Мишената

11

Приключила с прегледа на Рийл, лекарката вдигна глава от документите пред себе си.

— Преди колко време се случи? — попита тя.

— Кое?

— Раждането на детето ви.

Рийл не отговори.

— Нисък напречен коремен разрез — махна към плоския й корем лекарката. — Трудно забележим за нетренираното око, но никакъв проблем да бъде констатиран от специалист. По всяка вероятност конците ви са били отстранени с лазер, нали?

— Може ли да облека нещо? — попита Рийл.

— Разбира се. Вземете една престилка от закачалката. Не ви питам от любопитство. Все пак говорим за пълен медицински преглед.

Рийл облече престилката.

— А отговорът свързан ли е по някакъв начин с причините да бъда тук? — попита тя.

— Не.

— Добре. Което не означава, че щяхте да получите такъв, ако бяхте казали „да“.

— Съжалявам. Нямах намерение да…

— Вижте — безцеремонно я прекъсна Рийл. — Не се съмнявам, че сте добър човек и компетентен лекар, но шансовете ми да напусна това място жива са наистина нищожни. По тази причина фокусирам вниманието си върху бъдещето, а не върху миналото.

— Не съм сигурна какво искате да кажете — сбърчи чело лекарката. — Но ако намеквате, че…

После млъкна, защото пациентката вече се беше насочила към вратата.

Рийл тръгна към стаята си, придружена от униформен мъж.

Роби го нямаше там. Тя бързо се облече, защото веднага забеляза камерите.

Измъкна от раницата един дебел флумастер и написа на стената:

Колко познато — „1984“ на Оруел!

След това седна и зачака стъпките. И отварянето на вратата.

Едва ли щеше да чака дълго. Маркс със сигурност не беше включила в програмата им кратка освежителна дрямка.

Така изтекоха около пет минути. После се случиха две неща.

Чуха се стъпки и вратата се отвори.

На прага застана същата млада жена, която беше дошла за Роби.

— Агент Рийл, бихте ли ме…

Още преди да завърши изречението, Рийл вече беше на крака и тръгна към вратата.

— Да приключим час по-скоро! — подхвърли през рамо тя и изненаданата жена забърза след нея.

Роби се озова в пълен с книжни лавици кабинет. Осветлението беше слабо, прозорци липсваха. Отнякъде долиташе тиха музика.

Зад бюрото седеше мъж с брада и гола глава, който въртеше лула между пръстите си. На върха на носа му имаше очила с тъмни стъкла. Той ги върна на обичайното им място и размаха лулата.

— Дори тук забраниха пушенето. Признавам, че съм в плен на този лош навик, което е жалко за един психолог. Работата ми е да помагам на другите да преодолеят проблемите си, а не мога да се справя с моите слабости. Алфред Битърман, психолог — протегна ръка през бюрото той. — Това е същото като психиатър, но без лекарски правомощия. Тоест не мога да ви предпиша силни лекарства.

Роби стисна ръката му и се облегна назад.

— Предполагам, че вече знаете кой съм — подхвърли той, забелязал дебелата папка пред Битърман.

— Знам това, което пише в папката. Което не значи, че ви познавам.

— Самата истина — каза Роби.

— Вие сте ветеран в тази организация. Изпълнявали сте много, и то най-различни задачи, включително такива, които са непосилни за обикновените хора. Имате най-високите награди, с които тази институция може да ви удостои. — Битърман се приведе напред и почука с лулата си по бюрото. — Това повдига въпроса защо изобщо сте тук…

Роби изправи гръб и се зае да оглежда кабинета.

— Няма устройства за наблюдение — каза Битърман. — Забранени са.

— От кого?

— От най-високопоставеното място.

— А така ли е наистина?

— Тук съм от дълго време. Работата ми е такава, че узнавам доста тайни, включително и на хората с високи постове.

— Това не е ли опасно? — с интерес го погледна Роби. — Няма ли да ви се случи нещо, ако въпросните тайни стигнат до медиите?

— О, нещата не са чак толкова драматични. Важните клечки не искат тайните им да бъдат записвани и след това да излязат наяве. По тази причина са взети всички възможни мерки кабинетите на психолозите да бъдат очистени от средства за наблюдение. Можете да говорите съвсем свободно.

— Добре. Защо съм тук според вас?

— Защото със сигурност сте предизвикали гнева на висшето ръководство. Освен ако нямате друго обяснение…

— Не. Мисля, че вашето е точно.

— Тук е и Джесика Рийл.

— Тя е работила като инструктор в Бърнър.

— Знам. Беше дяволски добър инструктор, но е сложна личност.

— Знам някои неща за нея — отвърна Роби.

Битърман кимна.

— А знаете ли, че аз изготвих психологическата оценка при постъпването й?

— Не.

— След като изчетох биографията й, бях твърдо убеден, че няма да издържи психологическия тест. Нямаше начин. Беше прекалено смазана от живота. Но тогава още не я бях виждал.

— Очевидно е издържала теста — подхвърли Роби.

— Разбира се. След първата ни среща останах смаян, въпреки че тогава едва ли имаше деветнайсет. Нещо нечувано за ЦРУ, което никога не наема оперативни агенти без завършен колеж. При това с отличен успех. Тук в пълна степен важи клишето „само най-добрите и най-умните“. Никой не може да успее в ЦРУ, ако е тъп и немотивиран.

— Трябва да сте видели нещо много специално в нея.

— Може би да, може би не.

— Какво искате да кажете?

— Въпреки че имам доста богат опит в преценяването на хората, съвсем не съм убеден, че успях да видя истинската й същност, агент Роби. И едва ли някой друг е успял, включително и вие.

— Горе-долу същото ми каза и Джанет Дикарло.

Битърман се облегна назад и сбърчи вежди.

— Каква трагедия! Доколкото съм осведомен, тя е оцеляла благодарение на вас.

— Не, благодарение на Джесика Рийл. Ако не беше тя, и аз щях да съм мъртъв.

— Били сте отличен екип — отбеляза Битърман и почука с пръст по обемистото досие.

— Така е.

— Но в миналото си е вършила и съмнителни неща. Някой хора ги наричат предателства.

— Преминаваме към въпросите, които интересуват шефовете, а? — подхвърли Роби.

— Трябва да си изкарвам заплатата, агент Роби. Не давам оценки, не вземам страна. Просто се опитвам да… разбера.

— В момента трябва да прецените дали съм психологически годен за оперативна работа, а не да разсъждавате за Рийл.

— За мен тези неща са свързани. Вие решавате да й помогнете и нарушавате заповедите. Ще признаете, че това си е сериозно незачитане на правилата. Въпросът е защо висококвалифициран агент като вас постъпва по този начин. А това, агент Роби, има пряка връзка с въпроса за вашата психологическа годност.

— Предполагам, че вече съм се провалил на теста, ако съдите за мен по способността ми да изпълнявам заповеди.

— Нещата са много по-дълбоки. Има и други случаи на неподчинение. По-късно част от тях се оказват незащитими, но други стават напълно разбираеми. Но дори и това не е достатъчно. Оправдано или не, неизпълнението на заповед си остава много сериозно нарушение. Армия, която зависи от хрумванията на обикновения боец, изобщо не е армия, а анархия.

— Не бих възразил на това — размърда се в стола Роби.

— На всичкото отгоре не ви е било за пръв път — добави Битърман, разтвори папката и се зачете.

Това продължи толкова дълго, че Роби се запита дали психологът не го е забравил.

Битърман най-после вдигна глава.

— Не вие сте натиснали спусъка — обяви той.

— Въпреки това жената умря. Заедно с невръстния си син.

— Но не от вашата ръка.

— Тя беше невинна. Бяха я натопили. Заповедта за ликвидирането й не беше издадена от ЦРУ, а от хора, които бяха проникнали в него по егоистични подбуди. По тази причина мисля, че постъпих правилно, като не я застрелях.

— На какво основание?

— Личните ми предчувствия. Условията на терена. Нещата, които видях в апартамента й, не се връзваха. Всичко сочеше, че нещо не е наред. До този момент не се беше случвало да не натисна спусъка, но тогава беше оправдано.

— След което опираме до Джесика Рийл. Не натискате спусъка и срещу нея. На какви основания? Пак ли ще се оправдаете с предчувствията си? Или с условията на терена?

— И от двете по малко. Но отново излязох прав.

— Някои хора тук не вярват на това.

— Уверявам ви, че знам кои са те.

— Това е същността на въпроса, агент Роби! — обяви Битърман и дебелият му пръст се стрелна към него. — Достоен ли сте за доверие? ЦРУ иска да знае!

— Отдавна съм доказал, че съм достоен. Но ако ме виждат само като робот, който няма право на лична преценка, ще бъде по-добре да се разделим.

Битърман се облегна назад и се замисли.

— Не съжалявате ли, че нямате прозорци? — попита Роби.

— Понякога да — каза психологът и се озърна.

— Без прозорци е трудно да виждаш какво се случва около теб. Човек се чувства затворен и изолиран, а това може да повлияе на преценките му.

— Кой кого изпитва? — усмихна се Битърман.

— Просто се опитвам да бъда откровен, докторе.

— Дълбоко се съмнявам.

— Колко добре познавате Аманда Маркс?

— Не много добре. Знам, че е новият заместник-директор, разбира се. А човек не стига толкова далече, ако няма амбиции. Досието й е безупречно във всяко едно отношение.

— Освен това може да й се вярва, че ще изпълнява заповеди, нали?

Битърман мълча в продължение на няколко секунди, после поклати глава и каза:

— Аз не съм й правил психотеста.

— Тогава дайте приблизителната си оценка.

— Бих казал, че е добър боец — бавно отвърна Битърман.

— В такъв случай отговорихте на всичките ми въпроси.

— Но вие не отговорихте на моите, агент Роби. По никакъв начин.

— Значи не издържах теста, така ли?

— Това беше само предварителен разговор. Ще се срещнем отново.

— А колко дълго ще ме държат тук?

— Това е извън моите компетенции.

— А ако бъде решено, че не отговарям на условията?

— Същият отговор — въздъхна Битърман и почука ствола на студената си лула.