Мишената

4

Джесика Рийл също не успя да заспи. А времето на Източния бряг на Вирджиния беше точно толкова лошо, колкото и във Вашингтон. Тя гледаше към мястото на някогашния си дом, който беше разрушен. Всъщност самата тя беше свършила тази работа. Беше минирала хижата, а Уил Роби задейства експлозията, която едва не му отне живота. Все още не можеше да проумее как се роди партньорството между тях при тези мрачни обстоятелства.

Намести качулката, която я пазеше от вятъра и дъжда, а след това продължи по калната пътека. Високите вълни в залива Чесапийк яростно блъскаха тясната ивица земя.

Беше се разделила с Роби с надежда и остро чувство за загуба — нещо толкова необичайно, че не знаеше как да се справи с него. Ако изобщо можеше да се справи. Работата беше означавала всичко за нея през по-голямата част от съзнателния й живот, но сега дори не знаеше дали все още има работа. Агенцията я ненавиждаше, а ръководството я искаше не само отстранена, искаше я мъртва.

Ако напуснеше, щеше да им позволи да я ликвидират по един далеч по-окончателен начин. Но какво я чакаше, ако все още беше член на въпросната институция? Колко дълго би мота да оцелее? Каква беше стратегията й за бягство?

Това бяха тревожни въпроси, на които нямаше отговор.

През последните няколко месеца беше изгубила всичко, което притежаваше. Тримата си най-близки приятели, репутацията си в Управлението, а може би и начина си на живот.

Същевременно обаче беше спечелила нещо. Или по-скоро някого.

Уил Роби, врагът, който се беше превърнал в приятел и съюзник. В човек, на когото можеше да разчита, макар и неохотно, някак против волята си.

Роби познаваше начина й на живот не по-зле от нея. Защото и той живееше така. Това винаги щеше да бъде общото между тях. Той й беше предложил приятелство и рамо, на което да се облегне.

Но част от нея се съпротивляваше и настояваше да се справя сама. Тя и до ден-днешен не беше намерила отговор на предложението му. И може би никога нямаше да намери.

Вдигна глава и подложи лицето си на тежките дъждовни капки. Затвори очи и спомените нахлуха в съзнанието й. За хора, които вече не бяха между живите. Някои невинни, други — не. Двама убити от други, но всички останали от нейната ръка. Един — нейният наблюдаващ офицер и близък приятел, лежеше във вегетативно състояние, от което никога нямаше да излезе.

Такава беше истината. Безсмислена, но истина. А Рийл беше безсилна да я промени.

Тя извади от джоба си верижката с медала и сведе глава да го погледне. Беше идентичен с онзи, който беше получил Роби. Наградиха ги след последната им съвместна мисия. Смъртоносният изстрел беше произведен от нея по нареждане на ЦРУ. А Роби беше помогнал за почти невъзможното им измъкване. После, за голямо разочарование на шепа влиятелни личности, успяха да се доберат до Щатите.

Този медал също беше един безсмислен жест.

На практика не искаха нищо друго, освен да й пробият дупка в главата.

Тя спря на ръба на пясъчната ивица и загледа как океанските вълни я атакуват с безмилостна мощ.

Замахна и запрати медала надалече. Обърна се още преди да цопне във водата. След няколко секунди щеше да изчезне завинаги.

Но тя изпревари този момент, обърна се към морето и размаха среден пръст. Той беше предназначен за ЦРУ като цяло и за Еван Тъкър в частност.

Това беше причината да се появи тук — да запрати медала в залива. На това място доскоро беше нейният дом, но вече го нямаше. И тя не възнамеряваше да се връща тук повече. Беше се отбила да хвърли един последен поглед с надеждата да усети някакво чувство за принадлежност. Но не усети нищо.

В следващия миг Джесика измъкна пистолета си и приклекна.

Звуци, различни от грохота на прибоя, издаваха нечие присъствие.

Оказа се автомобил, който спираше край останките на някогашната й хижа на брега.

Нямаше причини някой да я посещава точно на това място. Освен ако целта на визитата не беше насилие.

Тя хукна към единственото прикритие наоколо — купчината изгнили греди край водата. Отпусна се на колене и използва най-горната греда като стойка за пистолета. Не беше в състояние да вижда добре какво се случва, но непознатите може би разполагаха с оптика за нощно виждане, което щеше да им разкрие всичко, включително и точното й местоположение.

Успяваше да ги следи, като засичаше движещите се сенки сред неподвижния мрак. Фиксира мерника на пистолета си и зачака сенките да го пресекат. Този метод й помогна да определи бройката им: бяха четирима. По всяка вероятност въоръжени и оборудвани с радиостанции, появили се тук с една конкретна цел. Нейното ликвидиране.

Вероятно щяха да се опитат да я обкръжат, но пространството зад гърба й не подлежеше на обкръжение. Освен ако не решаха да скочат в дълбоките бурни води на залива. Тя фиксира мерника си в друга точка и отново зачака. Направи го още няколко пъти и спря едва когато мъжете се приближиха на двайсетина метра от укритието й.

Зачуди се защо се движат вкупом. Стандартната нападателна тактика изискваше да се разделят на максимално разстояние един от друг. Така щеше да й бъде трудно, а вероятно и невъзможно да ги държи едновременно под прицел. Но докато стояха в група, нямаше да има никакви проблеми в това отношение.

Телефонът й завибрира тъкмо когато се питаше дали да открие огън, или да изчака.

В първия момент реши да не вдига, защото имаше опасност да привлече вниманието на четиримата непознати.

Ами ако беше Роби? Колкото и да звучеше мелодраматично, това би й дало възможност да се сбогува с него по начин, който досега не беше възможен. А може би по-късно той щеше да издири убийците й и да отмъсти за нея.

— Да? — прошепна тя, както стискаше глока и следеше с поглед настъпващия противник.

— Моля, изчакайте да ви свържа със заместник-директор Аманда Маркс — прозвуча енергичен глас.

— Какво, по дяволите… — започна Рийл.

— Агент Рийл, говори Аманда Маркс, новият заместник-директор на Централното разузнавателно управление. Трябва незабавно да се явите в Лангли!

— В момента съм малко заета, госпожо — отвърна Рийл. — Но вие вероятно сте в течение…

— В момента край къщата ви на Източния бряг се намират четирима агенти. Поправка: на мястото, където доскоро е била тя. Те са там с единствената задача да ви придружат до Лангли. Моля ви, дори не си помисляйте да влезете в конфликт с тях или да ги нараните.

— А те планират ли да ме наранят? — рязко попита Рийл. — Защото тук е посред нощ, а те действат доста потайно. Дори не знам как са разбрали, че съм тук.

— Репутацията ви предхожда — отвърна Маркс. — По тази причина агентите действат внимателно. Що се отнася до местоположението ви, ние сме абсолютно наясно, че не можете да бъдете никъде другаде.

— А защо съм ви нужна, при това веднага?

— Това ще ви бъде обяснено, след като дойдете.

— Може би става въпрос за нова мисия?

— Когато се появите, агент Рийл. Не искам да се предоверявам на телефоните.

— А ако реша да не се появя?

— Както вече обясних на агент Роби…

— Обадили сте се и на Роби? — прекъсна я Рийл.

— Да. Той е част от всичко това, агент Рийл.

— А вие наистина сте новият заместник-директор?

— Да.

— Знаете ли какво се случи с последните двама?

— Същия въпрос ми зададе и агент Роби.

Въпреки сложната ситуация Рийл се усмихна.

— Какво му отговорихте?

— Това, което ще отговоря и на вас. Размърдайте си задника и тръгвайте насам!

След тези думи линията прекъсна.