Мишената

47

Докато хората от екипа й обработваха местопрестъплението, Никол Ванс отпиваше малки глътки кафе.

Гледаше Роби, Рийл и агент Лесли Шепърд, седнали насреща й в едно от помещенията на неонацистите. Между Роби и Рийл се беше сгушила Джули с чаша горещ шоколад в ръце.

— Наблюдаваме тази група от известно време — започна тя, докато се приближаваше към тях. — Вътрешен тероризъм в комбинация с откровена налудничавост. Били са достатъчно умни, за да не оставят улики и свидетели. Според нас са се занимавали с най-различни престъпления, включително трафик на хора и оръжие.

— Същите са като ония задници, които боготворят — каза Роби.

— Арестувахме толкова много от тях, че със сигурност ще разкрием още доста престъпления.

— Желая ви успех в това начинание.

— Нуждаеш ли се от нещо, Джули? — попита тя със загрижен поглед.

Момичето поклати глава.

— Радвам се, че Джеръм е добре.

— Извадил е късмет. Главата му се е оказала доста по-дебела, отколкото са си мислели тия боклуци. Все още е в болницата, но докторите ме увериха, че ще се оправи. Ще те приберем с първия служебен самолет.

— Доста съм изостанала с домашните — рече Джули.

— Нищо не впечатлява днешните млади — подхвърли Ванс към Роби.

Джули стрелна с поглед Шепърд и се обърна към Рийл.

— Къде е истинската ти дъщеря?

— Не знам — тихо отвърна Рийл, забила поглед в дланите си. — Дадох я за осиновяване преди много време.

— Защо?

— Защото аз самата бях още дете и нямах работа. А онази, която ми предложиха по-късно, не се връзваше с отглеждането на деца.

— Ясно — кимна Джули.

Рийл се изправи и се обърна към Шепърд.

— Ще ти бъда вечно задължена, Лесли — промълви тя.

— Шегуваш ли се? — изгледа я жената и пое протегната й ръка. — Това беше чест за мен!

— Ще ми направиш ли една услуга? — попита Рийл, обръщайки се към Ванс.

— Мога ли да ти откажа? — сви рамене тя.

— Искам да щракна една-две снимки.

— На какво?

— Ела, ще ти покажа.

Роби ги изчака да напуснат стаята и погледна изпитателно Джули.

— Сигурна ли си, че всичко е наред? Наистина ли не ти направиха нищо лошо?

— Наистина. Отнесох един-два шамара, но нищо повече. Това обаче нямаше да продължи дълго. Главатарят им беше пълна откачалка. — Момичето се премести по-близо до него. — Ти знаеше ли, че Джесика няма представа къде е дъщеря й?

— Не. Доскоро изобщо не знаех, че има дъщеря. Никога не беше споменавала за нея.

— Дали съжалява, че я е дала за осиновяване?

— Не знам — сви рамене Роби. — Повечето майки съжаляват, нали?

— Някои от тях просто нямат избор — промълви тя. — Като мама. Но тя винаги е искала да ме прибере. — Помълча известно време и тръсна глава. — Според мен Джесика съжалява.

— Мисля, че си права — отвърна той и я прегърна през раменете. — Джеръм ще се радва да се върнеш при него.

— Това няма ли да ти стане навик?

— Кое?

— Да ме спасяваш.

Тя очевидно се шегуваше, но Роби сбърчи вежди.

— Искрено се надявам да не се случва повече, Джули — каза той. — На всичкото отгоре беше забъркана по наша вина.

— Но се оправихме, нали?

— Не бива да разчитаме на това — отвърна Роби. Понечи да добави още нещо, но изведнъж млъкна и се втренчи в жената, която се беше изправила на прага.

Заместник-директор Аманда Маркс се усмихна и пристъпи към тях.

— Ти трябва да си Джули — каза на момичето тя. — Благодарение на една твоя приятелка знам доста неща за теб.

— Джесика? — погледна я Джули.

Маркс кимна.

— Докладваха ми, че всичко е минало добре.

— Точно така — отвърна Роби. — Благодаря за помощта.

— Почти никога не получавам такива възможности.

В стаята се появи Рийл, следвана от Ванс. Първата изглеждаше облекчена, а втората — откровено доволна.

— Благодаря ти — рече Рийл и стисна ръката й. — За мен това означава много.

— Надявам се да се получи.

— О, няма как да не се получи. Бих искала да довърша всичко, госпожо. Разбира се, ако разрешите…

— С удоволствие разрешавам, агент Рийл.

— За какво говорят? — обърна се Джули към Роби.

— Не съм сигурен — призна той.

— Хей, Роби? — подвикна Рийл. — Искаш ли да се включиш?

— В какво? — погледна я с недоумение той.

— Ела, ще ти покажа.

— Върви — смушка го Джули. — После ще ми разкажеш.

Роби се надигна и хвърли въпросителен поглед към Рийл.

— Накъде?

— Съвсем наблизо. Ще вземем някоя кола, но първо трябва да позвъня на един телефон.

— Само на един?

— Да. Когато знаеш към кого да се обърнеш, и един разговор стига.