Мишената

25

Тримата мъже се появиха в Ситуационната зала на Белия дом, отново опразнена от дежурните наблюдатели на Съвета за национална сигурност. Записи не се предвиждаха. Протокол — също. Други хора нямаше.

Еван Тъкър срещна навъсения поглед на президента, който все още не беше информиран за целта на тази среща. Единственото, което му казаха, беше, че въпросът е спешен и изисква незабавно обсъждане. Това беше причината да седят в тази зала, а президентът да отмени четири срещи.

— Ще благоволиш ли да ми кажеш за какво става въпрос, Еван? — каза гневно държавният глава.

Джош Потър вече беше разговарял с Тъкър и знаеше какво предстои. Чувстваше се неудобно, защото не беше информирал президента, който му се падаше пряк и единствен началник, но Тъкър го беше принудил да си мълчи.

На практика това беше добро дошло за него, тъй като никак не му се искаше да бъде преносителят на лошите новини.

Тъкър прочисти гърлото си, което напоследък постоянно го дереше. После сключи пръсти на масата и започна да търка палците си с такава ярост, че върховете им почервеняха.

— Имаме критично важни развития на нещата, свързани с предстоящата мисия — започна той. — И нито едно от тях не е добро.

Лицето на президента пребледня.

— Поясни се — каза той.

— Както ви е известно, Лойд Карсън от британското посолство в Пхенян беше главният ни посредник при контактите с генерал Пак. Всъщност не главният, а единственият.

— В началото не повярвах — каза президентът. — Би трябвало да работи не с нас, а със собственото си правителство, давайки му възможност само да свърши работата.

— Вече ви обясних причините: Карсън беше наясно, че никой от неговите сънародници няма да има достатъчно кураж за това. По тази причина и с благословията на своя шеф той прехвърли работата на нас.

Президентът притвори клепачи и прехапа долната си устна. Когато отвори очи, в тях се четеше гняв.

— Както винаги, а? — изръмжа той. — Всичко се стоварва на добрите стари Съединени щати, световния жандарм! Ние вършим черната работа, а другите си седят отстрани и гледат. Ако нещо се обърка, имат прекрасната възможност да се обърнат срещу нас или просто да си плюят на петите!

— Статутът на суперсила е свързан с големи отговорности, повечето от които са несправедливи — отвърна Тъкър. — Но ние ги поемаме, защото те ни дават шанс да се отървем от режим, който от десетилетия е трън в очите на цивилизования свят. Съзнавахме, че това е свързано с рискове, но ползите са далеч по-големи.

— Не ми изнасяй оправдателни речи, Еван! — рече президентът. — По-добре започвай да разказваш.

Тъкър се облегна назад и се опита да запази самообладание. Президентът го беше разкрил с безпощадна точност. Това наистина беше такава реч. Слава богу, че беше получил шанс да я произнесе.

— По всяка вероятност Лойд Карсън е попаднал в радара на корейското контраразузнаване — рече той.

— Как?

— Тази страна е един огромен параноичен кошер, в който всеки шпионира всекиго, сър. Това им е втълпено още от люлката. Като в романа на Оруел.

— Добре, попаднал е в радара им — напрегнато каза президентът. — А после какво?

— Пътувал е извън страната. Направил е няколко спирки, после е отлетял за Истанбул, където е взел „Ориент експрес“ за едно дълго пътуване през Източна, а след това и през Западна Европа с краен пункт Венеция.

— Но той не е стигнал до крайния пункт, нали?

— В Румъния вероятно е усетил, че са го разкрили, и е слязъл от влака. Отишъл е в хотел, където е бил нападнат и убит.

— Мили боже! — прошепна президентът и зачака продължението.

— Малко преди това е набрал един телефонен номер — добави Тъкър.

— Чий?

— На генерал Пак. Специален непроследим номер.

— Добре, ясно. Но какъв е проблемът? — В очите на президента имаше учудване.

— По всяка вероятност техният агент е натиснал бутона за повторно набиране. Генерал Пак отговаря, понеже смята, че се обажда Карсън. Агентът разпознава гласа му.

— По дяволите, Тъкър! — изригна държавният глава. — Наистина ли мислиш, че нещата са се развили по този начин? — След тези думи той се отпусна в стола си и отново затвори очи.

Тъкър и Потър се спогледаха, вероятно представяйки си кариерата, която ги чакаше. И която със сигурност щеше да бъде извън правителството.

Президентът помълча известно време, а после, без да отваря очи, подхвърли:

— Но ако Карсън е бил убит и никой освен нас не знае за тази мисия, как тогава научаваме всичко това?

Тъкър се беше подготвил за този въпрос. Отговорите бяха няколко, част от тях доста дълги. Но той прецени, че е най-добре да отговори кратко.

— От генерал Пак. Щом е разбрал, че Карсън е убит, веднага ни информира.

Клепачите на президента най-сетне се повдигнаха.

— Каква ще бъде реакцията на корейците според теб? — попита той.

— Не мога да бъда сигурен, сър. Напълно е възможно да обявят пред света, че Западът е планирал ликвидирането на Великия вожд, за да постави на негово място генерал Пак.

— Кой ще повярва на подобни обвинения?

— Вършили сме такива неща, сър — отвърна с въздишка Тъкър. — В други страни.

— Но тази практика отдавна е прекратена, нали? Приели сме закон, според който… — Президентът поклати глава и мрачно добави: — По дяволите!

— Великобритания е най-верният ни съюзник, сър — обади се Потър. — Никой няма да повярва, че могат да предприемат нещо подобно без нашето съгласие.

— Ще изтезават Пак и семейството му, докато не им каже всичко — добави Тъкър. — Благодарение на високия си пост той разполага с достатъчно факти и детайли, които да подкрепят тезата им. Включително и за видеоконференцията, по време на която вие му дадохте дума за…

Юмрукът на президента се стовари върху масата.

— Не ми прехвърляй топката, Тъкър! За цялата бъркотия си виновен единствено ти!

— Напълно съм съгласен с вас, сър. Но…

— Какво?

Потър реши, че той трябва да отговори на този въпрос. Все пак беше съветник на президента и трябваше да го посъветва нещо.

— Но в крайна сметка вината ще падне върху вас, сър — обяви с извинителен тон той.

— Като Хари Труман, а? — каза президентът и скри лицето си в шепи.

Потър кимна и отправи мрачен поглед към Тъкър.

— Несправедливо, сър, но такава е истината. Вие ще поемете удара, а не директорът на ЦРУ.

Президентът свали ръцете си и се втренчи в Тъкър, който смотолеви:

— Със сигурност се надявахме на нещо по-добро, сър.

— Добре, обвиняват ни в заговор — примирено въздъхна президентът. — Изтезават Пак и той им изпява всичко. Според мен трябва да сме подготвени за нанасянето на контраудар. Знаем ли с колко време разполагаме? Предполагам, че Пак вече е арестуван.

— Той е извън Северна Корея — отвърна Тъкър.

— Какво?!

— Напуснал е страната по здравословни причини. Очевидно е предпочел да бъде лекуван от чуждестранни специалисти. Високият пост му позволява подобен избор.

— Къде се намира, по дяволите? — попита президентът, все още объркан от неочакваната новина.

— Във Франция.

— Но не са ли го арестували и там предвид развоя на събитията?

— Със сигурност са искали, сър. Но той е изоставил антуража си и е изчезнал.

— Защо, по дяволите, не започна с това?

— Защото исках да бъдете абсолютно наясно със ситуацията, преди да ви предложа възможните решения.

— Но след като се крие и не е арестуван от тайните служби, бихме могли да го измъкнем от там и да го скрием завинаги — подхвърли Потър.

— С какво обяснение? — изгледа го Тъкър.

— Не ни трябват обяснения! — отсече президентът. — Никой няма да знае, че го държим.

— В такъв случай те просто ще обявят на всеослушание, че сме се опитали да използваме Пак за сваляне на правителството в Пхенян в нарушение както на международното право, така и на собствените си закони. И че в момента го крием с намерението да му дадем политическо убежище в САЩ.

— Но няма да имат никакви доказателства!

— Те не боравят с факти, сър. Дори голите им обвинения ще предизвикат достатъчно смут и объркване. Фактът, че Карсън е британец, автоматично замесва и нашите приятели в Лондон. А фактът, че генерал Пак изчезва във Франция, ще хвърли петно върху колегите ни в Париж. Никой няма да повярва, че са действали сами, без благословията на Щатите. Това ще бъде истински пир за медиите, сър. Те ще се разровят докрай, ще преобърнат всички камъни. Ще бъдат повдигнати въпроси, отговорите на които трябва да дадем ние. — Тъкър замълча за момент и ги погледна. — Ами ако истината излезе на бял свят? Лично аз нямам никакво намерение да влизам в затвора…

Президентът се изправи, пъхна ръце в джобовете си и нервно започна да крачи напред-назад.

— Това не е истина! — прошепна той. — Не мога да повярвам, че позволих да бъда вкаран в тази… идиотска ситуация!

— Според мен трябва да запазим спокойствие и да обмислим нещата — обади се Потър, но и неговото лице беше пребледняло.

— Лесно ти е да го кажеш, Джош — презрително го изгледа президентът. — Може би защото историята ще отбележи личния ти принос само с някоя глупава бележка под линия. Аз обаче ще понеса цялата тежест на удара. Аз ще бъда президентът в немилост.

— Разбира се, сър — почервеня като рак Потър. — Не го оспорвам. Аз…

Президентът вдигна ръка да го прекъсне и се тръшна в креслото.

— Просто недей, Джош — уморено въздъхна той и се извърна към Тъкър. — Да чуем какво предлагаш.

Шефът на ЦРУ се замисли за момент. Останалите двама не сваляха очи от лицето му.

— Предлагам да открием и ликвидираме генерал Пак, докато все още се намира във Франция, а след това да хвърлим вината върху севернокорейските тайни служби.

— Да го убием?! — зяпна президентът. — Но аз му дадох дума, че…

— Това е минало — прекъсна го Тъкър. — Сега говорим за настоящето. На всичкото отгоре Пак е виновен за цялата бъркотия. Би трябвало да знае, че Карсън е компрометиран и изобщо да не посяга към проклетия телефон! Той се прецака. А когато човек се прецака, трябва да плати цената. Е, това е цената!

— Неговата смърт? — възкликна президентът. — Или по-точно неговото убийство?

— С какво ще ни помогне това? — попита Потър.

— Борбата за власт в Северна Корея никога не спира. Съвсем наскоро имаше неуспешен опит за ликвидирането на Ун. Ще използваме това като алтернативно обяснение, което ще им натикаме в носа — разбира се, с помощта на нашите съюзници. Основната ни теза ще бъде, че те ни обвиняват в нещо, което сами са извършили. Ние отричаме абсолютно всичко, без да навлизаме в детайли, които на даден етап биха могли да ни компрометират. Но всичко това ще бъде възможно само ако пожертваме Пак.

Президентът понечи да каже нещо, после се отказа и замислено поклати глава.

Потър и Тъкър нямаха никакво желание да нарушават мълчанието.

— Дори Соломон би се затруднил в намирането на решение — въздъхна най-после президентът. — Защото става въпрос за избор между страшното и ужасното.

— Така е, сър — съгласи се Тъкър.

— Ако приемем предложението ти, трябва да го направим веднага.

— Екипът ми е готов. Може да потегли незабавно.

— Роби и Рийл? — остро попита президентът.

— Роби и Рийл — каза Тъкър.

Отново настъпи мълчание.

— Взехте ли решение, сър? — попита след продължителната пауза Тъкър.

— Не мога да повярвам, че това се случва — каза унило президентът. — Но то се случва. Извървяхме твърде дълъг път, за да се върнем обратно.

— Боя се, че е така.

— Е, поне не започнахме война, нали? Няма загинали американци.

— Засега — промърмори под носа си Потър.

— Не, сър — твърдо отвърна Тъкър.

Президентът се изправи, обърна се с гръб към него и подхвърли:

— Направи каквото трябва. А когато всичко свърши, можеш да помислиш за кариера извън моята администрация. Приключих с теб, Тъкър.

След тези думи той се обърна и напусна залата.