Мишената

33

Летището беше малко, а от колите под наем бе останала само една. Роби я нае, а Рийл отвори раницата, в която държаха оръжията си.

Подаде пистолета на Роби и седна до него. Той го пъхна в кобура си.

— Какви са законите за притежание на огнестрелно оръжие тук, в Алабама? — попита той.

— Шегуваш се, нали? — изгледа го тя.

— Не, говоря сериозно.

— По принцип в Алабама всеки, който има пулс, може да притежава и огнестрелно оръжие — отвърна тя. — При това в неограничени количества.

Роби запали мотора.

— Благодаря за уточнението — каза той.

— Моля.

Пътуването до затвора щеше да отнеме около час.

Рийл се беше обадила предварително, за да ги включат в списъка на посетителите.

— Готова ли си за това? — попита Роби.

— Не.

— Кога го видя за последен път?

— Когато бях малко момиче.

— Значи доста се е променил. Имам предвид физически.

— Аз съм се променила доста повече. Не само физически.

— Реши ли какво ще му кажеш?

— Може би.

— Няма да ти задавам повече въпроси.

Тя протегна ръка да го докосне.

— Благодаря, че дойде, Роби. Това… Това означава много за мен.

— Е, преживели ли сме какво ли не заедно. Ако ние не си пазим гърбовете, кой друг ще го направи?

Тя се усмихна и се облегна назад.

— Отдавна не съм идвала в тази част на страната.

— Според Дикарло си минала в нелегалност още като тийнейджърка и си успяла да разбиеш онази неонацистка банда. Това е доста показателно. ЦРУ научава това и прави всичко възможно да те привлече.

Рийл помълча известно време, после започна:

— Баща ми вярваше в същите глупости, като например „бялото превъзходство“. В тази страна можеш да обичаш много неща, но това не се отнася за скинарите.

— Баща ти е бил скинар?

— Всъщност не съм много сигурна. Никога не е бил конкретен по този въпрос, но мразеше всички.

— Значи всички членове на бандата, която си разбила, бяха вкарани в затвора, така ли?

— Не всички. Главатарят Леон Дайкс имаше добър адвокат и лежа само година-две. Така нареченият ми „татко“ от приемното семейство, в което попаднах, поддържаше контакти с групата на Дайкс.

— Нима е възможно такива хора да бъдат приемни родители? — учуди се Роби.

— Той не го афишираше, но това е перфектният начин да се привличат тийнейджъри, които да се превръщат в роби на тяхната кауза. Те вършат всичко: готвене, чистене, разпространяване на послания, кърпене на грозните им униформи, копиране на расистките им памфлети. Истински затвор. Лично аз направих няколко опита за бягство, които завършиха с бой и мъчения. Дайкс беше най-гадният. Мразех го дори повече от баща ми.

— Но в крайна сметка обърна нещата. И ги разби.

— Не всички, Роби. Далеч не всички.

Рийл сведе очи и лицето й се сгърчи от болка.

— Добре ли си? — разтревожено я погледна той.

— О, да, добре съм — кимна тя. — Увеличи скоростта, ако обичаш. Колкото по-бързо приключим, толкова по-добре.

Оставиха оръжието си в колата и преминаха през проверките. Затворът изглеждаше така, сякаш бе построен преди сто години. Отвън стените му бяха покрити с черни петна, а около главния вход се бяха изронили толкова, че се виждаше ръждиво арматурно желязо. Към това място водеше само един път, а земята наоколо беше абсолютно гола, без никакви възможности за укритие.

Роби огледа вишките, обграждащи сградата. В тях имаше униформени пазачи, които крачеха напред-назад с далекобойни пушки в ръце.

— Едва ли е имало много успешни опити за бягство от това място — отбеляза той.

— Ако баща ми беше опитал, най-вероятно щяха да го застрелят и да ни спестят това посещение — промърмори Рийл.

Придружиха ги не към мястото за свиждане, а директно към болничното отделение.

— Е, тук сме — спря пред вратата Роби. — Сигурна ли си, че си готова?

Рийл потръпна и си пое въздух.

— Справяла съм се с пет пъти по-ужасни боклуци от него.

— Но никой от тях не ти е бил баща.

Рийл бутна вратата и влезе, следвана от Роби. Входът на отделението беше блокиран от гише на охраната.

Албърт пишеше на табелката, окачена на униформената риза на надзирателя.

Истинска горила, помисли си Роби. Със сигурност далеч по-злобна от онези, които живеят в джунглата.

Албърт огледа Рийл с видим интерес. Роби видя как очите й се плъзнаха по едрата му фигура. Преценяваше го, в случай че се наложеше да му срита задника.

— Какво искате от стария Ърл? — подхвърли надзирателят.

— Посещение — отвърна Рийл.

— Знам. Има ви в списъка.

— Е? — изгледа го тя.

— Познавате ли го?

— Казахте, че съм в списъка. Това означава, че имам право на посещение. Но ако трябва да отговарям на глупави въпроси, по-добре да се върна там, откъдето идвам.

— Хей, хей, само попитах — размаха ръце Албърт. — Можете да влизате. Четвъртото легло вляво.

— Благодаря — сухо каза Рийл и мина покрай него, следвана от Роби.

— Задник! — процеди през зъби тя.

Пое наляво и започна да брои леглата. Пред четвъртото спря и погледна надолу с каменно изражение.

Ърл Фонтейн явно я очакваше. Беше седнал в леглото, избръснат и измит, със старателно сресана коса.

— Здравей, малкото ми момиченце — радостно се усмихна той. — Боже, колко си пораснала! Ти ли си това, Сали?