, който ми пусна тази муха в главата. Сега ти намекваш за възможността тук долу да се навърта воайор и аз трябва да се съглася с това, да се съглася с теб, защото ти имаш онова усещане — знаеш за какво говоря, нали? — и аз трябва да приема тази възможност, колкото и глупава да ми изглежда.

— Не казвам, че е глупава, Джон.

— А аз го казвам. Глупава е. Но да я пренебрегна? Това ми се струва глупаво на квадрат.

— Няма такъв израз.

— Така ли? Е, в края на тази история може и да има — заяви той. — Не сменяй темата.

Металният капак на отводнителния канал, с диаметър трийсет сантиметра, бе разположен точно в средата на просторната стая. На каменния таван беше окачена бяла пластмасова тръба като временен водопровод за душовете. Помещението миришеше на млади жени, шампоан и сапун, съвсем различно от мъжката баня, и това накара Ламоя да се почувства неловко. При целия си богат опит с жените, той никога не бе влизал в женска баня.

— Загаси лампите — каза й сержантът.

Матюс се подчини без никакъв коментар, без да прекъсва хода на мислите му, потапяйки стаята в пълен мрак — единственият звук бе постоянният, ритмичен плясък на капещата от душовете вода. И тихото дишане на Ламоя.

— Да светна ли с фенерче? — попита тя очаквателно, дори малко притеснено.

Вместо отговор Джон запали клечка кибрит и по ронещите се стени заподскачаха и се заизвиваха сенки. Цялата стая се раздвижи, когато той тръгна внимателно покрай далечната стена, като държеше клечката близо до тухлите и хоросана. Отначало пламъкът й беше ярък, после започна да намалява, сенките се свиха и сержантът я хвърли на пода. Запали нова клечка. Капенето на водата звучеше като туптене на сърце. Той ту сваляше, ту вдигаше пламъка и го движеше отляво надясно в някакъв известен само на него езически ритуал. Пламъкът потрепна, затанцува и после изгасна, оставяйки ги отново в пълен мрак.

— Бинго — каза тихо Ламоя.

Провери същото място с помощта на друга клечка — откъртено парче хоросан на височината на раменете му. Сенките по стените отново се удължиха, малкото пламъче потрепна и изчезна.

Матюс попита:

— Защо продължаваш да гасиш клечките? Какъв е смисълът?

— Не съм аз — отговори сержантът. — Гаси ги вятърът. — Той вдигна нова клечка помежду им, така че да могат да се видят, но ефектът беше дезориентиращ. Сега сенките се накъдриха и се смесиха на пода. — Тук в хоросана има пробита дупка — каза той сочейки, — тук също. Дупки на воайори, Матюс. Никакви призраци. Никакви таласъми. А перверзни възрастни мъже или поне така предполагам. И може би един значително по-млад. Един, който си пада по една много красива полицайка.

Дафни кръстоса ръце на гърдите си, за да се предпази от побилите я тръпки.

— О, боже — изстена тя. — По-добре да се обадим в криминалната лаборатория.

— Да не прибързваме. Това може да се окаже нещо маловажно — заяви за нейно изумление Ламоя. После пристъпи към нея и прошепна в ухото й: — Той може да ни наблюдава.

Двадесет минути по-късно Ламоя беше отбелязал с тебешир още четири такива дупки в хоросана, през които се виждаха съвсем ясно кабинките с душове, в които се бяха къпали младите жени. Той огледа за последен път тухлената стена, гледаща към походното легло, на което бяха разговаряли Матюс и Маргарет. Кибритената клечка угасна.

Психоложката срещна погледа му и сержантът видя, че очите й бяха пълни с тревога.

— Понякога мразя да съм права — каза тя.

Едно от момичетата попита какво става и Ламоя импровизира, отвръщайки, че е инженер от общината, проверяващ „структурната плътност на химическите съединения, примесени с хоросана“. Отговорът му, изглежда, задоволи девойката, но едновременно с това я смути.

— Работите малко до късно, а?

— Правя го доброволно, млада госпожице. Още не съм се прибирал за вечеря.

— Много сте ентусиазиран за инженер — каза тя. Беше на не повече от седемнайсет и имаше татуировка. Сержантът направи гримаса на Матюс, преди момичето да е отправило към него някоя друга саркастична забележка. Те излязоха през главната врата на приюта и се спряха в един плесенясал приземен коридор, който беше част от църквата.

— Повръща ми се — каза Дафни, кръстосала здраво ръце. — Това е толкова отвратително… толкова нагло… толкова ужасно!

— Я стига — рече Ламоя. — Момчетата започват да пробиват дупки в стените, когато станат на около осем.

— Ти?

— Не питай. Въпросът сега е да намерим тези копелета — защото това не са някакви ранно съзрели хлапета. Това са перверзници, някакви пещерни хора, които заслужават да им отстранят по хирургически път атрибутите. — Той се огледа някак трескаво. — Тези типове са някъде отвъд тези стени и ние трябва да разберем как, по дяволите, са се озовали там. — После добави: — Сега, докато все още можем да им провалим ревюто.