Мишената

44

— Чанг-Ча Ии?

Чанг-Ча вдигна глава и погледна мъжа срещу себе си. Беше нисък и слаб, с тъмна коса и квадратни очила.

— Да?

— Последвайте ме, моля.

Поеха по дълъг коридор. Мъжът забави крачка и се изравни с нея.

— Разбира се, ние добре ви познаваме, другарко Ии — подхвърли той. — В нашите кръгове вие сте жива легенда. Национален герой.

— Не съм герой, другарю, а просто човек, който изпълнява задачите, поставени от родината. Герой е нашият Велик вожд, герои са неговите баща и дядо. Те са истинската гордост на родината ни.

— Разбира се, разбира се — бързо закима мъжът. — Не бих искал да кажа нещо, което да…

— Не съм и си помислила друго — прекъсна го тя. — Нека спрем дотук.

Човекът поруменя и само кимна.

Въведоха я в малка стая с дървена ламперия и мигаща луминесцентна лампа на тавана. Светлината потрепваше толкова интензивно, че ако не беше свикнала с проблемите на електрозахранването в цялата страна, Чанг-Ча би получила мигрена.

Тя седна край маса с издраскана повърхност и сключи ръце в скута си. Погледна към бетонния под и се запита дали циментът е бил произведен в някой от трудовите лагери. Затворниците бяха много добри в този занаят. Може би защото трудната, опасна и нездравословна работа се изпълняваше по-добре от роби, отколкото от свободни хора. Или които се мислят за такива.

Вратата се отвори и в стаята влязоха двама мъже. Единият беше генералът, пред когото Чанг-Ча изложи неоспорими доказателства за вината на Пак и пусна записа на гласа. Знаеше, че този човек е един от преданите последователи на Пак — нещо, което насочваше подозренията към него. А това означаваше, че е готов на всичко, за да демонстрира лоялността си. След което щеше да се погрижи да я накаже за компрометирането на близкия си другар. Другият мъж носеше тъмен костюм с бяла риза без вратовръзка. Ризата беше старателно закопчана догоре. В ръката му се поклащаше обемисто куфарче.

Седнаха и любезно я поздравиха.

Тя почтително сведе глава и зачака. Отдавна беше усвоила правилото да отваря уста само в отговор на поставените й въпроси. В противен случай имаше опасност да я заподозрат, че разсъждава. А тя не искаше това.

— Планът се развива добре, другарко Ии — започна генералът. — Скоро ще бъдеш готова за великата си мисия в полза на родината.

Тя кимна.

Цивилният пое разговора.

За секунда Чанг-Ча си позволи леко разсейване. Колко съвещания беше провела в компанията на военни и цивилни? Всички те говореха много, но рядко казваха нещо, което да не й е известно. Цивилният извади три снимки от джоба на сакото си и тя отново насочи вниманието си към него.

Първата беше на жена. Тъмнокоса и красива. Сините й очи контрастираха с цвета на косата й. Ефектът беше забележителен — косата ставаше някак по-мека и подчертаваше очите й.

— Първата дама на Съединените американски щати — обяви мъжът с костюма.

— Империята на Злото, която иска нашето унищожение — бързо добави генералът.

Чанг-Ча знаеше коя е тази жена. Беше виждала снимката й при своите чести пътувания в чужбина.

— Името й е Елинор Кашън — добави Костюма.

Тя знаеше и това, но само кимна.

Той посочи следващата снимка. Момиче на около петнайсет. Чанг-Ча веднага се досети кое е то. Тъмноруса коса и голяма прилика с жената.

— Клеър Кашън, дъщерята на Първата дама — поясни той.

Тя отново кимна. Предположението й беше вярно.

На третата снимка беше запечатано десетгодишно момче, чиято коса беше като на жената, но имаше меките кафяви очи на момичето.

— Томас Кашън-младши, кръстен на баща си, президента на Съединените щати — обяви Костюма.

— Това са мишените — ненужно добави генералът.

— Доколкото разбирам, те трябва да бъдат ликвидирани едновременно — подхвърли Чанг-Ча.

— Абсолютно — рече Костюма.

— От теб, другарко Ии — добави генералът.

Чанг-Ча веднага усети нотката на враждебност в тона му. Този човек би трябвало да се държи по-предпазливо.

— Разумно ли е да се очаква един човек да убие и тримата едновременно? — попита тя.

— Представиха те като велик воин, Чанг-Ча — каза генералът и я изгледа предизвикателно. — Нима ще се окаже, че не е така?

— Поласкана съм от тези думи — скромно се поклони тя. — Но не бива да допусна суетата да попречи на изпълнението на една толкова важна мисия. Аз я разглеждам логично — като човек, който и друг път е изпълнявал подобни задачи.

— Може ли по-конкретно? — рече Костюма.

— Трите мишени непрекъснато ще бъдат охранявани от агенти на Сикрет Сървис. Отделни екипи за всяко от децата и за Първата дама. Когато пътуват заедно, тези екипи се обединяват и се превръщат в значително по-сериозен противник, отколкото когато охраняват своите обекти поотделно.

Костюма се замисли, но генералът размаха ръце и с презрение отсече:

— Изключено! Нима предлагаш да изпратим в САЩ три отделни екипа за изпълнение на задачата? Това би означавало разпръскване на силите и сериозна опасност от провал. Пропадне ли една атака, със сигурност ще пропаднат и останалите! — Той грабна снимките от масата и ги разпръсна като карти за игра. — Ударът трябва да бъде нанесен едновременно срещу всички. Няма алтернатива. — Показалецът му отново се насочи към нея. — А ти ще си тази, която ще натисне спусъка, другарко Ии! По всичко личи, че нямаш проблем със свалянето на влиятелни генерали у нас. Което означава, че мисията в Америка ще бъде за теб детска игра.

— Свалям само онези генерали, които са предатели — отвърна с равен глас Чанг-Ча.

В първия момент генералът понечи да се усмихне на думите й, но после изведнъж се втренчи в нея.

— Нима ме обвиняваш в… — започна той.

— Никого не обвинявам — прекъсна го Чанг-Ча.

Костюма вдигна ръка.

— Излишно е да се караме помежду си — рече той. — Великият вожд няма да остане доволен. Но в думите на другарката Ии има логика. Тя е изпълнявала дълга си и е била богато възнаграждавана от нашия Вожд.

Изявлението му моментално изтри гнева от лицето на генерала.

— Колегата ми е прав — примирено въздъхна той. — И ти също, другарко Ии. Разкрила си един предател, което е било твой дълг.

— Но въпреки това ще работя сама?

— Няма да бъдеш сама — отговори генералът, а Костюма само кимна. — Ще те придружава цял екип, но тези американци ще умрат от твоята ръка. — Успя да окачи нова усмивка на лицето си и добави: — Ти си жена, другарко Ии. Американците винаги са проявявали слабост към твоя пол. Те не вярват, че една жена може да им причини зло.

Чанг-Ча замълча и го загледа втренчено. Генералът неспокойно се размърда и отмести очи.

Костюма извади тънка папка от куфарчето си и й я подаде.

— Това е предварителният доклад за трите мишени. Трябва да го запомниш наизуст, а след това ще получиш и още информация.

— Има ли конкретен план за времето и мястото на нападението? — попита Чанг-Ча.

— Работим по въпроса. Имаме няколко варианта, от които ще изберем най-добрия. Междувременно ти прочети тези материали и започвай подготовката си. Обърни внимание и на английския си. Съвсем скоро ще получиш документите за влизане в Съединените щати — твоите и тези на екипа ти. Очакваме да бъдеш готова за действие по всяко време.

Тя стана, пое папката и я пусна в чантата си.

Генералът събра снимките и й ги подаде.

— Ще ти трябват, другарко Ии — рече той, изгледа я със снизхождение и добави; — Трябва да изучаваш тези лица до момента, в който ще ги ликвидираш.

Чанг-Ча мълчаливо прибра снимките и тръгна към вратата.

Взе метрото до дома си. Последните няколко пресечки извървя пеша. Размина се с няколко души, без дори да ги погледне, но въпреки това не пропусна да засече мъжа, който я следеше. Стигна до блока и изкачи стълбите към апартамента си. Там си направи чай и включи уреда за ориз. След това седна до прозореца и отвори чантата си.

Преди да извади папката и снимките, надникна към улицата. Преследвачът не се виждаше, но беше някъде наблизо. Тя усещаше присъствието му.

Остави настрана снимката на майката и насочи вниманието си към момичето. Клеър Кашън. Според информацията беше на петнайсет, родена през март. Учеше в училище, носещо името „Сидуел Френдс“. Продължи да чете. „Сидуел“ се оказа основана от квакерите смесена гимназия, разположена в комплекс от хубави сгради. Докладът съдържаше необходимите детайли. Оказа се, че квакерите са религиозна група, която се гордее със своята вяра в ненасилието. Доста глупав принцип за основаване на религия, помисли си Чанг-Ча. Никой не може да изключи насилието, защото то често се оказва необходимо. А когато повечето религии го използват рутинно, онези, които не го правят, са под постоянната заплаха от унищожение.

Тя продължи да чете, като от време на време поглеждаше през прозореца. Преценяваше фактите, преди да ги запечата в главата си. Но скоро се разсея и започна да мисли за други неща.

По всичко личеше, че „Сидуел Френдс“ е много престижно място, където учеха деца от известни фамилии. След отличното образование там много от тях отиваха в елитни университети. Като Харвард, за който беше чувала, и Станфорд, за чието съществуване не знаеше. Беше посещавала Близкия изток, където момичетата в някои държави не получаваха никакво образование. Явно тамошните власти бяха решили, че не си заслужава да обучават момичетата, но Чанг-Ча смяташе, че те струват повече от момчетата.

Момичетата в Северна Корея получаваха образование с изключение на онези, които бяха в трудовите лагери. В „Йодо“ тя ходеше на училище не за знания, а само за да се научи да смята, да пише и да признава греховете си. Много скоро след това я изпратиха на работа в мината.

Докато разглеждаше хубавите сгради на „Сидуел Френдс“, в душата й потрепна някакъв копнеж.

После се прехвърли на момчето, Томас-младши. Той учеше в „Сейнт Олбънс“. Според папката това беше името на първия британски мъченик свети Олбън. Сградите бяха от камък и приличаха на замъци. Прекрасни сгради, в които за разлика от „Сидуел Френдс“ се учеха само момчета.

Булдогът беше символът на „Сейнт Олбънс“. Чанг-Ча никога не беше гледала куче, но дори да беше получила този шанс, нямаше да знае какво да прави с него.

В „Йодо“ имаше една хрътка, която се навърташе зад оградата. Веднъж тя беше успяла да я зърне. Стори й се грозна и мръсна, също като нея. Това спомогна за особените отношения, които се установиха между тях. Веднъж, когато се озова зад оградата, за да събира дърва, кучето тръгна след нея и близна ръката й. Тя подскочи и го удари, защото възприемаше всяко докосване като предвестник на брутално нападение. То изскимтя и седна на задните си части с увиснал език. Отворената му уста сякаш се смееше. В големите му очи проблясваха палави искрици.

При следващото й излизане за дърва кучето отново беше там. Този път тя му протегна ръка, за да я оближе. Нямаше какво да му даде, никаква храна. Но и да имаше, не би му я дала. В лагера нямаше човек, който да сподели храната си с куче. Това би било все едно да сподели кръвта и сърцето си. Но тя му позволи да близне ръката й, а след това го погали по главата. Това, изглежда, му хареса.

Чанг-Ча изобщо не чу изщракването на пушката. Но чу изстрела, последван от остро квичене. Кръвта на кучето опръска лицето й, а тялото му се строполи в краката й. Някъде отдалече долетя тържествуващият крясък на пазача, който беше стрелял.

Тя видя как животното потръпна един-два пъти, после застина. Кървавото петно на гърдите му бързо се разширяваше, а езикът му увисна. Чанг-Ча се обърна и побягна. Пазачът продължаваше да се смее. Ако в онзи миг знаеше как би могла да го убие, със сигурност щеше да го направи.

Прибра листовете обратно в папката, напълни една купичка с ориз и започна да се храни, отпивайки малки глътки чай. Ядеше ориза бавно, едва ли не зрънце по зрънце. В един момент вдигна глава и погледна през прозореца.

Мъжът беше там, застанал на ъгъла. Не беше с униформа, но си личеше, че е военен. Може би защото беше забравил да си събуе войнишките ботуши. А може би защото косата му се беше слегнала от носенето на фуражка.

Беше ясно, че я следят. Но не беше ясно защо.

Чанг-Ча имаше няколко предположения, които биха отговорили на този въпрос. Но нито едно от тях не беше добро за нея. Нито едно.

Просто такъв беше животът в тази страна.