Мишената

54

Докато се връщаха в апартамента след срещата си със Синия, Роби и Рийл получиха обаждане да се явят незабавно в Белия дом.

Преминаха през охраната с рекордна бързина, след което ги поведоха към крилото, където се намираше Ситуационната зала. Въведоха ги в малък кабинет. Обикновено тук нямаха достъп хора като тях, но им беше обяснено, че президентът иска спешна среща, преди да потегли на поредната си обиколка.

Синия вече беше там. Именно той им бе позвънил, докато пътуваха към апартамента на Роби.

— Имаш ли нещо против да ни кажеш за какво става въпрос преди появата на президента? — попита Рийл.

— И аз съм на тъмно като вас — мрачно поклати глава Синия. — Мисля, че тази среща е организирана извън официалните канали. Бях доста изненадан, когато ми се обадиха.

— Тоест някакво моментно хрумване? — подхвърли Роби.

— Моментно, но още по време на закуската. Явно точно тогава президентът е получил просветление, изискващо нашето присъствие.

— Но не и това на Еван Тъкър? — учуди се Рийл. — Добър или лош, той е директор на ЦРУ. Е, по-скоро лош, но все пак…

— Не мисля, че е сред поканените — каза Синия. — Според мен дните му в ЦРУ са преброени.

— А президентът е пожелал среща именно с нас? — попита Рийл, докато се настаняваше до него.

Роби остана прав близо до вратата.

— В противен случай нямаше да сте тук — разпери ръце Синия. — Нито пък аз. Достъпът до това място е само по негово разпореждане.

При появата на президента Рийл рязко се изправи, а Синия побърза да стори същото. Кашън беше сам. Един от сътрудниците му затвори вратата след него, но не и преди да хвърли изпълнен с неприязън поглед към присъстващите в стаята. Екипът на държавния глава очевидно не беше доволен от ситуацията.

— Благодаря, че дойдохте — рече Кашън. — Да минем направо на въпроса, защото разполагам с ограничено време.

Настаниха се около масата.

— Съвсем наскоро научихме, че генерал Пак е имал две осиновени деца. Син и дъщеря, вече възрастни хора. И двамата са изпратени в трудов лагер заради прегрешенията на Пак.

Президентът замълча за момент и огледа лицата на Роби и Рийл.

— Бяхте изпратени във Франция да ликвидирате Пак. Но това не се наложи, защото той се самоуби пред очите ви, нали?

— Точно така, сър — каза Роби.

— Като преди това ви моли да ми предадете да вървя по дяволите?

Рийл кимна.

— И да се погрижа за семейството му — добави Кашън.

— Да — отвърна Роби. — Има го в доклада.

— Ще ви призная, че съм дълбоко засрамен от начина, по който се развиха събитията — добави президентът и се облегна назад. — Тук, от тази стая, обещах на генерал Пак, че няма да го изоставя независимо от изхода на операцията. Но не удържах на думата си. Дори още по-лошо — лично разпоредих смъртта му.

— Условията се променят, господин президент — обади се Синия. — За съжаление, нищо на този свят не е ненарушимо.

— Не и моята дума! — разпалено отвърна Кашън. — Това може да се случи на всеки обикновен човек, но не и на президента!

След тези думи той потъна в размисъл. Останалите запазиха почтително мълчание.

— Вероятно си мислите, че това е някакво внезапно хрумване от моя страна, но не е така — промълви най-сетне президентът. — Мисля от доста време. — Той опря лакти на масата с решително изражение. — Искам изпращането на специален екип в Северна Корея, който да освободи децата на Пак и да ги доведе тук. Лично аз ще им дам политическо убежище.

Изтече една безкрайно дълга минута в мълчание. Роби и Рийл не сваляха поглед от лицето на главнокомандващия, а Синия изглеждаше втрещен.

— Колко специален екип? — попита най-сетне Роби.

— Няма как да изпратя там армията ни, без да нанеса непоправими щети — отвърна Кашън, гледайки го в очите. — Следователно екипът трябва да бъде малък.

— А знаем ли в кой лагер се намират? — обади се Синия.

— За това имаме най-добрите разузнавателни агенции в света. Поисках и получих предварителен доклад от тях. По всичко личи, че близките на Пак са били изпратени в „Букчан“, известен още като лагер номер осемнайсет.

— Защо точно там? — попита Рийл.

— „Букчан“ е под шапката на тяхното Вътрешно министерство, а не на Държавна сигурност — отговори Синия. — Режимът там е по-либерален, а затворниците имат повече привилегии. Някои от тях дори имат шанс да бъдат освободени — разбира се, след процедура на превъзпитание.

— Защо тогава ще ги изпращат там? — обади се Роби. — Пак е предател, следователно вината му трябва да бъде изкупена от неговите близки.

— В тази страна честта и лоялността са всичко — отвърна Синия. — А Пак несъмнено е имал високопоставени приятели.

— Това е ясно — каза президентът.

— Тук не става въпрос единствено за близките на добър приятел, а и за собствената им кожа — добави Синия.

— В смисъл? — изгледа го Рийл.

— Част от генералите със сигурност мислят, че Пак е бил премахнат. Всеки от тях се опасява, че може да бъде следващият. По тази причина искат да създадат прецедент, който ще позволи на близките им, а и на самите тях да попаднат в „Букчан“ след евентуалните обвинения в предателство, от които никой не е застрахован. За да оцелееш в Северна Корея, трябва да мислиш пет хода напред. Особено ако си част от върхушката, където съюзите се променят бързо.

— Мисля, че си прав — каза след кратък размисъл Кашън. — Но трябва да сме сигурни, че децата действително се намират в „Букчан“.

— Няма да е лесно, но ще направим всичко възможно, сър — увери го Синия, после направи малка пауза и подхвърли: — Наистина ли искате да измъкнем децата на Пак?

Кашън изпусна дълга въздишка.

— Мисля, че вече го казах — намусено отвърна той, без да го гледа в очите.

За кратко в стаята настъпи тишина.

— Никога не сме правили това, сър — обади се след малко Синия. — Никога!

— Наясно съм — отвърна президентът и този път го погледна в очите. — Някакви идеи?

Изненадващо отговорът на този въпрос дойде от Рийл.

— Според мен трябва да се обърнем към шепата хора, които са избягали от севернокорейските концлагери и в момента са тук, в Щатите. Все някой от тях е лежал в „Букчан“ и ще може да ни даде съвет. Няма смисъл да преоткриваме колелото, ако други са го сторили преди нас.

— Отлична идея! — погледна я с уважение Кашън, а след това се обърна към Синия. — Какъв екип може да свърши тази работа?

— Минимум петима от най-добрите, с които разполагаме — отговори Синия. — Но все още не виждам как можем да го направим. Все пак става въпрос за Северна Корея!

— Мисля, че присъствието ни тук означава само едно, господин президент — обади се Роби. — Че искате и ние да бъдем част от този екип.

— Съзнавам, че съм ваш главнокомандващ, агент Роби — отвърна с нотка на вина Кашън. — Но след всичко, което двамата преживяхте в Сирия, а сега и около генерал Пак, не съм склонен да поискам и това.

— Ами ако го направим по собствено желание? — подхвърли Рийл.

Синия я погледна странно, а Роби продължаваше да фиксира президента, без да мига.

— Като доброволци, така ли? — попита Кашън.

— Да — отвърна Рийл, а Роби само кимна.

— Доста смело от ваша страна.

— Нали това ни е работата? — сви рамене Рийл.

Президентът я погледна продължително, а след това се извърна и към Роби.

— Благодаря ви — тихо промълви той. — Нямате представа какво означава това за мен.

Кашън стана и напусна заседателната зала, тъй като Еър Форс 1 вече го чакаше.

— Наистина ли можем да се срещнем с някой, който е избягал от „Букчан“? — подхвърли Роби към Синия.

— Мисля, че може да се уреди. Но ти си даваш сметка, че става въпрос за самоубийствена мисия, нали?

— Двойка американски агенти измъкват важни политически затворници от корейски концлагер? — вдигна вежди Рийл. — Лесна работа!

— Залавянето ви означава сигурна смърт — поклати глава Синия.

— Или нещо още по-лошо — добави Роби.

— Какво по-лошо? — учудено го погледна Рийл.

— Могат да ни държат в лагера, докато сме живи — поясни той и се обърна към Синия. — Предполагам, че САЩ ще отрекат всякаква намеса в подобна мисия, нали?

— Предположението ти е вярно.

— Е, поне знаем какво ни чака — хладно подхвърли Рийл.