Мишената

23

Еван Тъкър втренчено гледаше кодирания имейл, който беше прочел поне десетина пъти, но въпреки това съзнанието му отказваше да го приеме.

Лойд Карсън намерен убит в румънски хотел. Предполагаем мотив — грабеж.

Ръцете му трепереха толкова силно, че не беше в състояние да набере отговора. Изправи се, прекоси просторния кабинет и си наля чаша вода. Върна се зад бюрото и погледна монитора си. Внезапно бе обзет от надеждата, че имейлът е изчезнал или — още по-добре, че изобщо не е бил там. Плод на преумората и нищо повече.

Имейлът обаче си стоеше на екрана. Специалният пратеник на Великобритания в Северна Корея Лойд Карсън е бил убит. Подозират грабеж, тъй като липсват личните му вещи — портфейл, часовник, паспорт; мобилен телефон.

Мобилен телефон.

Тъкър вдигна слушалката и издаде кратка заповед, която беше изпълнена моментално.

Не след дълго на екрана се появи съобщение за нов имейл и той кликна с мишката да го отвори.

След което изпита чувството, че ще му прилошее.

На екрана се появи списък на телефонните разговори на Карсън, проведени малко преди смъртта му.

Най-отдолу беше отбелязан часът на последния от тях — рано сутринта по източноевропейско време Карсън беше позвънил на номер в Северна Корея. Един много специален номер, известен на малцина. Въпросът беше дали именно Карсън го беше набрал. Или някой друг — например убиецът му?

Тъкър изпрати секретно съобщение. Беше наясно, че отговорът няма да пристигне веднага, и направи опит да насочи вниманието си към други задачи. Но такива нямаше. Това беше единствената и най-важната задача, а и той не беше в състояние да мисли за нищо друго.

Отговорът дойде два часа по-късно. И го накара да се вцепени от ужас.

В указания час е постъпило входящо обаждане, но насреща са мълчали.

Насреща са мълчали.

Тъкър напрегна въображението си, за да си представи какво се е случило в Румъния. Уплашен от нещо, Карсън променя първоначалния си маршрут, а след това провежда няколко телефонни разговора. Всички с британски абонати с изключение на един. Той е с абонат в Северна Корея. Убиецът разпознава кода на страната и натиска бутона за повторно набиране. Човекът насреща вдига, сигурен, че това отново е Карсън.

Тъкър се облегна назад.

Дали бе това, което си мислеше? Имаше всички основания да подозира, че суперсекретната им операция вече е безнадеждно компрометирана.

Трябваше да информира президента.

Умът му осъзнаваше, че е длъжен да го направи, но ръката му отказа да посегне към телефона.

В крайна сметка реши да започне отначало.

Този телефонен номер беше непроследим. Което може би означаваше, че всичко е наред. Може би.

Нямаше защо да бърза с обаждането в Белия дом. Преди това трябваше да се увери, че операцията не е разкрита. Обратното означаваше незабавно изстрелване на екипа и светкавично изпълнение.

Защото втори шанс нямаше да има.

Тъкър проведе още няколко телефонни разговора и машината се задвижи. В момента изобщо не го беше грижа дали Роби и Рийл ще оцелеят. Изчезнало беше и чувството за справедливост, изискващо те да бъдат наказани. Сега мислеше как да оцелее самият той. Рискът беше огромен, но вече беше късно да мисли за неговите мащаби.

Забърза към една от заседателните зали, където се провеждаше някаква презентация, която изобщо не го интересуваше. След нея потъна в поредица от подобни събития, които запълниха деня му — толкова плътно, че му остана време само да хапне една супа, която опари вътрешностите му като киселина.

Надвечер най-после се настани в лимузината, която щеше да го откара у дома. Когато пристигнаха, той заповяда на сътрудниците си да бъдат на разположение, заобиколи съпругата си, която излезе да го посрещне, и се насочи към кабинета си в задната част на къщата. Там започна да проверява електронната поща и гласовите съобщения.

Все още нищо. Това би могло да е както добра новина, така и обратното.

Той се свърза с Маркс в Бърнър Бокс и й нареди да ускори процедурите. След което добави, че именно Роби и Рийл ще бъдат титулярните играчи, а заминаването им може да стане всеки момент. После прекъсна връзката, без да изчака евентуалните въпроси на своята заместничка.

Сипа в чашата си два пръста уиски, а след малко още толкова. Но нервите му бяха така обтегнати, че алкохолът изобщо не му помогна. Все едно че пиеше сода.

Отпусна се в креслото и затвори очи. След малко компютърът издаде звук. Много специален звук, инсталиран лично от него. Звук, който изискваше незабавното му внимание.

С пресъхнала уста и разтуптяно сърце Тъкър отвори входящия кодиран имейл. Съдържанието му беше кратко, но всяка дума пронизваше мозъка му като куршум.

Беше в състояние само да седи, втренчил невярващ поглед в екрана. Последните искрици надежда се стопиха. Изчезнаха завинаги.

На практика информацията беше далеч по-лоша от всички сценарии, които бяха преминали през главата му след убийството на Лойд Карсън — единствения посредник в тази сложна конфигурация. Нещо като предпазен щифт на бойна граната. Човекът, който беше разкрит и превърнат в мишена, поразена с безмилостна точност.

Всъщност всички бяха поразени, но и това не беше най-лошото. Защото нещата вече изглеждаха по коренно различен начин.

Той взе телефона и натисна бутона за бързо набиране.

Съветникът по националната сигурност Потър вдигна на второто позвъняване.

— Мъртви сме — обяви Тъкър. — Дори повече от мъртви.