Мишената

2

Мъжете бяха напрегнати до крайност. Сякаш целият свят тежеше върху раменете им.

И на практика беше точно така.

Президентът на Съединените щати седеше в края на малката масичка. Намираха се в Ситуационната зала, разположена в подземието на западното крило на Белия дом. Наричан от някои „Навеса за дърва“, комплексът бе построен по времето на президента Кенеди след фиаското в Залива на прасетата. Престанал да вярва на военните, Кенеди бе решил, че пристигащите от Пентагона доклади трябва да бъдат пресявани от личните му съветници по въпросите на разузнаването. За строителството на Ситуационната зала се бе наложило да пожертват залата за боулинг на Труман. През 2006 г. тя бе основно ремонтирана и модернизирана.

По времето на Кенеди залата се бе обслужвала от един-единствен анализатор на ЦРУ, дежурящ двайсет и четири часа без прекъсване. По-късно мястото се бе разширило до цял комплекс, включващ офиси на Министерството на вътрешната сигурност и на шефа на президентския кабинет. Въпреки това управлението на комплекса беше поверено на Съвета за национална сигурност, чиито пет екипа от трийсетина стриктно подбрани служители дежуряха двайсет и четири часа в денонощието седем дни в седмицата. Основната им задача беше всекидневно да информират президента и близките му съветници за най-важните събития, като едновременно с това му осигуряват бърза и обезопасена комуникация с всяка точка на света. Там имаше дори постоянна връзка с Еър Форс 1 — в случай че президентът пътува.

Самата Ситуационна зала беше просторна, способна да побере повече от трийсет души и с огромен видеоекран. Преди преустройството тук беше властвал махагонът, но след него стените бяха покрити с така наречения „шепнещ“ материал, който не позволяваше електронно подслушване.

Тази вечер обаче мъжете не бяха нито в главната заседателна зала, нито в кабинета за докладване на президента. Намираха се в малка зала с два видеоекрана и няколко стенни часовника над тях, показващи времето в различните часови зони. Имаше столове за шестима души.

Заети бяха само три.

Позицията на президента му позволяваше да гледа директно в екраните. Вдясно от него седеше съветникът по националната сигурност Джош Потър, а вляво — директорът на ЦРУ Еван Тъкър.

Толкова тесен беше кръгът на хората, които знаеха за проблема. Към тях всеки момент щеше да се присъедини още един, но чрез видеовръзка. Всички други бяха отпратени, включително персоналът, който работеше в Ситуационната зала. Само един служител отговаряше за предстоящата среща, но без да има достъп до същността на разговора.

Обикновено присъстваше и вицепрезидентът, но в този случай бе решено да минат без него — при неблагоприятен развой на събитията най-вероятно той щеше да оглави държавата, тъй като със сигурност щеше да започне процедура по импийчмънт на действащия президент. Ужасно бе държавният глава да подаде оставка, но ако и вицепрезидентът бе принуден да стори същото, положението ставаше катастрофално. Конституцията предвиждаше изход и при такива почти невероятни случаи — тогава президентският пост се заемаше от председателя на Камарата на представителите. Никой не искаше управлението на държавата да бъде поето от лидера на може би най-нефункционалната политическа група във Вашингтон.

Президентът се прокашля и каза:

— Това може да се окаже най-важната стъпка или да се превърне в Армагедон.

Потър и Тъкър кимнаха. Президентът се обърна към директора на ЦРУ.

— Надявам се, че информацията е абсолютно достоверна, Еван.

— Такава е, сър. Сега не е време да се изтъкват заслуги, но според мен това е наградата ни за почти три години напрегната разузнавателна работа при възможно най-трудните условия. Честно казано, никога досега не сме постигали подобен пробив.

Президентът погледна часовниците над видеоекраните. След това сведе поглед към ръчния си часовник и направи съответните корекции. Изглеждаше така, сякаш за пет минути беше остарял с пет години. Всички американски президенти бяха попадали в ситуации, при които решенията им са се отразявали върху целия свят. Отговорностите на поста не бяха по силите на обикновен човек. Но въпреки това Конституцията постановяваше те да бъдат поети от една-единствена личност.

— Дано да проработи — промърмори той.

— Дано, сър — каза Потър.

— Ще проработи — заяви категорично Тъкър. — И светът ще се превърне в много по-добро място. Имам списък с нещата, които искам да постигна, преди да умра. Това е на второ място, веднага след Иран. Но спокойно би могло да е и на първото.

— Заради ядрените оръжия — добави Потър.

— Естествено — съгласи се Тъкър. — Иран ги иска и за съжаление, вече ги притежава. Остава им само да ги качат на носител, който може да стигне до наша територия. Но ако предстоящата операция бъде проведена успешно, Техеран ще си седне на задника, повярвайте ми. Може би ще успеем да убием с един куршум два заека.

— Запознат съм с историята, Еван — вдигна ръка президентът. — Изчетох всички брифинги и съм наясно какво е заложено на карта.

Единият от екраните примигна и от вградените в стената говорители прозвуча мъжки глас:

— Връзката е установена, господин президент.

Президентът развинти капачката на бутилката минерална вода пред себе си и отпи голяма глътка.

— Започвайте — нареди той.

Екранът примигна още веднъж и оживя. Пред очите им се появи нисък седемдесетгодишен мъж със загоряло, прорязано от дълбоки бръчки лице. На челото му се очертаваше по-светлата ивица от шапката, с която се бе пазил от слънцето. Но в момента той не носеше униформа. Беше облечен в сива куртка с висока и твърда яка.

Очите му бяха заковани в камерата.

— Благодаря, че приехте да се свържете с нас, генерал Пак — рече Еван Тъкър.

Човекът насреща се усмихна.

— Хубаво е да се срещнем лице в лице, както някога — отвърна със силен, но ясен акцент той, наблягайки на обиграната си любезност.

Президентът направи опит да отвърне на усмивката, но не успя. Даваше си сметка, че Пак ще плати с живота си, ако бъде разкрит, но и самият той имаше какво да губи.

— Високо ценим сътрудничеството ви — каза той.

— Целите ни са едни и същи, господин президент — отговори Пак. — За съжаление, ние бяхме изолирани твърде дълго време, но вече удари часът да заемем своето място в международната общност. Дължим го на народа си.

— Напълно сме съгласни с вас, генерал Пак — окуражително подхвърли Тъкър.

— Всичко върви добре — продължи генералът. — После идва вашият ред. Искаме най-добрите ви оперативни работници, тъй като дори и с моята помощ мишената си остава изключително трудна. — Вдигна пръст пред камерата и добави: — Това е броят на шансовете, които ще се открият пред нас. Нито повече, нито по-малко.

Президентът погледна Тъкър, който обяви:

— За операция с такива мащаби ще изпратим най-добрите хора, с които разполагаме.

— Можем ли да сме сигурни в точността на разузнавателните сведения и във вашата подкрепа? — попита Потър.

— Абсолютно — каза Пак. — Споделихме информацията си с вашите хора и те я смятат за достоверна.

Потър погледна към Тъкър, който кимна.

— Ако тя бъде разкрита… — добави Пак, при което и тримата пред екрана се втренчиха в него. — Ако бъде разкрита, аз със сигурност ще изгубя живота си. Но загубите за Америка ще бъдат далеч по-големи. — Замълча, вероятно за да намери точните думи, но очите му останаха заковани в президента. — Това е причината да поискам тази видеоконференция, господин президент. Аз ще жертвам не само своя живот, но и този на моите близки. Така стоят нещата при нас, знаете. Затова искам твърдите ви уверения, че ако поемем напред, ще го правим съвместно и координирано независимо от това, което може да се случи. Погледнете ме в очите и кажете, че ще бъде така.

Кръвта бавно се оттече от лицето на президента. По време на мандата си беше вземал много важни решения, но никое от тях не можеше да се сравнява с това, което предстоеше.

Очите му останаха заковани в Пак. Сякаш беше забравил за Потър и Тъкър.

— Имате думата ми — високо и ясно обяви той.

Генералът се усмихна и каза:

— Това исках да чуя. Заедно напред.

Той отдаде чест на камерата, а президентът без колебание стори същото.

Тъкър натисна бутона на конзолата пред себе си и екранът угасна.

Президентът изпусна дълбока въздишка и се облегна назад в коженото кресло. Беше се изпотил, въпреки че в стаята беше хладно. Вдигна ръка и избърса влажното си чело. Това, което се готвеха да направят, беше абсолютно незаконно и за него се полагаше импийчмънт. Той беше сигурен, че за разлика от предишни президенти Сенатът ще го отстрани.

— „Из долината на Смъртта яздеха шестстотинте“ — прошепна той, но Потър и Тъкър чуха прочутия стих на Тенисън и кимнаха едновременно.

Президентът рязко се извърна към Тъкър.

— Няма място за грешки! — отсече той. — За никакви грешки! Дори и да има най-малко съмнение, че ще се провалим…

— Това е изключено, сър — отвърна Тъкър. — За пръв път ни се случва да имаме свой човек толкова високо в йерархията им. Вие знаете, че миналата година имаше един неуспешен опит за отстраняването му, докато пътувал към столицата. Беше организиран от дребни фигури на вътрешната опозиция, които нямаха нищо общо с нас. Но сегашният удар ще бъде нанесен бързо и чисто. И ще бъде успешен.

— Екипът ти е на място, нали?

— Да, подбран изключително внимателно.

— Подбран? — остро попита президентът. — Кого възнамеряваш да използваш, по дяволите?

— Уил Роби и Джесика Рийл.

— Роби и Рийл?! — заекна Потър.

— Те безспорно са най-добрите, с които разполагаме — убедено добави Тъкър. — Спомнете си какво направиха с Ахмади в Сирия.

Потър внимателно го погледна. Той знаеше всички детайли по въпросната операция, включително и факта, че Рийл и Роби не биваше да оцеляват след нея.

— А миналото на Рийл? — попита президентът. — Ти лично я обвини в действия, които биха могли да доведат до…

Тъкър го прекъсна. Това беше нещо нечувано. Когато президентът говореше, подчинените му мълчаха и слушаха. Но тази вечер Еван Тъкър май виждаше и чуваше само това, което искаше.

— Те са най-добрите, сър — рече той. — А при тази операция ние със сигурност се нуждаем от най-добрите. Както вече споменах, с ваше позволение те ще бъдат специално проверени и инструктирани с оглед представянето им да бъде на максимално високо ниво. Но ако не издържат на проверката, съм подготвил резервен екип, който е добър почти колкото тях и със сигурност има качества да изпълни задачата. Но предпочитанията ни не са на страната на резервния екип.

— А защо просто не изпратим хората от резервния екип? — подхвърли Потър. — Така ще отпадне цялата процедура по подбора и проверката.

Тъкър насочи вниманието си към президента.

— Принудени сме да подходим именно по този начин, сър — каза той. — По ред причини, които вие със сигурност разбирате…

Тъкър се беше подготвял в продължение на седмици за този момент. Внимателно беше проучил биографията на президента и особено времето като главнокомандващ. Дори беше успял да се сдобие с копие на психологическия му профил, направен преди много години — още докато се бе опитвал да влезе в Конгреса. В него се подчертаваше, че е умен и уравновесен човек, но не чак толкова. Това говореше за един малък недостатък. Той не бе готов да признае, че невинаги е най-умният и най-информираният човек в компанията. Някой би казал, че това говори за сила, но Тъкър беше убеден, че става въпрос за уязвимост, от която би могъл да се възползва.

И вече се възползваше.

— Да, да, разбира се — каза президентът.

Лицето на Тъкър остана безизразно, но вътре в себе си той изпусна въздишка на облекчение.

— Аз уважавам както Роби, така и Рийл — приведе се напред президентът. — Но пак ще повторя, че в случая нямаме право на грешка, Еван. Затова трябва да им извадиш душите, за да бъдеш абсолютно сигурен, че са готови за тази мисия. Не успееш ли, изпращаме втория екип, ясно?

— Кристално ясно, сър — отвърна Тъкър.