Мишената

73

Мин никога не беше чувала за Хелоуин.

Никога не се беше маскирала.

Вероятно по тази причина не разбираше за какво става въпрос въпреки обясненията на Чанг-Ча. Но все пак облече странните дрехи и получи бонбони. В момента се намираха в малко кафене на главната улица, превърнато в арена на детско парти още преди началото на карнавалното шествие.

Мин беше облечена като жаба. Маската скриваше почти цялото й лице с изключение на устата и очите. Чанг-Ча беше костюмирана като пират. Заведението беше пълно с деца в колоритни одежди.

Отначало Мин изпита ужас от жабешкия костюм и се съгласи да го облече едва след като Чанг-Ча й показа, че става въпрос за напълно безобиден плат и пластмаса.

Семейство Кашън раздаваше бонбони край вратата на кафенето. Зърнала това, Чанг-Ча изпита лека паника, тъй като беше нещо неочаквано, а и охраната беше наблизо.

— Иди да си получиш бонбоните — приведе се над Мин тя. — Аз ей сега ще се върна.

След тези думи се насочи към далечния край на кафенето и изчезна.

Мин объркано се огледа. Жабешката маска покриваше ушите й и тя не разбра какво й се говори. Сърцето й панически се сви от внезапното изчезване на Чанг-Ча. Но тълпата маскирани деца вече я влачеше към президентското семейство край вратата.

Не след дълго се озова в предните редици на дългата опашка от деца и страхът й нарасна. Чанг-Ча не се виждаше никъде, а блъсканицата наоколо ставаше все по-голяма.

В един момент вдигна глава и осъзна, че стои точно пред Томи Кашън, маскиран като Върколака.

— Хубава жаба — подхвърли той и й подаде шепа бонбони.

Обзета от паника, Мин не можа да измисли нищо друго освен думите, които беше научила от Чанг-Ча.

— Казвам се Мин. На десет години съм. Ще ми помогнете ли?

Томи я изгледа озадачено, а след това пусна бонбоните в кошничката й във формата на тиква.

После Мин каза още нещо, но то не беше на английски.

— Добре ли си? — попита той.

— Казвам се Мин. На десет години съм. Ще ми помогнете ли?

Томи понечи да отвърне нещо, но в същия момент една ръка дръпна Мин встрани, позволявайки на останалите деца да получат бонбони.

Момичето объркано се огледа. В следващия миг видя Чанг-Ча и въздъхна с облекчение.

— Всичко е наред, Мин — каза Чанг-Ча, приклекна пред нея и я прегърна. — Тук съм, всичко е наред, няма страшно.

Напуснаха кафенето и тръгнаха надолу по улицата, надалече от блъсканицата. Не след дълго стигнаха малък тухлен навес. Чанг-Ча беше взела всички предпазни мерки, за да не бъдат засечени от екипа й. Никой от тях не знаеше, че Мин се е маскирала като жаба. Самата Чанг-Ча беше твърдо решена да изпълни задачата си, но едновременно с това и да осигури безопасността на детето. Мин нямаше да умре. Не и от нейната ръка.

— Сега искам да ме слушаш много внимателно — промълви тя.

Момичето кимна и маската й се разклати.

— За известно време ще те оставя сама.

Мин понечи да подскочи, но ръката на Чанг-Ча притисна раменете й.

— Ще бъде за много кратко време — добави тя, а след това махна към полицейския участък оттатък улицата. — Виждаш ли онази къща?

Мин погледна към посочената сграда и кимна.

— Искам да вземеш часовника ми — добави Чанг-Ча, разкопча верижката и й го подаде. — Когато тази стрелкичка стигне до тук, ще отидеш там и ще им кажеш това, на което те научих. Помниш ли го? Можеш ли да го повториш?

— Казвам се Мин. На десет години съм. Ще ми помогнете ли?

— Много добре — усмихна се Чанг-Ча. — Перфектно. Помни, че тази стрелкичка трябва да стигне ей до тук — показа й циферблата тя, — А след това отиваш там.

Стрелката щеше да стигне до посоченото място точно след един час.

— А ти къде ще бъдеш?

— Трябва да свърша някои неща. Но бъди спокойна, тези хора ще се погрижат за теб, докато се върна. Те са добри хора, Мин. Ще ти помогнат.

— Но ти ще се върнеш, нали? — попита с треперещ глас детето.

— Ще се върна, разбира се — отговори с насилена усмивка Чанг-Ча. Моля те да ми простиш тази лъжа, Мин, обади се един глас в нея. И не ме забравяй. Всичко, което искам, е по-добър живот за теб.

Ръчичките на Мин се увиха около шията й. Тя я притисна към себе си и преглътна горчивите сълзи.

— Обичам те, Чанг-Ча.

— И аз те обичам, Мин.

Петнайсет минути по-късно Чанг-Ча се присъедини към екипа си, заел позиция в близост до мишените.

— Готова ли си, другарко? — пристъпи към нея Джин Санг.

— Разбира се.

— А Мин?

— Оставих я във вилата. Изпи си млякото и… вече спи.

— В такъв случай да изпълним великата си мисия! — обяви с широка усмивка Джин Санг. — За славата, Чанг-Ча!

— За славата — глухо повтори тя.

Участниците в шествието вече се събираха на главната улица. Празнично украсени автомобили и мотоциклети, училищен оркестър, десетки, маскирани като зомбита, тълпи от пъстро облечени хора, дошли да отпразнуват Хелоуин.

От страничната уличка се появи голям китайски дракон, придвижван от дузина крака, обути в гуменки.

— Готови ли сме да тръгваме за кметството, Сам? — попита Елинор Кашън началника на охраната си.

Агентът подхвърли няколко думи в микрофончето си и вдигна палец.

— Готови сме, госпожо. Ще влезем през страничния вход. Две минути пеша, после наляво и нагоре по стълбите.

Сам и един от колегите му застанаха от двете страни на президентското семейство и ги поведоха към площада. Преди това агентът се обърна и вдигна ръка към Роби и Рийл. Те кимнаха и заеха позиция непосредствено зад охраняваните лица.

Клеър носеше дълга и пухкава руса перука, пристегната с цветна лента, и тесни джинси. Обърна се към Роби, който беше отказал да се маскира.

— Ще познаеш ли коя съм?

Той само поклати глава, но Рийл, която също беше отказала да се маскира като злата орисница, прояви видим интерес.

— Стиви Никс — тържествено обяви момичето. — Солистка на някаква банда отпреди много години.

— Някаквата банда е „Флийтуд Мак“ — уточни Рийл.

— Да. Били са доста известни.

— Мислех, че ще бъдеш героиня от стар телевизионен сериал — може би чак от началото на двайсет и първи век — подхвърли Роби.

— Имах такива намерения, но не открих нищо подходящо. От мама научих за тази Стиви и тя ми даде руса перука.

— Браво на мама — рече Рийл.

Семейството пое към кметството, заобиколено от агента на Сикрет Сървис и полицаи. Слънцето залязваше, небето придобиваше огнен цвят, а вятърът се усилваше, предвещавайки скорошен дъжд за ужас на организаторите на празника.