Мишената

16

Роби се събуди пръв. Липсата на прозорци му пречеше да се ориентира за времето. Ръчните им часовници бяха прибрани още при пристигането. Той се надигна до седнало положение и започна да разтрива слепоочията си, за да прогони болката. После протегна врат и надникна към долното легло, на което спеше Рийл.

Движенията го принудиха да преглътне горчивите останки от повръщано, полепнали по гърлото му.

— Гадно е, нали?

Рийл беше отворила очи и го гледаше.

— Не бих искал да го изпитвам всеки ден — каза той и скочи на пода.

Рийл сви крака и с жест го покани да седне.

— Защо го правят? — попита тя. — Едва ли вярват, че ще подпишем някакви признания.

Роби хвърли поглед към подслушвателните устройства, но тя тръсна глава.

— Изобщо не ми пука дали ни чуват или не! — Надигна се до седнало положение и изкрещя: — Няма да подпишем лайняните ви признания!

Очите й се спряха върху лицето на Роби, който се усмихваше.

— Какво?

— Нищо, Джесика — сви рамене той. — Харесвам финеса ти.

Тя понечи да му се озъби, но в следващия миг се разсмя.

Той се присъедини към нея.

След което и двамата утихнаха, доловили приближаващи се стъпки.

Вратата се отвори и те инстинктивно се отдръпнаха назад в очакване на поредното изпитание. Бяха твърдо решени да се съпротивляват с всички сили на извеждането си от килията.

Но на прага стоеше Еван Тъкър.

Роби стрелна с поглед Рийл. Тя изглеждаше доста застрашително, сякаш всеки момент щеше да се нахвърли върху директора на ЦРУ. Той вдигна ръка да я спре, но реакцията й се оказа съвсем друга.

— Добро утро, директоре — любезно поздрави тя. — Добре ли спахте тази нощ? Защото ние си починахме прекрасно — нещо, което не сме правили от години!

Тъкър отвърна с нещо като усмивка и побърза да седне на стола срещу тях. Костюмът му беше доста измачкан, а яката на ризата му беше зацапана. Сякаш беше стигнал до тук с примитивен транспорт, който не отговаряше на поста му.

— Знам какво се е случило с вас снощи, защото беше по моя заповед — директно отвърна той.

— Хубаво е, че си признавате — кимна Роби. — Защото водното мъчение е забранено от закона.

— Това важи само за разпитите на задържани — спокойно отвърна Тъкър. — Но вие не сте задържани, а процедурата не е била използвана за целите на разпита.

— Поискаха да подпишем признания — подхвърли Рийл.

— Обикновен трик. Няма признания, които трябва да подписвате.

— Оня тип снощи твърдеше друго — отбеляза Роби. — И доста подробно ни описа условията, при които трябва да стане това.

— Действал е по предварителния сценарий. Но признания няма.

— Какъв тогава е смисълът? — попита Рийл.

— Да проверим дали все още ви бива. Предстоящата ви мисия не изключва риска да бъдете заловени, а врагът е известен с разнообразието от средства за пречупване на пленниците, включително водно мъчение. В нашата работа не е достатъчно да стреляш точно, както знаете…

— Това означава ли, че не става въпрос за лично отношение към мен? — попита Рийл. — Нима очаквате да ви повярваме?

— Не ме интересува дали вярвате или не. Моята позиция към теб е пределно ясна: уби двама от хората ми и не си плати за това. Мисля, че тая работи вони, при това яко. Ако питат мен, трябва да си в затвора, но за съжаление, не ме питат. Чакат ме нови задачи, вас — също. Моята работа е да предпазвам тази страна от външни заплахи, а вие двамата сте инструментите, с които трябва да върша това. Ще ви използвам когато и както намеря за добре. Ако реша да ви тествам до краен предел, значи точно така ще стане. Но ако не сте сигурни, че ще се справите, трябва да ми кажете още сега. Веднага ще сложим точка на глупостите.

Директорът млъкна и ги погледна очаквателно.

— А какво ще стане, ако се откажем? — попита Роби.

— Мисля, че може да се уреди. Но тогава партньорката ти ще има всички шансове да бъде осъдена за убийство. Ти също, като съучастник.

— А ако останем с риск да бъдем убити от неприятеля или от своите, няма да бъдем изправени пред съда, така ли? — попита Рийл.

— Очаквала ли си нещо по-щедро от това? — скептично я изгледа Тъкър. — Имаш шанс поне частично да изкупиш вината си, като приемеш сегашните изпитания, а след това се справиш и с предстоящата мисия. Другият вариант е да зарежеш всичко и да избягаш, но това ще бъде съвсем различна игра. Изборът е твой. Но трябва да го направиш веднага, защото нямам време за чакане.

— Затова ли сте тук? — изгледа го Роби. — Да поставяте ултиматуми?

— Не. Тук съм, защото е крайно време да ви изясня мотивите си. Никой не възнамерява да ви ликвидира. Аз съм толкова претрупан с работа, че дори не съм си помислил за това. Всички сме само бурмички в общата схема и имаме шанс да направим нещо изключително важно, за да превърнем света в много по-добро и по-сигурно място. Но за тази цел трябва да съм хиляда процента сигурен, че сте с мен. В противен случай сте безполезни. Пак повтарям — решението е ваше. И трябва да го чуя веднага.

Той млъкна и ги погледна.

Пръв се обади Роби.

— Приемам — обяви той.

— Аз също — кимна Рийл.

— Радвам се — отвърна Тъкър, след което стана от стола и изчезна през отворената врата.

Роби и Рийл нямаха време да разменят дори една дума, защото от коридора долетя нов, по-различен шум.

Секунди по-късно се появи редник, който буташе количка пред себе си. На нея имаше най-различни закуски и голяма кана с кафе. Друг войник донесе два сгъваеми стола, които разтвори около масата.

Рийл и Роби не помръднаха през цялото време. Спогледаха се, след като бойците се оттеглиха.

— Дали не са решили да ни почерпят с цианкалий? — подхвърли Роби.

— Не ми пука, защото умирам от глад! — отсече Рийл.

Настаниха се около масата и нападнаха храната. Между залците отпиваха големи глътки горещо кафе. Проговориха едва когато се облегнаха назад, сити и пълни с енергия.

— Никога не подценявай положителния ефект на храната върху самочувствието — подхвърли Рийл.

— Дано не са решили да поохранят телето, преди да го поведат към кланицата — поклати шава Роби.

— Искаш да кажеш, че това беше последната ни храна преди екзекуцията?

— Не знам какво да кажа. Преди появата на Тъкър бях убеден, че с нас е свършено, но сега вече не съм толкова сигурен.

— Струва ми се странно, че е бил толкова път, за да ни съобщи нещо, което знаем — въздъхна тя.

— Мислиш ли, че беше искрен?

— О, я стига! Лъжеше безсрамно.

— Но защо? — изгледа я Роби.

— Шпионите по принцип лъжат. Вероятно е решил да си покрие задника заради водното мъчение.

— Защо му е да го прави? Ние не сме в позиция да се оплачем на профсъюза, нали?

Отвън долетяха нови стъпки и те инстинктивно грабнаха ножовете, оставени до чиниите. Оказа се, че е едно от войничетата, дошло да прибере посудата. Колегата му им направи знак да го последват и ги поведе към банята. Взеха по един душ и се преоблякоха в чисти дрехи.

— Това ме шашка повече от водното мъчение — прошепна в ухото му Рийл по обратния път към килията. — Изведнъж станаха много любезни!

— Може би такива са заповедите на Тъкър — прошепна в отговор Роби.

— Трудно ми е да го повярвам.

Оставиха ги на спокойствие в продължение на четири часа. После се появи един редник, който разпореди да облекат спортни екипи. Качиха ги в един джип и поеха към гората, покриваща най-далечния край на периметъра.

Времето не беше лошо. Четири градуса над нулата, малко облачно, но слънцето беше високо в небето и температурата се повишаваше. Роби прецени, че е някъде към два следобед.

Джипът изчезна. Секунди по-късно на пътеката се появи дребната фигура на Аманда Маркс, напуснала прикритието на дърветата. Беше в екип за бягане и с маратонки „Найк“.

— Надявам се, че сте нахранени и отпочинали.

— И най-вече чисти — каза Рийл. — Нека не забравяме това.

— В такъв случай да потичаме, а?

Без да чака отговор, Маркс им обърна гръб и започна да се отдалечава по пътеката. Роби и Рийл си размениха объркани погледи, след което я настигнаха и заеха позиции от двете й страни.

— Знаехте ли за посещението на Тъкър? — попита Рийл.

— Разбрах в последната минута. За какво си говорихте?

— Нищо ли не ви е казал? — изгледа я Роби.

— Ако беше, нямаше да ви питам.

— Искаше да ни съобщи, че присъствието ни тук не е резултат от лична вендета. Каза, че не сме били подложени на водно мъчение с цел да признаем някаква вина, а за да проверят дали ще издържим, ако попаднем в плен на врага.

— Повярвахте му, така ли? — подхвърли Маркс.

— Вие не бихте ли му повярвали?

— Не знам. Наистина не знам. Той е много по-сложен човек, отколкото си мислех.

— Не му вярвам! — отсече Рийл.

— Ако бях на твое място, и аз не бих му повярвала — отвърна Маркс.

— Да разбирам ли, че храната, банята и всичко останало бяха ваше дело?

— Е, със сигурност не беше дело нито на директора, нито на Андрю Виола…

— Виола? — изненадано я погледна Рийл. — И той ли е забъркан?

— Очаквах, че ще го познаете по време на малкия воден сеанс — отвърна Маркс. — Доколкото ми е известно, сте се засичали тук и сте работили заедно при няколко мисии.

— Така е, но не го разпознах.

— Сигурно си мислила за нещо друго — сухо рече Маркс и се извърна към Роби. — Ти познаваш ли Виола?

— Само съм чувал за него. Бил много добър.

— Солиден като скала — кимна Маркс. — Никога не се отклонява от устава.

Рийл и Роби си размениха бързи погледи.

— Затова ли сме тук? — подхвърли тя. — Да говорим открито?

— Нека ти отговоря по друг начин. Тази сутрин вече съм пробягала шестнайсет километра. Това означава, че нямам причини да съм тук.

— Значи Виола е отборен играч — подхвърли Роби.

— А вие не сте — добави Рийл.

— Напротив.

— А малкият воден сеанс снощи?

— Идеята не беше моя. Нито пък ми беше възложено да го ръководя. Това беше работа на Виола.

— Изненадана съм, че не го видях в обекта преди това — подхвърли Рийл.

— Беше повикан специално за споменатата „сесия“ — отвърна Маркс.

— От Еван Тъкър? — попита Роби, докато размахваше ръце и въртеше глава във всички посоки.

— Не съм сигурна, но не бих се изненадала. Виола е агент от висока класа. Не биха му възложили второстепенни задачи. Поне аз, в качеството си на заместник-директор…

— Но защо Тъкър не е възложил мръсната работа на вас? — попита Роби.

— Нима сте отказали да ни подложите на водно мъчение? — добави Рийл.

— Изобщо не ме е питал — отговори Маркс, след като пробяга десетина метра.

— А как щяхте да постъпите, ако ви беше попитал? — не се отказваше Рийл.

— Никога не съм била привърженик на изтезанията, най-малко пък върху собствените ни хора.

— Тъкър очевидно е бил наясно с това и затова не си е направил труда — отбеляза Роби. — Виола явно не е имал подобни проблеми.

— Той никога не би нарушил директна заповед. Така е устроен.

— Не разбирам как е възможно Тъкър да е очаквал, че ще подпишем фалшиви признания — подхвърли Рийл. — Дори и след изтезанията…

— Той не от ЦРУ и никога не е бил — отговори Роби. — Няма нищо общо с разузнаването. Получил е директорското място в резултат на политически игри. Със сигурност е бил убеден, че водното мъчение е универсално средство за всички.

— Все едно че такива признания се приемат в съда — добави Рийл. — Според мен се е надявал да ги подпишем въпреки глупостите, с които ни напълни главите…

— Мисля, че не би ги използвал в съда — поклати глава Маркс.

— Тогава за какво са му? — стрелна я с поглед Рийл.

— Може би, за да докаже на президента, че ние сме гаднярите — отвърна Роби.

— С надеждата, че президентът ще подпише заповедта за вашето ликвидиране — добави Маркс. — Вероятно си давате сметка, че няма как да си опразните бюрата, а след това да ви изпратят до изхода.

— Ако Тъкър наистина мисли по този начин, Америка е в сериозна беда — поклати глава Рийл.

— Не знам — въздъхна Роби. — Може би просто е искал да ни убие.

— Или само да ни причини болка — подхвърли Рийл.

— В това отношение успя — мрачно отвърна Роби.

Рийл се закова на място, с което принуди и другите двама да спрат.

— Е, отново изниква въпросът защо вършите всичко това, госпожо — каза тя.

Маркс тичаше на място с отпуснати крайници.

— Аз съм отборен играч, Рийл — отвърна тя. — Изобщо не се съмнявай в това.

— Но?

— Но имам граници. Водното мъчение е една от тях.

— Друго?

— Тъкър настояваше да ви докарам до предела на силите ви и отвъд него. Наистина искаше да се увери, че сте готови за изпълнението на предстоящата мисия. Или че не сте. Да знае със сигурност.

— А сега?

— Сега не знам. В инструкциите му се долавяше една особена нотка. Сякаш не искаше никой от вас да излезе от тук…

— А вие решихте да игнорирате тези нотки, така ли?

— Реших, че това не може да бъде вярно — отсече Маркс.

— Или сте убедили себе си, че не може да бъде вярно — подхвърли Роби.

Маркс пое напред и двамата я последваха.

— Къде е нашето място във всичко това? — попита Рийл.

— Не знам — призна Маркс. — Но мога да ви кажа, че отсега нататък ще тренирам заедно с вас.

— Защо? — попита Роби.

— За да ни пазите? — добави Рийл.

— Просто ще тренирам с вас.

— Това не е нито ваш проблем, нито ваша битка — рече Роби. — Не си заслужава да рискувате кариерата си при евентуален провал.

— Правилно отбеляза, че аз съм заместник-директорът, Роби. И нося лична отговорност за всички оперативни агенти. Вие двамата сте такива и аз съм длъжна да полагам грижи за вас.

— Като влизате в надпревара с Тъкър? — възкликна Рийл. — Номер едно срещу номер две? Не е трудно да се отгатне кой ще бъде победителят!

— Може би си права — хладно отвърна Маркс. — Но не забравяй, че номер две винаги дава повече.

— Искате да превърнете Еван Тъкър в свой враг?

— Нищо подобно. Само се опитвам да си върша работата.

— Но вашата работа е да изпълнявате заповеди — отбеляза Роби.

— Моята работа е да изпълнявам задълженията си на заместник-директор по най-добрия начин — отсече Маркс. — И точно това ще направя.

Тя ускори крачка и ги остави на десетина метра зад себе си. Вероятно за да им даде възможност да обсъдят това, което току-що им беше казала.

— Мислиш ли, че е искрена, или се преструва, че е на наша страна по някакви скрити причини? — попита Рийл.

— Не знам — отвърна Роби. — Изглежда искрена. А и защо да търси приятелството ни? Тя ни доведе тук и може да прави с нас каквото си пожелае.

— Но не го прави — замислено отвърна Рийл.

— Все още не — поправи я Роби.

— А как ще действаме?

— Ще изчакаме да видим как ще се развият нещата. Това е всичко, което можем да направим.

— А ако казва истината?

— Това като нищо би я превърнало в косвена жертва. Убеден съм, че на Еван Тъкър изобщо не му пука кой ще му се изпречи на пътя.

Рийл забави крачка, после спря.

— Какво има? — обърна се да я погледне той.

— Много хора са в опасност заради мен, Роби. Ти, Маркс, Джули и всички останали, които познавам.

— Не ставай глупава.

— Току-що го каза: всеки, който му се изпречи на пътя. А той е поел по този път с единствената цел да стигне до мен. Нека не се заблуждаваме, аз съм тази, която иска.

— И какво?

— Трябва да се справя сама, Роби.

— Да се справиш сама? Срещу цялото ЦРУ?

— Не искам да излагам на опасност нито теб, нито когото и да било. Стига толкова. Дори не мога да преброя случаите, при които ти можеше да загинеш заради мен.

— Помниш ли какво ти казах под онзи проливен дъжд, Джесика?

— Помня, но…

— На никого не съм казвал подобни думи. Никога!

Очите на Рийл проблеснаха след неочакваното признание. Но непоколебимата твърдост се завърна в тях само секунда по-късно.

— Тук оцеляването е изключено, Роби. Какво мислиш, че ни чака след снощното давене? Взвод за екзекуции?

— Ще го посрещнем заедно, каквото и да е то. По този начин удвояваме шансовете си за оцеляване.

— Напротив. Удвояваме само бройката на жертвите.

— Да вървим. Маркс натрупа значителна преднина и като нищо ще реши довечера да ни остави без десерт…

Роби се обърна и затича по пътеката. Рийл изчака няколко секунди, поклати глава и пое след него. Но тревогата в очите й остана.