Мишената

31

След вечеря Роби откара Джули обратно до дома й.

Рийл седна на един стол в дневната и се огледа. Ставаше късно, но тя нямаше къде да отиде. Малката хижа на Източния бряг вече не съществуваше. Имотът в Кийстоун Стейт също. Нямаше как да се върне там след всичко, което се беше случило. Може би трябваше да отиде в хотел, но в момента нямаше сили за това. Искаше само да остане върху този стол, да затвори очи и да не мисли за нищо.

Но не беше писано да се случи.

Телефонът й звънна. Тя сведе очи към дисплея и едва не подскочи. Нямаше как да забрави този номер.

Но притежателят му не се беше обаждал от години. От много години.

По всяко друго време би вдигнала. Беше програмирана да го прави.

Май и до днес.

— Ало?

— Още ли помниш този номер? — попита мъжки глас.

— Да. Учудвам се, че след толкова години все още е същият.

— Държавната бюрокрация действа бавно, ако изобщо действа. Получих няколко повишения през годините, но номерът си остана непроменен. Когато ми докладваха за молбата, аз им отговорих, че ще се заема лично. За мен беше и си оставаш много специален случай.

— Каква молба? — учуди се Рийл.

Той не отговори веднага. Изтекоха няколко дълги секунди, преди да каже:

— От баща ти.

В първия момент Рийл не беше в състояние да отговори. Сякаш една ръка се беше надигнала от гроба, за да й затвори устата.

— Нямам баща.

— Това е вярно във всеки смисъл на думата освен в биологическия. А последното желание на биологическия ти баща е да те види, преди да умре.

— Нямам никакво желание да го виждам.

— Очаквах този отговор и изобщо не те обвинявам.

— Още ли е в затвора?

— Разбира се. На същото място, в Алабама. И никога няма да излезе от там. В момента лежи в затворническата болница с рак в последен стадий. Казаха ми, че в подобно състояние не могат да го екзекутират. Такъв е законът. Но жив няма да излезе от там.

— Добре. Смъртоносната инжекция действа бързо, но ракът е бавен. Колкото повече се мъчи, толкова по-добре. Дори адът е прекалено комфортен за него. Родил се е мръсник и ще си умре мръсник. Никой няма да скърби за него.

С всяка изречена дума гласът й ставаше все по-силен.

— Знам. Но аз съм само вестоносецът, Сали.

— Отдавна не използвам това име.

— Е, аз знам само него, защото отказаха да ми съобщят името, което ползваш сега.

— Ясно.

— Виж какво, дори не бях сигурен, че трябва да те занимавам с това. Но в крайна сметка стигнах до заключението, че ти трябва да решиш, а не аз. Звъннах тук-там. В резултат ми дадоха телефона ти, но не и името, което използваш. Дадоха ми право на едно обаждане. Ти сама трябваше да решиш дали да вдигнеш. Дори това нямаше да направят, ако не бях колега агент. Сигурно си превъртяла, като си видяла номера…

— Така е — отвърна тя. — Прекрасно знаеш, че отдавна съм извън Програмата. Много отдавна.

— Права си, знам. Но той също е бил наясно, че това е единственият начин да стигне до теб. Вероятно е знаел, че си в Програмата. И не го е забравил въпреки годините.

— Това няма значение, защото няма да отида.

— Не мога да споря с теб.

— Колко живот му остава?

— Какво? О, не знам… Не ми казаха. Според лекарката, с която разговарях, състоянието му е изключително тежко. Дори се чудеше какво все още го държи. Предполагам, че може да си отиде всеки ден. След което най-после можеш да забравиш за тези призраци…

Рийл кимна машинално, потънала в мислите си.

— Благодаря, че се обади — рече на глас тя.

— Е, бих искал да е по друг повод. За мен ти ще си останеш незабравима, Са… Или както там ти е сегашното име…

— Джесика. Казвам се Джесика.

— Добре, Джесика. Много вода изтече, но аз не мога да те забравя. А съдейки по препятствията, които трябваше да преодолея, за да се свържа с теб, трябва да си станала голяма работа. Радвам се. Винаги съм бил сигурен, че ще направиш нещо значимо с живота си.

— Не бих определила живота си като „нещо значимо“ — поклати глава тя.

— Както и да е. Във всички случаи ти желая много късмет. А ако имаш нужда от нещо, обади ми се. Знам, че вече не си в Програмата, но аз продължавам да мисля за теб.

— Благодаря. Наистина оценявам това.

— А старецът ти да върви по дяволите.

Рийл прекъсна връзката и се втренчи в телефона.

Когато Роби се върна, тя все още гледаше дисплея.

— Какво има? — попита той, съблече палтото си и седна до нея.

— Нищо. Как е Джули?

— Добре е. Призна, че по пътя насам сте си поговорили, но не ми каза за какво.

— Това хлапе все повече ми харесва.

Очите на Роби се плъзнаха по телефона и спряха върху лицето й.

— Какво има, Джесика?

— Получих едно обаждане.

— От кого?

— От Програмата за защита на свидетелите.

— Но ти отдавна си извън нея.

— Стигнали са до мен по заръка на друг човек.

— На кого?

— На баща ми. Ърл Фонтейн.