Мишената

43

Два дни по-късно Рийл се качи на самолета за Атланта в компанията на млада жена. Приземиха се след около час и четирийсет минути и след известно време вече бяха на борда на малък турбовитлов самолет, който ги пренесе до Таскалуса — дома на Алабамския университет. От там се прехвърлиха на автобус, който след около осемдесет километра в югозападна посока ги остави в малко населено място с една-единствена улица и няколко магазина. На паркинга на супермаркета ги чакаше ръждясал плимут фюри с ключове на седалката и карта в жабката.

Следвайки указанията на картата, те пътуваха още около час до кръстовище, където ги чакаше черен ван с работещ двигател.

Двете жени слязоха от плимута, преметнали на гръб малките си раници. В същия миг задната врата на вана се отвори и от него изскочиха петима мъже, които насочиха пистолети към тях.

Заповядаха им да се качат в товарния отсек, в който нямаше седалки. Раниците им бяха подложени на обстойна проверка, а след това захвърлени. После им заповядаха да свалят дрехите си.

В подплатата на блузата на младата жена откриха тънка жичка със заострени краища. Един от мъжете я изтръгна, вдигна я пред очите й, а след това я изхвърли от колата.

Дрехите им имаха същата съдба. Вместо тях им заповядаха да облекат оранжеви гащеризони и да обуят маратонки. После изтръгнаха ластика от косата на Рийл, подложиха го на кратко изследване, а след това й го подхвърлиха обратно.

Един от мъжете измъкна палка детектор. Уредът записука, когато се доближи до часовника на Рийл. Бандитът се ухили, смъкна го от китката й и го размаза на пода с тежката си обувка.

— Не се получи — обяви той.

Неуспяла да скрие недоволството си, Рийл рязко вдигна косата си нагоре и я превърза с ластика, а след това стрелна с поглед другата жена.

— Мислехте си, че сме някакви загубеняци, а? — подхвърли най-едрият от похитителите и заплашително изръмжа: — Почакайте, още нищо не сте видели!

Сложиха им пластмасови белезници и ги принудиха да легнат на пода. Миг преди да се затръшнат вратите и ванът да потегли, Рийл успя да зърне фаровете на две приближаващи се коли. Май сме цял кортеж, помисли си тя.

Настилката беше доста неравна и двете жени започнаха да се плъзгат насам-натам по пода, когато ванът увеличи скоростта. Насядалите от двете им страни мъже се възползваха от това, за да ги ритат и блъскат.

— Там ви е мястото, кучки! — изкрещя един от тях под бурния смях на останалите. — В прахта!

Според изчисленията на Рийл пътуваха около час, преди колата да позабави ход. През това време направиха много завои, поемаха дори в обратна посока. Шофьорът вероятно предприемаше тези маневри за заблуда на евентуалните преследвачи.

В близост до тях се разнесе боботенето на мощни мотоциклети, засвириха клаксони. Сякаш банда рокери приветстваше своите нацистки приятели. Някакъв камион с рев профуча покрай вана.

Десетина минути по-късно съвсем намалиха ход, преодоляха серия дупки по настилката и най-после спряха. Вратите се отвориха. Пленените жени бяха изправени на крака и избутани навън.

Рийл се обърна и нанесе силен ритник на един от похитителите, който я плесна по задните части. В отговор той я блъсна и тя падна, лишена от опората на ръцете си. Мъжът се изсмя, сграбчи конската й опашка и я дръпна да става. Миг по-късно престана да се смее, защото коляното на Рийл потъна в слабините му и той се просна в прахта с посивяло лице.

Колегата му наблизо измъкна пистолет и го насочи към главата й.

— Достатъчно! — обади се един глас.

Рийл вдигна глава и срещна погледа на Леон Дайкс.

Беше облечен в черна есесовска униформа, почти невидима в мрака. Виждаха се само червените ленти на ръцете му, които наподобяваха кървави рани.

— Поканете гостите да влязат — заповяда Дайкс, изчака Рийл да се приближи и подхвърли с любезна усмивка: — Радвам се да те видя, Сали.

Той погледна младата жена.

— А това е Ева, така ли?

— Лора — студено го поправи Рийл.

— Наистина ли е тя? — подхвърли той. — Всъщност това лесно може да се провери.

Въведоха ги в малка стая и вратата се затръшна. Към тях пристъпи един мъж, който държеше нещо в ръце. След това устите на пленниците бяха насилствено отворени и мъжът взе проби от вътрешната страна на бузите им.

— На мен също ми взеха ДНК проба — подхвърли Дайкс и вдигна малката запечатана епруветка, която държеше в ръка. Мъжът извади още две подобни стъкленици и внимателно сложи вътре найлоновите клечки с памучни върхове. — След двайсет и четири часа ще бъдем абсолютно сигурни дали е моето дете. — После пристъпи към Рийл и я сграбчи за рамото. — Ако да — чудесно! — Свободната му ръка погали лицето на жената, която инстинктивно се дръпна. — Но ако не е, ти ще умреш, Сали — добави с равен глас Дайкс. — А тя ще стане моя наложница. Джули пък ще бъде майка на детето ми. Във всички случаи печеля.

— А ако е твоето дете? — рязко попита Рийл.

— Пак ще спечеля, защото ще умреш по ужасяващ начин. Така ще остана с дъщеря си, която ще ми роди още деца. А когато ми омръзне, Джули ще заеме мястото й.

Дайкс леко шляпна жената по бузата.

— А на мен бързо ми омръзва — добави той. — Що се отнася до теб, Сали, ти никога не можеше да задържиш вниманието ми. Това беше основната ти слабост.

— Значи думата ти не означава нищо, така ли? — гневно процеди Рийл.

— Напротив, думата ми е ненарушима, но само когато я давам на равни. Ти никога не си ми била равна и няма да бъдеш. Ти си нищожество. Спокойно би могла да си еврейка или негърка. Или, Бог да ни е на помощ — мексиканка!

— В едно нещо си прав — сухо отвърна Рийл. — Не си ми равен! Къде е Джули?

— Защо да ти позволявам да я видиш?

— Защото можеш. И защото го искаш. Няма друг начин да покажеш, че държиш и двете ни в своята власт. Хайде, признай го и давай да вършим работа.

— Никак не си глупава — усмихна се Дайкс.

Той махна на двама от хората си, които изведоха жените от стаичката и ги поведоха към една врата в дъното на тесен коридор. Отключиха я и ги блъснаха вътре толкова силно, че те паднаха на пода.

— Джесика?! — ахна Джули и се втурна да им помогне.

— Добре ли си, Джули? — попита Рийл и загрижено се вгледа в подутото й лице.

— Да, нищо ми няма — каза момичето и отправи любопитен поглед към другата жена.

— Това е Лора — представи я Рийл. — Моята дъщеря…

— Но защо дойдохте, за бога? — възкликна Джули. — Те ще ви убият!

— Всичко ще бъде наред — поклати глава Рийл, огледа стените за подслушвателни устройства и за двайсет секунди откри две. — Всичко ще бъде наред.

— Здравей, Лора — протегна ръка момичето. — Аз съм Джули Гети.

Лора направи неуспешен опит да се усмихне. Явно умираше от страх.

— Защо я доведе тук? — попита Джули.

— Нямах избор. Иначе щяха да те убият.

— А сега ще убият и трите ни!

— Не, ще убият само мен.

— Правилно — обяви Дайкс, който се беше изправил на прага. — А сега да се опознаем — добави с усмивка той и протегна ръка.

— Не! — извика Рийл и застана пред Лора.

— Нямах предвид нея, а теб, Сали — разшири се усмивката на Дайкс. — Може би трябваше да кажа да се опознаем отново.