Мишената

6

— Колко време ще отсъстваш? — попита Джули Гети.

Роби погледна в чинията си, но не отговори веднага. Намираха се в малка закусвалня, недалече от училището на петнайсетгодишната Джули. До заминаването им в Бърнър Бокс оставаха около осем часа. Джули много се зарадва на обаждането му, но радостта й помръкна в момента, в който разбра, че той е дошъл да се сбогуват.

— Не съм сигурен — отвърна Роби и започна да рови в чинията си. — Не ми казаха.

— И няма да ми кажеш къде отиваш, нали? — мрачно попита тя.

— Ами… На нещо като тренировъчен лагер.

— Нима имаш нужда от тренировки, Уил? — вдигна вежди Джули. — Вече си експерт в това, което правиш.

— Това е като връщане в училище. Преговор на знанията, което е задължително при много професии. — Поколеба се за миг, после добави: — Включително и моята.

Тя се взря изпитателно в лицето му, докато той упорито отбягваше погледа й.

— Сам ли ще бъдеш?

— Не — каза Роби.

— Може би с онази жена, Джесика?

— Да — отвърна с известно забавяне той.

— Значи и двамата сте го загазили?

Роби рязко вдигна глава. Тя спокойно издържа погледа му. Сякаш искаше да каже, че изненадата му е неуместна.

— Прекарала съм много време с теб, Уил. Когато онези хора искаха да ни убият, когато не беше в настроение, когато нямаше избор, но въпреки това търсеше начин да се измъкнеш от бъркотията.

— Какво искаш да кажеш? — любопитно я изгледа той.

— Сега ми приличаш на човек, който не знае как да се измъкне. На всичкото отгоре не си само ти, което означава, че нещата наистина са много зле.

Роби не каза нищо. Джули си играеше със сламката в чашата.

— Преди известно време прочетох във вестниците за убийството на един луд човек на име Ферат Ахмади, който се е готвел да завземе властта в Сирия — продължи след известно време тя. — Така и не са открили убийците му.

Роби запази мълчание.

— Няма да те питам дали ти и Джесика имате нещо общо с това, защото знам, че ще получа поредния празен поглед. Но ако си го направил ти, значи мисията ти е била успешна. Оттук следва, че трябва да е нещо друго. Може би свързано с Джесика?

— Защо питаш?

— Защото, преди тя да се появи, нещата се развиваха добре за теб.

— Не мога да обсъждам това, Джули.

— Аз я харесвам, Уил. Мисля, че е добър човек.

— И аз мисля така — не успя да се сдържи Роби.

— Това беше яко — усмихна се Джули.

— Кое?

— Ами, че сваляш гарда, когато си с мен. — Лицето й стана сериозно. — Сигурно много държиш на нея…

— По-скоро разбирам това, което е преживяла — дипломатично отвърна Роби.

— Значи ти е приятелка, така ли?

— Да.

— Трябва да се грижиш за приятелите си, Уил.

— Опитвам се, Джули. Наистина се опитвам.

— А ще се измъкнеш ли някога от цялата тази мръсотия?

— Много бих искал да имам отговор на въпроса ти.

Не след дълго напуснаха ресторанта. Роби откара Джули до дома й. Малко по-късно телефонът му иззвъня. Беше Рийл.

— Мисля, че трябва да поговорим.

— Добре.

— Но теб те следят, а аз се нуждая от известна усамотеност.

Роби погледна в огледалото и забеляза автомобила през две коли зад него.

— Ясно. Ще видя какво мога да направя.

— Няма нужда. Аз ще се погрижа.

— Ти също си зад мен, така ли?

— Иска ли питане? Как е Джули?

— Загрижена. Къде искаш да се срещнем?

— На нашето място под дъжда. Казвам го за евентуалните подслушвачи.

— Разбрано.

— На следващата пряка завий надясно, а после настъпи здраво газта.

Роби затвори и натисна педала. Опашката го последва в дясната лента.

Малко преди пряката той увеличи скоростта, създавайки пролука между себе си и преследвачите. Вдигна глава към огледалото. Точно навреме, за да зърне камиона, който изскочи от улицата и препречи пътя.

Разнесе се пронизително скърцане на спирачки, придружено от вой на клаксони.

— Добра работа, Джесика — промърмори под нос Роби.

Стъпи на газта и след няколко завоя излезе на „Конститюшън“, мина покрай паметника на Уошингтън, който светеше като Айфеловата кула, най-после освободен от прегръдката на ремонтното скеле, с което го бяха оковали след земетресението. Но някои хора бяха на мнение, че изобщо не биваше да го възстановяват.

След пет минути и още толкова завоя Роби спря до тротоара, сложи лоста на позиция „паркиране“, изключи мотора и излезе навън. Притича до спрялата пред него кола и бързо се вмъкна вътре. Джесика Рийл завъртя стартерния ключ и потегли моментално.

— Къде отиваме? — попита той.

— Никъде. Просто искам да се движа, докато говорим.

— За какво ще говорим?

— За Бърнър Бокс.

— Вече сме били там, Джесика.

— И ти се е приискало да се върнеш, а?

— Нямахме избор.

— Ти имаш избор, Уил. Искат мен и аз ще отида. Но ти не си длъжен да го правиш.

— Според мен сделката е пакетна — поклати глава той.

Тя отби вдясно и спря.

— Грешиш, ако си мислиш, че ми правиш услуга. За мен това ще бъде поредната причина за тревога.

— Кога съм казал, че трябва да се тревожиш за мен?

— Знаеш какво имам предвид. По-добре да отида сама.

— Ами ако ме ликвидират, защото не съм отишъл? Това по-добре ли е?

— Аз натиснах спусъка срещу онези двамата, Роби. Ти ще се оправиш. Твоите хора ще те защитят. В крайна сметка самият президент е на твоя страна, за бога!

— Ами ако искам да се върна в Бърнър Бокс?

— Защо, по дяволите? Не казвай, че е заради мен, защото наистина ще ме вбесиш!

— Добре, искам го заради себе си.

— Вече говориш глупости!

— Искам да знам дали още мога да издържа, Джесика. Ако се справя там, ще се справя и на бойното поле.

— Чу какво каза Маркс. Ще следи отблизо и двама ни. Няма да бъде честна оценка въпреки нейните твърдения. Еван Тъкър ще се погрижи за това.

— Изобщо не ми пука.

— Как така не ти пука, Роби? Имаш само един-единствен живот!

— Сега ти говориш глупости. Нима не си даваш сметка, че всеки път рискувам своя единствен живот?

— Еван Тъкър вече ни захапа веднъж — за наше щастие, неуспешно. Но едва ли ще повтори грешката си. За разлика от Сирия той има пълен контрол над Бърнър Бокс. Помни ми думата, че там със сигурност ще стане някакъв трагичен „инцидент“, в резултат на който ще сме мъртви.

— Но ако и двамата сме там, Тъкър ще трябва да положи двойно повече усилия — отбеляза Роби.

— И въпреки това ще ни закове.

— Трябва ти малко повече оптимизъм.

— А на теб малко повече разум!

— Аз отивам, Джесика.

— Ами Джули? Нима ще я зарежеш ей така?

— Не. Ще направя всичко възможно да издържа, за да я видя отново. Имам работа, която върша добре и ще продължавам да я върша. А междувременно ще живея толкова нормално, колкото ми позволяват обстоятелствата.

— Това е невъзможно и ти прекрасно го знаеш!

— Май наистина трябва да поработиш за по-позитивно отношение към нещата — поклати глава Роби. — Сигурен съм само в едно — утре сутринта пътувам. Ще те помоля да ме върнеш при колата, защото трябва да си събера багажа, а и да подремна.

Тя го върна обратно. Наруши мълчанието си едва когато той понечи да слезе.

— Ти си най-вбесяващият човек, когото познавам!

— Бъди по-оригинална, това съм го чувал вече.

Тя изсумтя, а после въпреки раздразнението си леко се усмихна.

— Защо всъщност го правиш?

— Помниш онзи дъжд, Джесика. Онова, което ти казах тогава, важи с пълна сила и в момента.

— Че винаги ще ми пазиш гърба?

— Да, но очаквам същото и от теб. Мисля, че това е единственият начин да оцелеем.

В следващия миг вече го нямаше.